Тримата мъже се спогледаха.
— По дяволите! — изруга Марино.
Скарпета се обади в Центъра по съдебна медицина и се свърза с администратора.
— Кой ви съобщи за смъртния случай с огнестрелна рана от пушка?
— Холивудската полиция.
— Да, но кой полицай?
— Детектив Уогнър.
— Детектив Уогнър ли? — попита Скарпета озадачено. — В колко е отбелязано, че се е обадила?
— Момент да погледна. В два и единайсет.
Скарпета се обърна към Марино и го попита:
— Знаеш ли точно в колко ми се обади?
Той провери в телефона си.
— В два и двадесет и една.
Тя погледна ръчния си часовник. Беше почти три и половина. Нямаше да успее да си хване самолета в шест и половина.
— Проблем ли има? — попита администраторът по телефона.
— Излезе ли ти някаква идентификация, когато предполагаемата детектив Уогнър се е обадила?
— Предполагаемата ли?
— Обади нали?
— Да.
— Забеляза ли нещо необичайно в гласа или тона й?
— Не, абсолютно нищо — отвърна администраторът и след кратка пауза добави: — Съвсем нормална.
— А някакъв акцент?
— Какво става, Кей?
— Нищо добро — отвърна тя.
— Добре, чакай да погледна. Ето, в два и единадесет. Няма идентификация.
— Разбира се, че няма — отвърна Скарпета. — Ще се видим след около час.
Тя се надвеси над леглото и обстойно огледа ръцете на жената, като внимателно ги обръщаше. Винаги се държеше внимателно, макар пациентите й вече да не усещаха нищо. Не забеляза никакви охлузвания, нарези или наранявания, които да подсказват, че ръцете са били вързани или че се е отбранявала. После ги огледа с лупата и забеляза влакна и разни дребни боклучета, полепнали по дланите и на двете ръце.
— В някакъв момент може би е била на пода — отбеляза Скарпета точно когато Реба влезе в стаята, бледа и мокра от дъжда и очевидно потресена.
— Тук улиците са като лабиринт — каза Реба.
— Ей — обърна се Марино към нея, — в колко се обади в Центъра?
— За какво?
— За цената на яйцата в Китай.
— Моля? — рече тя, като не откъсваше поглед от грозната гледка върху леглото.
— За този случай, естествено — каза Марино грубо. — Какво друго мислиш, че съм имал предвид? И вземи си сложи един джипиес, по дяволите!
— Не съм се обаждала в Центъра. За какво да го правя, след като тя стоеше до мен? — отвърна Реба, като посочи с поглед Скарпета.
— Хайде да сложим пликове на ръцете и краката й — каза Скарпета. — Искам да я вземете със завивката и да я увиете в чист пластмасов чаршаф. Трябва да вземем и чаршафите от леглото.
След като даде тези указания, тя се приближи до прозореца с изглед към задния двор и канала. Гледаше как дъждът шиба цитрусовите дървета и си мислеше за инспектора, когото беше видяла по-рано. Той беше в този двор, със сигурност, и тя се помъчи да си спомни кога точно го беше видяла. Знаеше, че не беше много преди да чуе онзи гръм, за който вече силно подозираше, че е бил изстрел от пушка. Отново огледа стаята и забеляза две тъмни петна на килима до прозореца с изглед към дърветата и водата.
Петната почти не личаха на тъмносиния фон на килима и тя извади от чантата си комплект за тестване на кръвни проби, необходимите реактиви и пипети. Двете петна бяха на няколко сантиметра едно от друго, овална форма и с големина на двадесет и пет центова монета. Тя попи с тампон едното, капна върху тампона изопропанол, после фенолфталейн и накрая водороден пероксид, при което той се оцвети в яркорозово. Това още не означаваше, че петната са от човешка кръв, но имаше голяма вероятност да е така.
— Ако това е нейната кръв, какво търси чак тук — разсъждаваше Скарпета на глас.
— Може би е пръснало — обади се Реба.
— Не е възможно.
— Това са капки, и то с неправилна кръгла форма — намеси се Марино. — Изглежда онзи, който е кървял, е стоял тук прав, почти прав.
Той се огледа за други подобни петна.
— Странно е, че са само тук. Ако някой е кървял обилно, би трябвало да има повече капки.
— Трудно се забелязват върху тъмна текстилна повърхност като тази — рече Скарпета. — Но и аз не виждам други.
— Може би трябва да се върнем тук с малко луминол — предложи Марино, като продължаваше да говори, сякаш Реба не съществува, и в очите й започнаха да проблясват гневни пламъчета.
— Когато дойдат експертите, да вземат проби от влакната на килима — обърна се Скарпета към всички.
— А също да се изсмуче килимът и да се провери за улики — добави Марино, като избягваше погледа на Реба.
— Ще трябва да взема вашите показания, след като вие сте човекът, който я е намерил — обърна се Реба към него. — Не съм много наясно как така просто сте се озовал, в къщата точно в този момент.
Той не й отговори. За него тя не съществуваше.
— Какво ще кажете да излезем за малко навън да видим какво имате да ми съобщите — продължи Реба. — Марк! — обърна се тя към един от полицаите. — Хайде да провериш следовател Марино за останки от барут.
— Я се разкарай! — каза Марино.
Скарпета разпозна тътена в гласа му, който обикновено предвещаваше вулканично изригване.
— Това е само проформа — отвърна Реба. — Знам, че не понасяте някой да ви обвини в нещо.
— Виж, Реба — обърна се към нея полицаят на име Марк, — не носим комплектите за останки от барут. Това е работа на експертите.
— А те къде са, по дяволите? — попита Реба с раздразнение заради неловкото положение, в което беше изпаднала. Все още беше толкова неопитна в тази работа!
— Марино — рече Скарпета, — защо не провериш какво става с носачите. Къде са, идват ли и така нататък.
— Любопитен съм — каза Марино, като се приближи толкова близо до Реба, че тя отстъпи крачка назад — на колко местопрестъпления, където има и труп, си била единственият детектив?
— Ще ви помоля да напуснете — отвърна тя. — Доктор Скарпета също. За да започнем работа по местопрестъплението.
— Отговорът е „нито едно“ — продължи мисълта си Марино. — Не си била на нито едно шибано местопрестъпление. — Гласът му ставаше все по-силен. — Виж сега, ако хвърлиш един поглед на настолната си книжка „Наръчник на начинаещия детектив“, ще забележиш, че трупът е в правомощията на Центъра по съдебна медицина, което означава, че в този момент докторката командва парада, а не ти. И тъй като по една случайност аз съм и пълноправен експерт следовател, освен всичките ми други квалификации, за които сигурно не си и чувала, и понеже понастоящем помагам на докторката, не можеш да се разпореждаш и е моя задник, ясно ли е?
Униформените полицаи полагаха неимоверни усилия да не се разсмеят.
— Всичко това се свежда до един много важен факт — продължи Марино. — Аз и докторката сме
