— Откъде да знам. Явно не очакваше да го питам как се пише. Говореше тихо, като човек, който нищо не чувства, някак монотонно, и после затвори.
— Спомена ли Луси по име или само…
— Предадох ти точно какво каза — прекъсна я той. — Нямаш друга племенница, нали? Значи е имал предвид Луси. А „БОР“ вероятно означава „Божията ръка“, ако не си се сетила. С две думи, свързах се с холивудската полиция и те ни помолиха да разгледаме случая Джони Суифт възможно най-скоро. Изглежда има нещо гнило в доказателствата, че е застрелян от разстояние, и то близко. Е, или е едното или другото, нали?
— Да, ако е имало само един изстрел. Но нещо май не се връзва. Имаме ли представа кой е Крисчън Крисчън? И въобще за човек ли говорим?
— От компютърните проверки досега няма нищо полезно.
— Защо ми казваш едва сега? Тук съм от два дни.
— Бях зает.
— Щом си получил такава информация, не би трябвало да отлагаш — рече тя възможно най- спокойно.
— Точно ти не ме обвинявай в задържане на информация.
— Какво имаш предвид? — попита тя озадачена.
— Трябва да си по-внимателна. Само това ще ти кажа.
— Не ми помагаш с тези твои загадки, Марино.
— Щях да забравя. От Холивуд се интересуват какво е професионалното мнение на Бентън по този въпрос — добави той, сякаш току-що се беше сетил и въобще не му пукаше.
Но както винаги, не успя да скрие истинските си чувства към Бентън Уесли.
— Нека го потърсят за оценка на случая — отвърна тя. — Аз не мога да говоря от негово име.
— Искат той да каже дали този Бор не е някой луд, който си прави шега, но ще е малко трудно, при положение че разговорът не е записан и може да съди само по моите драсканици върху парче хартия.
После стана от стола и при вида на огромното му тяло тя отново се почувства дребна и незначителна. Марино взе своя безполезен шлем и си сложи слънчевите очила. През целият разговор не беше я погледнал нито веднъж, а сега изобщо не виждаше очите му. Не виждаше какво се крие в тях.
— Незабавно ще се заема със случая — каза тя, докато той се отправяше към вратата. — Ако искаш да го прегледаме после заедно.
— Става.
— Защо не дойдеш вкъщи?
— Става — отново рече той. — В колко часа?
— Седем.
2
В скенерната зала Бентън Уесли наблюдаваше своя пациент през плексигласова преграда. Светлината приглушено падаше над плота, обикалящ цялата зала, работеха множество видеомонитори, а ръчният му часовник беше оставен върху куфарчето. Беше му студено. След няколко часа в лабораторията за мозъчни изследвания дори костите му бяха изстинали, или поне така се чувстваше.
Пациентът беше заведен с идентификационен номер, но имаше име. Казваше се Базил Дженрет — леко неспокоен и много умен тридесет и три годишен маниакален убиец. Бентън избягваше термина „сериен убиец“. Беше изтъркан от употреба и не вършеше никаква работа, освен да намекне, че посоченият е убил трима или повече души в даден период от време. Думата „сериен“ означаваше нещо, което се повтаря епизодично. Тя не даваше никаква информация за мотивите или психичното състояние на насилника, а когато Базил Дженрет е тръгнал да убива, той е бил вманиачен. Не е можел да спре.
И сега изследваха мозъка му в скенер за магнитен резонанс с мощност 3 тесла, с магнитно поле шейсет хиляди пъти по-силно от земното, за да видят дали има нещо особено в структурата и дейността на неговото сиво и бяло вещество, което да ги доближи до отговор на въпроса „защо?“. По време на медицинските интервюта Бентън многократно го беше питал „защо?“.
„Виждах я и това беше. Трябваше да го направя.“
„Веднага ли?“
„Е, не веднага, на улицата. Понякога я проследявах, докато ми дойде някаква идея, докато измисля план. Честно казано, колкото по-дълго го обмислях, толкова по-голямо удоволствие ми доставяше.“
„И колко дълго траеше това? Имам предвид проследяването, обмислянето? Поне приблизително, дни, часове, минути?“
„Минути. Може би часове. Понякога и дни. Зависи. Тъпите кучки! Искам да кажа, ако бяхте на тяхно място и разберете, че ви отвличат, щяхте ли просто да си стоите в колата, без дори да се опитате да избягате?“
„Това ли правеха те, Базил? Стояха в колата и не се опитваха да избягат?“
„С изключение на последните две. Но вие знаете за тях, защото заради тях съм тук. И те нямаше да се съпротивляват, но колата ми се развали. Тъпо стана. На тяхно място какво ще искате — да ви убия веднага, още в колата, или да изчакате да видите какво съм ви приготвил, като стигнем до специалното ми местенце?“
„Къде беше това специално, местенце? Винаги на едно и също място ли?“
„И всичко защото тъпата ми кола се повреди.“
При досегашните изследвания структурата на мозъка на Базил Дженрет не показа нищо особено, ако не се брои едно малко нарушение в задния дял на малкия мозък, приблизително шестмилиметрова киста, която вероятно влияеше леко на равновесието му, но нищо друго. Не, проблемът не беше в структурата. Проблемът беше в работата на мозъка. Там нещо не беше наред. Защото в противен случай Базил нямаше да е сега тук като обект в проекта „Хищник“, а и вероятно нямаше да се съгласи да участва. За него всичко беше игра, беше по-умен от Айнщайн и си мислеше, че е най-надареният човек на света. Нито за миг не беше изпитал угризение за извършеното и съвсем искрено заявяваше, че ще убие и други жени, ако му се удаде възможност. За жалост Базил беше приятен тип.
Двамата надзиратели в скенерната зала изглеждаха ту объркани, ту любопитни, докато надничаха през стъклото към двуметровия корпус на магнита. Те носеха униформи, но не и пистолети. В залата не се допускаха оръжия. Вътре не биваше да има нищо метално, включително белезници и вериги, затова Базил беше привързан за китките и глезените само с пластмасови колани и слушаше стържещите ритмични звуци на машината, които наподобяваха музика от ада, сякаш някой свиреше по жици с високо напрежение — или поне Бентън така си го представяше.
— Сега внимавайте, следват цветни фигури. Искам само да ми кажете какъв цвят е фигурата — прозвуча по интеркома гласът на невропсихолога доктор Сюзън Лейн. — Не, господин Дженрет, моля, не кимайте с глава. Лепенката е на брадичката ви, за да ви напомня да не мърдате.
— Десет–четири — долетя гласът на Базил по интеркома.
Беше осем и половина вечерта и Бентън се чувстваше неспокоен. Така беше от месеци, но не защото се безпокоеше, че злодеите като Базил Дженрет изведнъж ще се развилнеят из „Маклийн“ и ще изпоколят всички наоколо, а от мисълта, че проектът е обречен на провал, че е загуба на отпуснатите пари и глупаво разхищение на ценно време. „Маклийн“ беше филиал на Харвардското медицинско училище, и нито болницата, нито университетът гледаха благосклонно на провалите.
— Не се притеснявайте, ако не се справите с всички — каза доктор Лейн по интеркома. — Не очакваме сто процента успех.
— Зелен, червен, син, червен, син, зелен — изпълваше залата увереният глас на Базил.
Един от сътрудниците в проекта отбелязваше резултатите в информационна бланка, докато техник асистент проверяваше образите на своя видеомонитор.
Доктор Лейн отново натисна бутона на интеркома:
— Господин Дженрет? Справяте се чудесно. Виждате ли всичко добре?
