друго, освен красив затвор с максимално строг режим за хора, които никога нямаше да се оправят. Той нямаше илюзии. Хората като Базил нямаха свой живот и никога не са имали. Те само съсипваха чуждите и винаги щяха да го правят, ако им се удадеше възможност.
Бентън влезе в боядисаното в бежово фоайе, доближи се до бронираното гише и заговори по интеркома:
— Как си, Джордж?
— Не по-добре от последния път, когато попита.
— Съжалявам да го чуя — отвърна Бентън едновременно със силното металическо щракване, което го пропусна през първата от няколкото херметически врати. — Значи още не си успял да отидеш на лекар, а?
Вратата се затвори след него и той постави куфарчето си на една метална маса. Джордж беше надхвърлил шейсетте и никога не се чувстваше добре. Мразеше работата си. Мразеше жена си. Мразеше времето. Мразеше политиците и когато имаше възможност, сваляше портрета на губернатора от стената във фоайето. Последната година той се бореше с непрестанна умора, проблеми със стомаха и болки по цялото тяло. Мразеше също и лекарите.
— Не искам да пия лекарства, така че какъв е смисълът?
Лекарите само това знаят, да те тъпчат с лекарства — каза Джордж, като претърси куфарчето на Бентън и му го върна. — Твоят човек е на обичайното място. Приятно изкарване.
Още едно щракване и Бентън мина през втора метална врата, където един пазач в бежово-кафява униформа, Джеф, го пое и го поведе по лъскав коридор, в края на който имаше още една херметическа врата, а зад нея се намираше отделението с най-високо ниво на сигурност, където адвокатите и медицинските лица се срещаха със затворниците в малки стаички без прозорци, направени от бетонни строителни блокове.
— Базил твърди, че не си получава пощата — каза Бентън.
— Той твърди много неща — отвърна Джеф без усмивка. — Друго не прави, само дрънка.
Отвори сивата метална врата и я задържа.
— Благодаря — каза Бентън.
— Ще бъда отвън, ако ти потрябвам — рече Джеф, като стрелна Базил с поглед и затвори вратата.
Базил седеше до малка дървена маса и не стана. Не беше окован и носеше обичайните си затворнически дрехи — син панталон, бяла тениска и джапанки с чорапи. Очите му бяха кръвясали и нефокусирани, а тялото му вонеше.
— Как си, Базил? — попита Бентън, като седна на един стол срещу него.
— Имах лош ден.
— И аз така чух. Разкажи ми.
— Чувствам се неспокоен.
— А как спиш?
— Не съм спал почти цяла нощ. Все си мислех за нашия разговор.
— Изглеждаш ми напрегнат — отбеляза Бентън.
— Не ме свърта на едно място. Заради онова, което ви казах. Имам нужда, доктор Уесли. Дайте ми нещо, ативан или друго подобно. Видяхте ли вече снимките?
— Какви снимки?
— Онези на мозъка ми. Сигурно сте ги видели. Знам, че сте любопитен. Всички там сте любопитни, нали? — каза той с нервна усмивка.
— Затова ли искаше да ме видиш?
— Долу-горе. И си искам пощата. Не ми я дават, а аз не мога нито да спя, нито да ям, толкова съм разстроен и стресиран. Може би и малки ативан. Надявам се, че сте мислили по онзи въпрос.
— Кой въпрос?
— За онази убита жена, дето ви казах.
— Жената в коледния магазин ли?
— Десет–четири.
— Да, Базил, доста мислих върху онова, което ми каза — отвърна Бентън, сякаш приемаше казаното от Базил за истина.
Никога не се издаваше, когато смяташе, че някой пациент го лъже. А в този случай изобщо не беше сигурен, че е така, изобщо.
— Нека да се върнем към онзи юлски ден преди две години и половина — предложи Бентън.
Марино малко се притесни от факта, че доктор Селф затвори вратата след него и веднага пусна резето, сякаш го заключваше от външната страна.
Обиди се от тази постъпка и нейния подтекст. Винаги се чувстваше така. На нея не й пукаше за него. Той беше просто един пациент. Тя се радваше, че се е отървала от него и цяла седмица нямаше да й се налага да търпи неговата компания, а после щеше да е само за петдесет минути, петдесет минути и нито секунда повече, даже ако е спрял да си взема лекарството.
Това лекарство беше голяма шибания. Заради него не можеше да прави секс. За какво ти е антидепресант, от който не можеш да правиш секс? Ако искаш да се депресиращ, взимай антидепресант, който ти съсипва секса.
Той стоеше на верандата пред заключената врата и гледаше малко замаяно двата бледозелени стола с мека тапицерия и зелената стъклена маса, върху която имаше куп списания. Беше ги прочел всичките, защото винаги подраняваше за своите сеанси. Това също го притесняваше. По-скоро би искал да закъснява, да влезе бавно и спокойно, защото имаше да върши по-важни неща от това да ходи на психиатър, но ако закъснееше, губеше от онези минути, а не можеше да си позволи да загуби дори една минута, защото всяка от тях беше така важна и така скъпа.
По шест долара минутата, за да сме по-точни. Петдесет минути, и нито минута повече, нито секунда повече. Тя никога не отпускаше минута-две за баланс или от добра воля, или по каквато и да е друга причина. Той можеше да заплаши, че ще се самоубие на прага й, а тя само щеше да погледне своя часовник и да каже „Времето ни изтече“. Можеше да й разказва как е убил някого, да е на най-напрегнатото място, тъкмо преди да натисне спусъка, и тя пак щеше да каже: „Времето ни изтече.“
„Не сте ли любопитна какво става после? — беше я попитал той при един подобен случай в миналото. — Как може да искате да спрем точно сега, когато най-интересното тепърва предстои?“
„Ще ми разкажеш остатъка от историята следващия път, Пит.“ И винаги се усмихваше.
„А може би няма. Имате голям късмет, че въобще ви я разказвам. Много хора биха платили, за да чуят цялата история, истинската версия.“
„Следващия път.“
„Забрави. Няма да има следващ път.“
Тя не спореше с него, когато станеше време за приключване. Независимо какво правеше той, за да открадне още някоя и друга минута, тя ставаше от стола, отваряше вратата и го чакаше да излезе, за да може да заключи след него. Нямаше никакво място за преговори, когато беше време да приключват. Шест долара на минута за какво? Да те обиждат. Не знаеше защо всеки път се връщаше.
Загледа се в плувния басейн с бъбрековидна форма и цветен ръб от испански плочки. После отмести поглед към натежалите от плод портокалови и грейпфрутови дървета, чиито стволове бяха маркирани с червени линии.
Хиляда и двеста долара всеки месец. Защо го правеше? Можеше да си купи един от онези пикапи „Додж“ с двигател вайпър V–10. Можеше да си купи много неща с хиляда и двеста долара на месец.
Чу гласа й зад затворената врата. Говореше по телефона. Той се престори, че разглежда едно от списанията и нададе ухо.
— Извинете, кой се обажда? — казваше доктор Селф.
Тя имаше мощен глас на радиоводещ, глас, който вдъхваше толкова респект, колкото един пистолет или значка. Той харесваше нейния глас и всеки път попадаше в обаянието му. Гласът й наистина му влияеше. А тя изглеждаше добре, толкова добре, че му беше трудно да седи срещу нея и да си представя как други мъже седят в същия този стол и виждат това, което виждаше той. Нейната тъмна коса и фини черти,
