време дори за хеликоптерите.
Не искаше да й остава време. Колкото повече летеше, толкова повече й харесваше, а вече не искаше да й харесва. За всички взимани лекарства трябваше да се уведомява ФАА9, освен ако не беше някой безобиден общодостъпен препарат. И следващия път когато се явеше пред комисията за подновяване на медицинското свидетелство, щеше да се наложи да впише „Достинекс“. Щяха да й задават въпроси. Разни държавни бюрократи щяха да разнищят личния й живот и най-вероятно щяха да намерят причина да не й подновят свидетелството. Единственият начин да се избегне всичко това беше да не пие лекарството повече, а тя се беше опитала да изкара без него известно време. Или пък да се откаже завинаги от летенето.
— Аз ще си остана на Харли — казваше Марино.
— Току-що научих нещо. Не за онзи случай. Друг, по всяка вероятност.
— От кого? — попита той подозрително.
— От Бентън. Изглежда един негов пациент му е пробутал някаква история за неразрешено убийство в Лас Олас.
Тя внимаваше как точно да го каже. Марино не знаеше за проекта „Хищник“, Бентън не искаше да го замесва, защото се опасяваше, че няма да прояви разбиране или готовност за сътрудничество. Философията на Марино спрямо насилниците беше да ги съсипеш от бой, после да ги затвориш при строг режим и накрая да ги умъртвиш по възможно най-жесток начин. Той сигурно беше последният човек на земята, на когото му пукаше дали един убиец психопат е всъщност много болен човек, а не злодей, или че един педофил е безсилен да спре поривите си, също както един психично болен не може да спре халюцинациите си. Според Марино психологичните прозрения и структурно-функционалните изследвания на мозъка бяха пълна дивотия.
— Този пациент твърдял, че преди около две години и половина една жена била изнасилена и убита в магазин за коледни играчки — обясняваше Луси, като се притесняваше, че рано или късно ще се издаде, че Бентън изследва затворници.
Марино знаеше, че „Маклийн“, университетската болница към Харвард, образцовата психиатрична клиника, която разполагаше с хотелска част за платежоспособните пациенти с дългосрочен престой и която се грижеше за богатите и известните, определено не беше съдебнопсихиатрична институция. Ако там водеха затворници за изследвания, значи ставаше нещо необичайно и потайно.
— Къде? — попита Марино.
Тя повтори току-що казаното и добави:
— Собственик е била Флори Анна Куинси, бяла жена, на тридесет и осем години, мъжът й е имал няколко разсадника в Уест Палм…
— Какво е отглеждал?
— Дървета. Най-вече цитруси. Магазинът е просъществувал само две години, от 2000 до 2002.
Луси натисна още няколко клавиша, обръщайки информационните файлове в текстови, които после щеше да изпрати на Бентън като имейл.
— Да си чувал някога за място, наречено „Бийч Бамс“?
— Нещо ми се губиш, връзката се разпада — каза Марино:
— Ало? Сега по-добре ли е? Марино?
— Чувам те.
— Така се казва магазинът сега. Госпожа Куинси и седемнадесетгодишната й дъщеря Хелън изчезнали през юли 2002 Намерих статия за това във вестника. Няма кой знае какво развитие по-нататък. Тук-там по някоя статийка, а през последната година нищо.
— Може би са се появили, а медиите не са го отразили — отвърна Марино.
— Нищо от това, което намерих, не показва, че са живи и здрави. Дори напротив, миналата пролет синът се е опитал да ги обяви легално за мъртви, но не е успял. Ако искаш, провери в полицията във Форт Лодърдейл дали някой си спомня нещо за изчезването на госпожа Куинси и дъщеря й. А аз ще се отбия в „Бийч Бамс“ по някое време утре.
— Полицията във Форт Лодърдейл не би оставила случая така, ако няма основателна причина.
— Да разберем каква е — отвърна тя.
На гишето Скарпета продължаваше да спори.
— Не е възможно — за пореден път каза тя, като вече едва се сдържаше да не избухне, беше толкова разстроена. — Ето номерът на резервацията плюс квитанцията. Ето ги. Първа класа, час на заминаване 18:20. Как е възможно да сте отменили резервацията ми?
— Госпожо, всичко е в компютъра. Вашата резервация е била отменена в 14:15.
— Днес? — Скарпета не вярваше на ушите си.
Сигурно беше някаква грешка.
— Да, днес.
— Не е възможно. Не съм се обаждала да си отменя резервацията.
— Е, някой друг се е обадил.
— Тогава ми я презаверете — каза Скарпета, като бръкна в чантата си, за да си извади портфейла.
— Няма свободни места. Мога да ви включа в листата за чакащи, но има седем души преди вас.
Скарпета си резервира билет за следващия ден и се обади на Роуз.
— Опасявам се, че ще трябва да се върнеш да ме прибереш.
— О, не. Какво стана? Отменили са полета ли?
— Резервацията ми е била отменена. Самолетът е пълен. Роуз, ти обади ли се да потвърдиш резервацията ми?
— Разбира се. Беше около обяд.
— Не знам какво се е случило — каза Скарпета, като си мислеше за Бентън и провалените им планове за Свети Валентин. — По дяволите!
14
Жълтата луна имаше неправилната форма на презряло манго и висеше тежко в небето над шубраци, треви и гъсти сенки. На слабата й светлина Бор виждаше достатъчно добре, за да различи контурите на съществото.
Видя го да идва, защото знаеше къде да гледа. В продължение на няколко минути беше наблюдавал инфрачервеното му излъчване върху дисплея на топлинния детектор, който държеше в ръката си и бавно движеше в полукръг над тъмната земя като магическа пръчка. Яркочервените стълбчета се редяха на дисплея в задния край на леката пластмасова маслиненозелена тръба, докато уредът засичаше разликите в повърхностната температура на топлокръвното същество и земята.
Той беше Бор и тялото си беше негово, можеше да го изостави, когато пожелае, и никой да не го види. Никой не можеше да го види сега в тази пустош посред нощ, хванал детектора като нивелир в ръката си, докато уредът засичаше топлината, излъчвана от жива плът, и го предупреждаваше чрез малките яркочервени стълбчета, които се редяха едно след друго по черното стъкло.
Вероятно съществото беше енот.
Глупаво същество. Бор мислено му говореше, докато седеше с кръстосани крака върху песъчливата почва и сканираше. Обхождаше с детектора потъналия в сенки бряг на канала и усещаше порутената стара къща зад себе си, усещаше как го зове. Главата му тежеше заради тапите за уши и дишаше шумно, като през шнорхел, потопен и безмълвен, когато не чуваш нищо друго, освен собственото си учестено дишане. Той не обичаше тапите за уши, но беше важно да си ги слага.
„Знаеш какво те чака сега — каза той мислено на съществото. — А може би не знаеш.“
Наблюдаваше как тъмната дебела маса пълзи ниско до земята. Движеше се като тромава пухкава котка и навярно беше котка. Бавно и безшумно, съществото се промъкваше между високите треви и шубраци, като ту потъваше в дебелите сенки под високите борове, ту излизаше от тях. Глупаво същество, вятърът духаше в неблагоприятна за него посока и то не можеше да усети присъствието му по миризмата, за да е нащрек.
