сякаш другите проблеми му бяха малко. Само ако не криеше така старателно своите тайни страхове, омразата, самотата си, своята сексуална несигурност и другите потиснати негативни емоции! Докато тя, като професионалист, разпознаваше напрежението, изписано на лицето му и стаено в очите му, другите хора вероятно не го долавяха, поне не съзнателно. Но подсъзнателно те го усещаха и реагираха.
Марино често ставаше жертва на словесни нападки, грубо поведение, нечестност, отхвърляне и предателство. Съвсем не рядко участваше и в побои. Твърдеше, че е убил няколко души по време на своята отговорна и опасна кариера. Очевидно който проявеше неблагоразумието да се захване с него, получаваше много повече, отколкото е очаквал, но Марино не приемаше нещата така. Той смяташе, че хората се заяждат с него без никаква основателна причина. Част от враждебността му беше свързана с работата, според него. Повечето от проблемите му бяха породени от предразсъдъци, защото беше израснал в бедно семейство в Ню Джърси. И както често казваше, не разбираше защо цял живот хората се държаха гадно с него.
Последните няколко седмици се чувстваше много по-зле. А този следобед още повече.
— Нека поговорим за Ню Джърси през оставащите няколко минути — предложи доктор Селф, напомняйки му нарочно, че времето им изтича. — Миналата седмица на няколко пъти спомена Ню Джърси. Защо мислиш, че това все още има значение?
— Ако бяхте израснали в Ню Джърси, щяхте да знаете защо — отвърна той и изражението на лицето му стана още по-ясно.
— Това не е отговор, Пит.
— Баща ми беше пияница. Живеехме в бедния квартал на града. И досега хората ме гледат сякаш съм от Ню Джърси, и с това се почва.
— Може би причината е в изражението на лицето ти, Пит, не в тях — повтори тя. — Може би ти си този, който започва.
Телефонният секретар на масата до кожения стол на доктор Селф се включи и Марино отново придоби онова изражение, много ясно този път. Не обичаше телефонни обаждания да прекъсват сеансите им, дори ако тя не вдигаше телефона. Не разбираше защо продължава да използва стари технологии, вместо гласова поща, която беше безшумна, не издаваше звук, когато някой оставя съобщение, не дразнеше и не прекъсваше важни моменти. Той често й напомняше за това. Тя дискретно погледна своя огромен златен ръчен часовник с римски цифри, които можеше да види без очила.
След дванадесет минути сеансът свършваше. Пит Марино имаше проблем с финалите, с кодите23, с всичко, което беше приключило, свършило, изразходвано или мъртво. Не случайно доктор Селф насрочваше срещите им за късния следобед, най-често около пет часа, когато започваше да се смрачава или пък следобедните гръмотевични бури спираха. Той беше интригуващ случай. Иначе нямаше да се занимава с него. Беше само въпрос на време да го примами да гостува като пациент в нейното национално радиошоу, а защо не и в новото телевизионно шоу. Щеше да изглежда впечатляващо пред камерите, много по-добре от онзи невзрачен и глупав доктор Еймъс.
Все още не беше канила ченге. Когато беше гостуващ лектор в Националната академия по криминология миналото лято и седна до него на официалната вечеря в нейна чест, й хрумна, че той би могъл да бъде интересен гост в нейното шоу, а защо не и чест гост. Определено имаше нужда от терапия. Пиеше много. Само пред нея изпи четири бърбъна. Пушеше. Усещаше се по дъха му. Ядеше ненаситно, изяде три десерта. Когато се запозна, с него, той беше преизпълнен от чувство за саморазрушение и самоомраза.
„Мога да ти помогна“ — му беше казала тя.
„За какво?“ — бе попитал той така стреснато, сякаш му беше пуснала ръка под масата.
