— Десет–четири.
— Чудесно. Всеки път когато видите този черен екран, стойте мирно и неподвижно. Не говорете, само гледайте бялата точка на екрана.
— Десет–четири.
Тя пусна бутона и се обърна към Бентън:
— Какъв е този полицейски жаргон2?
— Бил е полицай. Вероятно затова не е имал проблем да вкара жертвите си в колата.
— Доктор Уесли? — рече сътрудникът, завъртайки се на стола си. — За вас е. Детектив Тръш.
Бентън взе слушалката.
— Какво има? — попита той.
Тръш беше детектив от отдел „Убийства“ към масачузетската щатска полиция.
— Дано не си мислил да си лягаш рано. Чу ли за тялото, намерено тази сутрин до Уолдън Понд?
— Не. Прекарах целия ден тук.
— Бяла жена, неидентифицирана, на неопределена възраст. Може би към четиридесетте. Застреляна в главата, гилзата от пушката е завряна в задника й.
— За пръв път чувам.
— Вече й е направена аутопсия, но реших, че може да искаш да хвърлиш един поглед. Не изглежда като обикновен случай.
— Ще свърша тук след по-малко от час — рече Бентън.
— Добре, ще се видим в моргата.
В къщата беше тихо и спокойно, но Кей Скарпета нервно обикаляше от стая в стая и светваше всички лампи по пътя си. Ослушваше се за шум от мотор или кола, чакаше Марино. А той закъсняваше и не беше отвърнал на обажданията й.
Нервна и притеснена, тя отново провери дали алармата е включена и дали светят външните прожекторни — лампи. После се спря пред видеодисплея на телефона в кухнята, за да се увери, че камерите от всички страни на къщата функционират нормално. На видеодисплея къщата й беше потънала в сенки, а тъмните образи на цитрусови дървета, палми и хибискуси леко се поклащаха от вятъра. Пристанището зад плувния басейн и водният канал изглеждаха като черна долина, осеяна с размътените отблясъци от лампите покрай морската дига. Скарпета се върна при печката и разбърка доматения сос с гъби, който къкреше в меден тиган. След това провери тестото и прясната моцарела, оставени в захлупени купи до мивката.
Беше почти девет, а Марино трябваше да е тук преди два часа. Следващият ден беше запълнен с различни случаи, а имаше и часове, така че едва ли щеше да й остане време да се занимава с него. Почувства се изиграна. Край. Дотук с неговите номера. През последните три часа беше работила нонстоп върху случая Джони Суифт, а Марино дори не си направи труда да се появи. Заболя я, а после се ядоса. По-лесно беше да се ядоса.
И така ядосана влезе в хола, като продължаваше да се ослушва за мотор или кола, продължаваше да го чака. После взе от дивана една „Ремингтън Мърийн Магнум“, дванадесети калибър, и седна. Никелираната пушка лежеше тежко в скута й. Тя пъхна едно малко ключе в спусъчния механизъм и го завъртя надясно, освобождавайки предпазителя. После дръпна затвора назад, за да се увери, че магазинът е празен.
3
— Сега ще четем думи — обясни доктор Лейн на Базил по интеркома. — Просто прочетете думите от ляво на дясно. Разбрахте ли? И много ви моля, не мърдайте. Дотук се справихте чудесно.
— Десет–четири.
— Ей, искате ли да го видите как изглежда в действителност? — обърна се техникът към охраната.
Казваше се Джош. Беше специализирал физика в Масачузетския технологичен институт и сега работеше като техник в скенерната зала, докато пишеше следващата си дипломна работа. Беше умен, но ексцентричен, с извратено чувство за хумор.
— Вече знам как изглежда — отвърна един от пазачите. — Водих го да си вземе душ.
— И после какво? — обърна се доктор Лейн към Бентън. — Какво е правил с тях, след като ги вкара в колата си?
— Червено, синьо, синьо, червено…
Надзирателите небрежно се приближиха към монитора на Джош.
— Завеждал ги някъде, избождал очите им, държал ги живи няколко дни, изнасилвал ги многократно, прерязвал гърлата им, изхвърлял телата и ги нагласявал, за да шокира хората — отвърна Бентън с безпристрастен професионален тон. — Поне в случаите, за които знаем. Подозирам, че е убил и други. Няколко жени са изчезнали във Флорида по същото време. Предполага се, че са мъртви, но телата им така и не са намерени.
— Къде ги е водел? В мотел или в дома си?
— Ето, секунда само — обърна се Джош към надзирателите, докато избираше от менюто опцията за триизмерен образ, а след това и SSD3. — Това е страхотно. Никога не го показваме на пациентите.
— Защо?
— Направо лудват.
— Не знаем къде — отвърна Бентън на въпроса на доктор Лейн, като същевременно държеше Джош под око и беше готов всеки миг да се намеси, ако младежът се увлече твърде много. — Но има нещо интересно. По телата, които е изхвърлил, са открити микроскопични частици мед.
— Как така мед?
— Смесена с пръстта, или каквото там се е полепило по кръвта, по кожата им, в косата.
— Синьо, зелено, синьо, червено…
— Многостранно.
Лейн натисна бутона на интеркома:
— Господин Дженрет? Как сте там вътре? Добре ли сте?
— Десет–четири.
— Не е ли страхотно? — възкликна Джош, когато на екрана се появи нещо като посмъртна маска, което всъщност представляваше реконструкция на едномилиметровите разрези с висока резолюция, от които се състоеше магнитно-резонансният скенер на главата на Базил Дженрет; образът беше блед, без коса и очи, и свършваше неравно точно под челюстта, сякаш беше само глава.
Джош го завъртя, за да могат надзирателите да го видят от всички страни.
— Защо главата му изглежда като отрязана? — попита единият от тях.
— Защото там спира сигналът от намотката.
— Кожата му не прилича на истинска.
— Червено… зелено, синьо… тоест червено, зелено… — прозвуча гласът на Базил в залата.
— Това не е точно кожата му. Как да ви обясня… вижте, компютърът извършва обемна реконструкция, един вид повърхностно изобразяване.
— Червено, синьо… ъъ… зелено, синьо… тоест зелено…
— Единственото, за което всъщност го използваме, е за да наслагваме образите от структурния и функционалния скенер. Това е просто един пакет за анализ на функционалния магнитен резонанс, където събираш наличната информация и можеш да я разглеждаш под какъвто ъгъл искаш, да се забавляваш един вид.
— Господи, колко е грозен!
Изричането на цветовете беше спряло. Бентън хвърли остър поглед към Джош:
— Джош? Готов ли си?
— Четири, три, две, едно, старт — рече Джош и доктор Лейн започна следващия тест.
— Синьо, червено тоест… по дяволите! Ъъъ… червено… тоест синьо, зелено, червено… — ехтеше гласът на Базил, който не улучи нито един от елементите.
