После отвори едно чекмедже и извади шишенце аспирин.
— Дай да видим — каза доктор Лейн, като разгръщаше доклада. — По време на задачата с ефекта на Струп е имал намалена активност в предната част на ядрото в задната и в подвидовата област, съпътствана от повишена дорзолатерална активност на предния челен дял на главния мозък.
— Дай по същество, Сюзън. Имам ужасно главоболие.
След което изсипа три аспирина в ръката си и ги глътна без вода.
— Как го правиш това, за бога?
— Свикнал съм.
— Казано най-общо, резултатите показват аномалия при връзките във фронтално-лимбичните структури, което предполага аномално потискане на реакциите, дължащо се най-вероятно на нарушение в множество фронтално-обработвани процеси.
— Което означава, че има проблем с осъзнаването и контрола на своето поведение — заключи Бентън. — Това често се наблюдава при нашите многоуважаеми гости от „Бътлър“. Може ли да е признак за биполярно разстройство?
— Определено. Както и за редица други психични разстройства.
— Извинявай за момент — каза Бентън, вдигна телефона и набра номера на координатора.
— Можеш ли да погледнеш справката и да ми кажеш от кой номер се е обадил Кени Джампър?
— Няма идентификация.
— Хм — рече Бентън — мислех, че като се обаждаш от автомат, номерът се изписва.
— Всъщност току-що говорих по телефона с „Бътлър“ — каза доктор Лейн. — Изглежда Базил не е много добре. Искал да те види.
Беше пет и половина следобед и паркингът на лабораторията към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд беше почти празен. Служителите, особено не медиците, рядко оставаха в моргата след работно време.
Сградата се намираше на Тридесет и първо авеню, насред сравнително неразработена земя, гъсто осеяна с палми, дъбови и иглолистни дървета, като тук-там имаше и подвижни къщи. Едноетажната постройка беше в типичния за южна Флорида архитектурен стил от гипсова мазилка и коралов камък. Зад нея минаваше тесен канал с леко солена вода, където комарите бяха истинска напаст, а понякога се разхождаха и алигатори. До моргата се намираше местната „Пожарна и спасителна служба“, чиито служители нямаха шанс да забравят къде се озоваваха пациентите им, които не са извадили късмет.
Дъждът беше почти спрял и навсякъде имаше локви, докато Скарпета и Джо вървяха към един сребрист „Хамър Н2“, който не беше неин избор, но вършеше добра работа при местопрестъпления на неравен терен, а също така побираше и обемистото оборудване. Луси обичаше хамърите, а Скарпета винаги се притесняваше къде ще ги паркира.
— Не мога да разбера как някой ще ти влезе в къщата с пушка в ръка посред бял ден — каза Джо, който не беше спрял да го повтаря през последния един час. — Трябва да има начин да разберем дали е била рязана.
— Ако цевта не е заглаждана след рязането, може да останат следи по капачката — отвърна Скарпета.
— Но ако няма следи, това не означава, че не е рязана.
— Така е.
— Защото може да е загладил рязаната цев. Ако случаят е такъв, няма начин да разберем, без да намерим оръжието. Дванадесети калибър. Поне това знаем.
Знаеха го от четириделната пластмасова капачка „Пауър Пистън“ за пушка „Ремингтън“, която Скарпета беше извадила от разбитата глава на Даги Симистър. Освен този факт, имаше още само няколко, които можеше да заяви със сигурност, като например естеството на нападението над госпожа Симистър, което се оказа различно от общоприетото. И да не беше застреляна, имаше голяма вероятност пак да умре. Скарпета беше почти убедена, че госпожа Симистър е била в безсъзнание, когато убиецът е пъхнал цевта в устата й и е натиснал спусъка. Но не й беше лесно да стигне до това заключение.
