Тя беше облечена в розов домашен анцуг, обута в розови пантофи и лежеше по гръб върху леглото. Устата й зееше отворена, мъртвите й очи гледаха изцъклено под огромна рана, която беше отворила горната част на главата й подобно яйце в поставка. Мозъкът липсваше, парчета от него и частици от кости се виждаха по една възглавница, прогизнала от кръв, която беше наситеночервена и вече започваше да се съсирва. Частици от мозък и кожа бяха полепнали по опръсканата с кръв табла на леглото и по стената.
Скарпета пъхна ръка под кървавото горнище на анцуга и опипа гръдния кош и корема, а после докосна и ръцете. Тялото беше топло и още не беше започнало да се вкочанява. Тя разкопча горнището и пъхна химичен термометър в дясната мишница. Докато изчакваше показанията за телесната температура, огледа за други наранявания.
— От колко време е мъртва според теб? — попита Марино.
— Много е топла. Дори не е започнала да се вкочанява.
Тя пак се сети за онзи гръм и реши, че вероятно е било преди около час. Приближи се до един термостат на стената. Климатикът работеше, в стаята беше двадесет градуса. Тя си записа тази информация и се огледа наоколо, бавно, без да бърза, сякаш сканираше помещението. Спалнята беше малка, с мраморен под, почти половината от който беше закрит от тъмносин килим. Той започваше от леглото, покрито със синя олекотена завивка, и свършваше до прозореца с изглед към водата. Щорите бяха пуснати. На нощното шкафче имаше чаша с прозрачна течност, най-вероятно вода, роман на Дан Браун с огромни букви на корицата, и чифт очила. На пръв поглед нямаше следи от борба.
— Значи вероятно е била убита точно преди да дойда — каза Марино, като се стараеше да не показва колко е нервен. — Сигурно се е случило минути преди да дойда с мотора. Закъснявах. Някой ми беше спукал предната гума.
— Нарочно ли? — попита Скарпета, като се замисли за съвпадението на тези две събития.
Ако беше дошъл тук малко по-рано, тази жена сега вероятно нямаше да е мъртва. Тъкмо му казваше за онзи гръм, за който вече предполагаше, че не е бил от кола, а от пушка, когато един униформен полицай излезе от банята с една дузина лекарства в шишета, които остави на тоалетката.
— Нарочно, и още как — отвърна Марино.
— По всичко личи, че не е мъртва от дълго време. Кога я намери?
— Петнадесетина минути преди да ти се обадя. Исках да се уверя, че къщата е чиста, преди да предприема нещо. Трябваше да съм сигурен, че убиецът не се крие в някой гардероб или нещо такова.
— Съседите нищо ли не са чули?
Той й отговори, че и в двете къщи в съседство в момента няма никого. Един от униформените полицаи вече беше проверил. Потеше се обилно, лицето му беше огненочервено, очите разширени, приличаше на луд.
— Просто не знам какво става — каза за пореден път, докато дъждът барабанеше по покрива. — Имам чувството, че някой си играе с нас. Вие е Уогнър сте били отвъд канала. Аз закъснях заради спукана гума.
— Имаше един инспектор — каза Скарпета. — От тези, дето проверяват цитрусовите дървета в района. — Тя му разказа за плодоберачката, която инспекторът беше разглобил и пъхнал в голям черен сак. — Това трябва веднага да се провери.
Тя извади термометъра изпод ръката на мъртвата жена и си записа показанията — тридесет и шест градуса и две десети. После влезе в банята и надникна в душ кабината. Погледна в тоалетната чиния и в кошчето за отпадъци. Мивката беше напълно суха, без следи от кръв или каквато и да е друга течност, което някак не се връзваше. Тя погледна въпросително Марино:
— Ръкавиците бяха в мивката?
— Точно така.
— Ако убиецът — или убийцата, може да е била и жена — си е свалил ръкавиците, след като я е убил, и ги е пуснал в мивката, те щяха да оставят кървава следа. Поне от кървавата ръкавица щеше да остане нещо.
— Освен ако кръвта вече не е била изсъхнала по ръкавицата.
— Не би трябвало — отвърна Скарпета, отваряйки медицинското шкафче, където намери обичайните илачи за всякакви старчески болежки и нередовен стомах. — Освен ако убиецът не ги е държал достатъчно дълго върху ръцете си, за да може кръвта да изсъхне.
— Не е нужно да мине много време.
— Може би не. При теб ли са?
Излязоха от банята и Марино извади голям плик от кафява хартия от едно куфарче за доказателствен материал. После го отвори, за да може тя да погледне вътре, без да докосва ръкавиците. Едната беше чиста, а другата полуобърната и зацапана с тъмнокафява изсъхнала кръв. Ръкавиците нямаха покритие от талк и чистата изглеждаше сякаш никога не е носена.
— Ще трябва да направим ДНК тест и на вътрешността — каза Скарпета. — И да вземем отпечатъци.
— Сигурно не е знаел, че човек оставя отпечатъци и по вътрешната страна на латексови ръкавици — отбеляза Марино.
— Значи не гледа телевизия — изкоментира един от полицаите.
— Не ми говори за глупостите по телевизията. Направо ми съсипват живота — отвърна друг полицай, който се беше заврял наполовина под леглото. А после каза: — Я да видим какво имаме тук.
Той се изправи, в едната ръка — фенерче, а в другата държеше малък револвер от неръждаема стомана с дръжка от палисандрово дърво. После отвори барабана, като се стараеше да пипа метала възможно най-малко.
— Не е зареден. Голяма работа й е свършил. Изглежда не е стреляно с него, откакто е почистван за последно, ако въобще е използван — рече полицаят.
— Въпреки това ще го проверим за отпечатъци — каза Марино. — Странно място да скриеш пистолет. Колко далеч беше под леглото?
— Достатъчно, за да не можеш да го стигнеш, без да се налага да легнеш на пода и да пропълзиш под леглото, както аз току-що направих. Двадесет и втори калибър. Какво, за бога, е „Блек Уидоу“?
— Майтапиш ли се? — попита Марино. — Дай да погледна. Производство на „Норт Америкън армс“, единично действащ спусък. Напълно излишен пистолет за старица с артрит на ръцете.
— Сигурно някой й го е дал за самозащита, но тя така и не се е заинтересувала.
— Да сте видели кутия с амуниции някъде?
— Засега не.
Полицаят пусна пистолета в един плик и го остави на тоалетката, където друг полицай тъкмо започваше да описва шишенцата с лекарства.
— „Акюретик“, „Диурези“ и „Ендурон“ — четеше той етикетите. — За какво ли са тези?
— АСЕ-инхибитор и диуретици — отвърна Скарпета. — За хипертония.
— „Верапамил“, стар. От юли.
— Хипертония, ангина, аритмия.
— „Апресолин“ и „Лонитен“. Опитай се да ги произнесеш само. Отпреди повече от година.
— Вазодилататори. Също за хипертония.
— Е, може пък да е умряла от инсулт. „Викодин“, това съм го чувал. И „Ултрам“. Тези са по- скорошни.
— Болкоуспокояващи. Вероятно за артрита.
— И „Азитромицин“. Това е антибиотик, нали? Датата е от декември.
— Това ли е всичко? — попита Скарпета.
— Това е.
— А кой е казал в Центъра по съдебна медицина, че жената често страда от депресии? — попита тя, като многозначително погледна Марино.
Всички се смълчаха.
После Марино рече:
— Аз определено не съм.
— Кой се обади в Центъра? — попита Скарпета.
