— Чак до Бостън. Това беше дълго пътуване, отзад беше студено, а тя гола и вързана. Отзад няма седалка, само метален под. Беше й студено. Дадох им нещо, върху което да си поблъскат главите там.
Той си спомняше старите тухлени сгради със сиви покриви. Спомняше си как майка му го закара там, след като беше извършил онова лошо нещо, а после, години по-късно, как се върна сам и живя сред старите тухли и не изтрая дълго. Заради онова лошо нещо, не изтрая дълго.
— Какво направи с момчетата? — попита тя, като се опитваше гласът й да звучи силен, сякаш не се страхува. — Пусни ги.
Той буташе с пушката интимните й части и тя се свиваше, а той се смееше и я наричаше грозна, дебела й глупава, казваше й, че никой няма да я пожелае, същите неща, които каза и когато извърши онова лошо нещо.
— Нищо чудно — продължаваше той, като гледаше увисналите й гърди и дебелото отпуснато тяло. — Имаш късмет, че постъпвам така с теб. Никой друг не би ти обърнал внимание. Защото си твърде отвратителна и тъпа.
— Няма да кажа на никого. Само ме пусни. Къде са Кристин и децата?
— Върнах се и ги взех, горките сирачета. Точно както обещах. Дори върнах колата ви. Аз съм такава чиста душа, не грешник като теб. Не се притеснявай. Доведох ги тук, точно както обещах.
— Не ги чувам.
— Кажи, че съжаляваш.
— И тях ли закара до Бостън?
— Не.
— Нали не си взел Кристин…
— Дадох им нещо да си поблъскат главите. Сигурен съм, че се е впечатлил. Надявам се, че знае. Ако не, скоро ще узнае, по един или друг начин. Не остава много време.
— Кой? Сподели с мен. Аз не те мразя — каза тя и в гласа й прозвуча дори нотка на съчувствие.
Той прозираше номерата й. Тя си мислеше, че могат да бъдат приятели. Че ако му говореше достатъчно дълго и се преструваше, че не се страхува, дори се държи, сякаш го харесва, щяха да се сприятелят и той нямаше да я накаже.
— Няма да стане — каза Бор. — Всичките опитаха този номер, но не мина. Това беше специалната ми доставка. Щеше да се впечатли, ако знаеше. Онези там ще имат доста работа. Не остава много време. Най-добре го използвай ползотворно. Кажи, че съжаляваш!
— Не знам за какво говориш — каза тя със същия лицемерен глас.
Тарантулата се размърда на рамото й, той протегна ръката си в тъмното и паякът изпълзя обратно върху нея. После прекоси стаята, като остави ножицата върху матрака.
— Отрежи си мръсната коса — каза той. — Отрежи я цялата. Ако не си го направила, докато се върна, лошо ти се пише. Не се опитвай да прережеш въжетата. Няма къде да избягаш.
38
Бентън седеше в своя кабинет на горния етаж, откъдето през прозореца се виждаше как снегът сияе на светлината на пълната луна. Беше изгасил лампите. Седеше пред своя компютър и прехвърляше разни снимки, докато намери тези, които търсеше.
Имаше сто деветдесет и седем такива ужасни и гротескни снимки и за него беше цяло мъчение да открие точно тези, които търсеше, защото беше потресен от това, което виждаше. Усещаше, че се е случило и се случва нещо отвъд очевидното, и беше лично разстроен от този случай, а при неговия огромен опит това беше трудно за вярване. И понеже не можеше да се концентрира, не си беше записал поредните номера, поради което му отне почти половин час да намери въпросните снимки — от номер 62 до номер 74. Беше впечатлен от детектив Тръш и Масачузетската щатска полиция. При случай на убийство, особено като това, никога не можеш да направиш достатъчно.
При случаите на насилствена смърт нищо не се подобряваше с времето. Местопрестъплението изчезваше или се замърсяваше и не можеш да се върнеш там за подробности. Тялото се променяше след смъртта, особено след аутопсията, и при него не можеш да се върнеш за още информация. Затова следователите от щатската полиция се бяха хванали здраво на работа и бяха използвали своите фотоапарати доста настървено, благодарение на което сега Бентън беше затрупан от снимки и видеоклипове, с които се занимаваше, откакто се беше върнал от посещението си при Базил Дженрет. Бентън беше работил към ФБР в продължение на повече от двадесет години и си мислеше, че е видял всичко. Като съдебен психолог смяташе, че е видял едва ли не всяка разновидност на ненормалността. Но досега никога не беше виждал нещо подобно.
