— Имате ли някакви инструменти тук, за да не се налага да ходя до колата?
— Има една кутия с инструменти отзад. На рафта до стената. — И показа коя точно стена. — Малка червена кутия.
— Може да се наложи да изчегъртам малко от пода. Съвсем малко.
Той понечи да каже нещо, но се отказа, сви рамене и тя затвори вратата. После взе един чук и отвертка от кутията с инструменти и с няколко удара откърти малки парченца от червените петна по пода и ги запечата в пликчета.
След това двете със Скарпета съблякоха защитните облекла и ги изхвърлиха в един кош за боклук. После си събраха оборудването и напуснаха.
— Защо го правиш? — зададе Ев въпроса, който винаги му задаваше, когато той идваше при нея. Гласът й беше дрезгав, а очите й пареха от ярката светлина на прожектора. — Моля те, махни тази светлина от лицето ми.
— Ти си най-гнусната дебела свиня, която някога съм виждал — каза той. — Нищо чудно, че никой не те харесва.
— Думите не могат да ме наранят. Ти не можеш да ме нараниш. Аз принадлежа на Бог.
— Виж се само. Кой би те пожелал? Благодарна си ми, че ти обръщам внимание, нали?
— Къде са другите?
— Кажи, че съжаляваш. Знаеш какво си сторила. Грешниците трябва да се наказват.
— Какво си им направил? — попита тя, както всеки път. — Пусни ме. Бог ще ти прости.
— Кажи, че съжаляваш.
Той срита глезените й с ботуша си и болката беше ужасна.
— Мили Боже, прости му — започна да се моли тя на глас. — Не искаш да отидеш в ада, нали? — обърна се тя към това въплъщение на злото. — Още не е късно.
36
Беше много тъмно, луната приличаше на размазана рентгенова снимка, неясен образ, скрит зад облаците. На светлината на уличните лампи кръжаха рояк насекоми. Движението никога не спираше по А1А и нощта беше изпълнена е шумове.
— Какво те тревожи? — попита Скарпета, докато Луси караше. — За пръв път имаме време да сме насаме от… не си спомням кога. Моля те, говори с мен.
— Можех да се обадя на Лекс. Не исках да ти провалям плановете.
— А аз можех да ти кажа да й се обадиш. Не се налагаше точно аз да ти партнирам.
И двете бяха изморени и не им беше до шеги.
— Но ето че сме заедно — каза Луси. — Може би съм използвала тази възможност, за да наваксаме. А можех да се обадя на Лекс — повтори тя, като караше и гледаше право напред.
— Не мога да позная дали ми се подиграваш.
— Не ти се подигравам — отвърна Луси, като й хвърли бегъл поглед. — Съжалявам, че нещата стоят така.
— И би трябвало.
— Много бързо се съгласяваш. А може би не винаги знаеш какъв е животът ми.
— Проблемът е, че искам да знам. А ти постоянно ме отблъскваш.
— Лельо Кей, повярвай ми, едва ли наистина искаш да знаеш. Хрумвало ли ти е някога, че може би ти правя услуга? Че може би е по-добре да ми се радваш такава, каквато ме познаваш, и да оставиш другата част от мен настрана?
— А каква е тази друга част?
— Аз не съм като теб.
— В това, което има значение, си като мен, Луси. И двете сме умни, почтени и трудолюбиви жени. Опитваме се да направим света по-добро място за живеене. Поемаме рискове. Честни сме. Не се предаваме, наистина се опитваме да променим нещата.
— Не съм толкова почтена, колкото си мислиш. Единственото, което правя, е да наранявам хората. Много ме бива в това и ставам все по-добра. И всеки път, когато се случи, ми пука все по-малко. Може би ставам като Базил Дженрет. Може би не е зле Бентън да ме включи като обект в проекта си. Обзалагам се, че мозъкът ми изглежда като този на Базил и на всички останали проклети психопати.
— Не разбирам какво те прихваща — каза Скарпета тихо.
— Мисля, че е кръв — рече Луси, сменяйки темата така внезапно, че чак беше стряскащо. — Смятам, че Базил казва истината. Мисля, че я е убил в склада. Имам усещането, че това, което открихме, ще се окаже кръв.
— Нека изчакаме резултатите от лабораторията.
— Целият под светна. Беше много странно.
— Но защо Базил ще казва това? Защо сега? Защо на Бентън? — рече Скарпета. — Това ме притеснява. Или по-точно, тревожи ме.
— При тези хора винаги има причина. Манипулация.
— Тревожи ме.
— Сигурно се е разприказвал, за да получи нещо в замяна, малко секс например. Как би могъл да си го измисли?
— Може да е знаел за изчезналите хора от коледния магазин. Случаят е описал във вестниците, той е бил полицай в Маями. А може да е чул за него от други полицаи — рече Скарпета.
Колкото повече разговаряха за този случай, толкова по-сериозно се тревожеше, че Базил действително има нещо общо със случая с Флори и Хелън Куинси. Но не можеше да си представи как би могъл да изнасили и да убие майката в склада на магазина. Как е изнесъл окървавения й труп, или и двата окървавени трупа, ако приемем, че е убил и Хелън.
— Знам — каза Луси. — И аз не мога да си го представя. И ако наистина ги е убил, защо просто не ги е оставил там? Може би не е искал да се знае, че са убити, може би е искал хората да ги смятат за изчезнали, че са заминали по своя воля.
— Това предполага някакъв мотив — отвърна Скарпета. — А не компулсивно сексуално убийство.
— Извинявай, забравих да те питам — рече Луси. — Да те карам у вас, нали?
— По това време — да.
— А какво ще правиш с Бостън?
— Трябва да се заемем със случая Симистър, но не мога сега. Стига ми за тази нощ. Вероятно и Реба се чувства така.
— Тя се съгласи ние да поемем случая, нали?
— Ако и тя е с нас. Ще продължим сутринта. Мислех изобщо да не ходя в Бостън, но няма да е честно спрямо Бентън. И спрямо мен също — добави тя, като не успяваше да сдържи своето разочарование и яд от провалените им планове. — Винаги все същото. Изведнъж на мен ми изникват спешни случаи. Или пък на него му изниква спешен случай. Единственото, което правим, е да работим.
— Какъв е неговият случай?
— Тяло на жена, захвърлено до Уолдън Понд, гола, със странни временни татуировки по тялото, които май са правени след като е убита. Червени отпечатъци на ръце.
Луси стисна здраво волана.
— Какво имаш предвид под „временни татуировки“?
— Нарисувани. Бентън каза, че приличат на боди арт. Качулка на главата, гилзата от пушката пъхната в ректума й, нагласена, унижена, с всички екстри. Не знам много, но съм сигурна, че ще науча.
— Знаят ли коя е?
— Знаят много малко.
— А имало ли е подобни случаи в района? Подобни убийства? Други хора с червени отпечатъци на ръце?
— Можеш да увърташ разговора колкото си искаш, Луси, но няма да се получи. Ти не си същата.