„За твоите бури, Пит. За твоите вътрешни бури. Разкажи ми за тях. Ще ти кажа същото, което казвам и на всички тези интелигентни млади хора. Можеш да овладееш своето лично време. Можеш да го направиш такова, каквото го искаш. Можеш да живееш в буря или в слънчев ден. Можеш да се приютиш и да се скриеш, или да излезеш на открито.“
„В моята работа излизането на открито може да се окаже опасно“ — бе казал той.
„Не искам да умреш, Пит. Ти си голям, умен и привлекателен мъж. Искам да си с нас още дълго време.“
„Дори не ме познавате.“
„Познавам те по-добре, отколкото мислиш.“
И той започна да идва на сеанси при нея. След един месец вече беше намалил пиенето и цигарите и отслабна с пет килограма.
— Нямам никакво изражение в момента. Дори не знам за какво говорите — каза Марино, опипвайки лицето си с ръце като сляп човек.
— Напротив. В мига, в който дъждът спря, и то се появи. Каквото и да чувстваш, Пит, то се изписва на лицето ти — рече тя с разбиране. — Чудя се дали не носиш това изражение още от детството си в Ню Джърси. Ти какво мислиш?
— Мисля, че всичко това са глупости. Започнах да идвам тук, защото не можех да откажа цигарите и ядях и пиех малко повече от необходимото. Не съм дошъл на сеанс, защото имам някакво тъпо изражение на лицето. Никой не се е оплаквал, че имам тъпо изражение. Е, жена ми Дорис се оплакваше, че съм дебел и прекалявам малко с пиенето и пушенето, но никога не се е оплаквала за някакво тъпо изражение на лицето ми. Не ме напусна заради изражението ми. Никоя от жените, с които съм бил, не ме е изоставила заради изражението ми.
— А доктор Скарпета?
Той се стегна, една част от него винаги се връщаше в черупката си, когато станеше въпрос за Скарпета. Не случайно доктор Селф беше изчакала почти края на сеанса, за да повдигне тази тема.
— Сега трябваше да съм в моргата — каза той.
— Но не си — подхвърли ведро тя.
— Днес не ми е до шеги. Работя по един случай, а ме изхвърлиха от него. Често ми се случва напоследък.
— Скарпета ли те отстрани?
— Нямаше тази възможност. Не исках конфликт на интереси, затова не отидох на аутопсията, за да не ме обвини някой в нещо. Освен това е ясно какво е убило жената.
— Да те обвини в какво?
— Хората все ме обвиняват в нещо.
— Другата седмица ще поговорим за твоята параноя. Всичко тръгва от онова изражение на лицето ти, наистина. Смяташ ли, че Скарпета не го е забелязала? Обзалагам се, че е. Питай я.
— Това са пълни, шибани глупости!
— Помниш ли какво говорихме за ругатните? Какво се споразумяхме? Ругаенето е изява на чувствата. Аз искам да ми разказваш за своите чувства, не да ги изявяваш.
— Чувствам, че това са шибани глупости.
Доктор Селф му се усмихна, сякаш беше непослушно дете, което имаше нужда от един хубав пердах.
— Не съм дошъл на сеанс заради някакво изражение на лицето си, което вие твърдите, че имам, а аз знам, че нямам.
— Защо не попиташ Скарпета за това?
— Чувствам, че едно огромно шибано „НЕ“ ми идва на езика.
— Нека да поговорим за това, а не да го изявяваме.
Доставяше й удоволствие да се чува, че го казва. Напомняше й за рекламите на нейното радиошоу: „Да поговорим“ с доктор Селф.
— Какво точно стана днес? — обърна се тя към Марино.
— И питате! Натъкнах се на една жена с взривена глава. И познайте кой е детективът по случая?
— Мисля, че си ти, Пит.
— Не съвсем — троснато отвърна той. — Ако беше в доброто старо време, със сигурност щях да съм аз. Казах ви и преди. Мога да съм следовател и да помагам на докторката. Но не мога да водя цялото разследване, освен ако правоимащата институция не ми прехвърли случая, а Реба никога няма да го направи. Тя си няма ни най-малка представа за нещата, но ме мрази.