Снимките от номер 62 до 74 не бяха толкова ясни, както повечето други, защото не показваха каквото беше останало от разбитата глава на неидентифицираната жена. Те не показваха целия ужас на окървавеното липсващо лице. Главата й му напомняше на супена лъжица, на черупка от яйце, забита на тънкия й врат, а тъмната й разчорлена коса беше примесена с частици от мозък, тъкан и засъхнала кръв. Снимките от номер 62 до 74 представляваха едър план на тялото й, от шията до коленете, и докато ги разглеждаше, го обзе едно чувство, което не можеше да опише точно, едно усещане, както когато нещо му напомняше на нещо обезпокоително, което не можеше да си спомни. Снимките се опитваха да му кажат нещо, което той вече знаеше, но за момента му убягваше. Какво? Какво беше то?
На снимка номер 62 торсът беше по гръб на аутопсионната маса. На снимка номер 74 беше по очи и Бентън отваряше ту едната, ту другата снимка, изучаваше голото й тяло и се опитваше да разбере какво означават тези червени отпечатъци на ръце и възпалената ожулена кожа между лопатките, едно охлузване с размери 15 на 20 сантиметра, наситено с нещо като „дървоподобни частици и мръсотия“, както пишеше в доклада от аутопсията.
Беше разсъждавал над възможността червените отпечатъци да са направени преди жената да е умряла и въобще да не са свързани със смъртта й. Може би по някаква причина тя вече е била изрисувана, когато се е натъкнала на своя нападател. Беше длъжен да обмисли и тази възможност, но не вярваше в нея. По- вероятно беше именно убиецът да е превърнал тялото й в произведение на изкуството, едно унизително творение, което да навява мисли за сексуално насилие, за ръце, които сграбчват гърдите й и разтварят краката й, символи, които е нарисувал по тялото й, докато я е държал в плен и най-вероятно е била в безсъзнание или мъртва. Бентън не знаеше. Не можеше и да познае. Искаше му се случаят да беше на Скарпета, тя да беше отишла на местопрестъплението и да беше извършила аутопсията. Искаше му се тя да е тук. Но, както обикновено, беше изникнало нещо.
Той прегледа още снимки и доклади. Предполагаше се, че жертвата е 35-40-годишна, а резултатите от аутопсията потвърждаваха мнението на доктор Лонсдейл, че не е била мъртва от дълго време, когато са я намерили на една пътека в Уолдън Уудс, недалеч от Уолдън Понд, в заможното градче Линкълн. Пробите за семенна течност се оказаха отрицателни и предварителната оценка на Бентън беше, че уви, който я е убил и е нагласил тялото й в гората, е бил под въздействието на садистични сексуални фантазии, които превръщат жертвата в предмет.
Която и да беше тя, за него не е означавала нищо. Не е била човек, а просто един символ, един предмет, с който да се забавлява, както пожелае, а неговите желания са били да унижава и тероризира, да наказва, да я накара да страда, да я принуди да преживее собствената си неминуема, насилствена и унизителна смърт, да усети вкуса на цевта в устата си и да го гледа как натиска спусъка. Може да я е познавал, а може да е била и напълно непозната за него. Може да я е причакал някъде и да я е отвлякъл. Макар че според доклада на Масачузетската щатска полиция нямаше жена с такова описание, обявена за изчезнала в Нова Англия. Или където и да било другаде.
Отвъд басейна се намираше дигата. Тя беше достатъчно голяма, за да побере осемнадесетметрова яхта, Скарпета никога не беше искала или притежавала каквато и да е яхта.
Тя наблюдаваше корабчетата, особено нощем, когато светлините на носа и кърмата се плъзгаха като самолети по тъмната повърхност на водата, а единственият звук беше шумът от двигателите им. Ако каютите светеха, тя виждаше как хората се движат насам-натам или седят на масите и вдигат чаши, смеят се или пък са сериозни, или просто са там, и не искаше да е на тяхно място, или като тях или пък с тях.