Масивните отворени рани по главата понякога скриваха по-малки наранявания, получени преди фаталната травма, поради което нерядко в съдебната патология се налагаше да се използва пластична хирургия. Скарпета беше направила всичко по силите си, за да възстанови възможно най-пълно главата на госпожа Симистър, като нагласи парчетата кости и скалп, както вероятно са били, и обръсна косата. Това, което откри, беше разкъсване в задната част на главата и фрактура на черепа. Мястото на удара обясняваше субдуралния хематом в един пласт под твърдата мозъчна обвивка, който беше останал сравнително незасегнат от изстрела.
Ако се окажеше, че петната по килима до прозореца в спалнята на госпожа Симистър са от нейната кръв, тогава най-вероятно това беше мястото, където е била нападната първоначално, което би обяснило боклучетата и синкавите нишки по дланите й. Била е ударена силно изотзад, с тъп предмет, и е паднала на колене. Тогава нападателят я е вдигнал, с всичките й четиридесет килограма, и я е сложил на леглото.
— Искам да кажа, че не е трудно да пренесеш рязана пушка в раница например — рече Джо.
Скарпета насочи дистанционното към хамъра, отключи вратите и уморено отвърна:
— Не е точно така.
Джо я изморяваше. С всеки изминал ден ставаше все по-досаден.
— Дори ако отрежеш тридесет или даже четиридесет и пет сантиметра от цевта и петнадесет от приклада — отбеляза тя, — пак ще ти остане цев с дължина поне четиридесет и пет сантиметра. При положение че говорим за автоматично оръжие.
Замисли се за големия черен сак, който носеше инспекторът по цитрусите.
— А ако говорим за пушка тип „помпа“, най-вероятно ще е още по-дълга.
— Широка чанта, тогава.
Тя отново се замисли за инспектора и за дългата плодоберачка, която беше разглобил и прибрал в черния сак. Беше виждала инспектори по цитрусите и преди, но досега не беше забелязвала да ползват плодоберачки. Обикновено се задоволяваха да огледат тези плодове, които можеха да достигнат.
— Обзалагам се, че е имал чанта — каза Джо.
— Не знам — отвърна тя, като едва се сдържаше да не му кресне да млъкне.
По време на цялата аутопсия той не престана да разсъждава на глас, да изказва предположения или направо компетентно мнение и тя едва успяваше да се съсредоточи. Сякаш чувстваше необходимост да обявява на всеослушание всяко действие, което извършва, и всяка бележка, която записва в протокола. Изглежда за него беше важно да й съобщи колко тежи всеки от органите на госпожа Симистър, както и да я осведоми за своето заключение кога за последен път е яла госпожа Симистър, базирано на частично смлените месо и зеленчуци в стомаха й. Погрижи се Скарпета да чуе хрущящия звук на натрупания калций, когато сряза със скалпела частично запушените коронарни артерии, и обяви, че може би атеросклерозата я е убила.
Ха-ха! Много смешно.
Е, какво пък, на госпожа Симистър и без друго не й е оставал много живот. Имала е проблеми със сърцето, срастване на белите дробове, вероятно от прекарана пневмония, а мозъкът й беше частично атрофирал, така че сигурно страдаше и от Алцхаймер.
„Ако ще те убиват — бе казал Джо, — защо пък да не си в лошо здраве.“
— Мисля, че я е ударил с приклада на пушката — продължаваше да разсъждава той. — Нали се сещаш, ето така.
И той замахна с приклада на въображаема пушка към въображаема глава.
— Била е малко над метър и петдесет — развиваше Джо своя сценарий. — Така че, за да я удари по главата с приклада на пушка, която тежи близо три килограма, ако приемем, че не е била рязана, е трябвало да е доста силен и значително по-висок от нея.
— Изобщо не можем да твърдим това — отвърна Скарпета, като потегли от паркинга. — Много зависи от неговото положение спрямо нейното. Много зависи от доста неща. А и не знаем дали е била ударена с пушката. Нито пък дали убиецът е бил мъж. Трябва да си по-внимателен, Джо.
— За кое?
