искрящите й очи и идеално бели зъби. Той не беше доволен от факта, че тя започна да води телевизионно шоу, не искаше другите мъже да виждат как изглежда тя и колко е секси.
— Кой се обажда и откъде имате този номер? — долетя гласът й иззад заключената врата. — Не, не е и не приема такива обаждания директно. Кой е на телефона?
Марино слушаше и ставаше все по-неспокоен, беше му горещо, застанал на верандата пред заключената й врата. В ранната привечер беше задушно, от дърветата се стичаха дъждовни капки и оставаха като роса по тревата. Доктор Селф явно не беше доволна. Изглежда разговаряше с някой непознат.
— Разбирам загрижеността ви за вашата лична безопасност, но се надявам и вие да ме разберете, че не можем да проверим истинността на вашето твърдение, ако не кажете кой сте. Такива неща трябва да се проверят и да се потвърдят, в противен случай доктор Селф не би се занимавала с тях. Добре, но това е прякор, не е истинското ви име. А, истинското е, разбирам. Добре, тогава.
Марино осъзна, че доктор Селф се преструва на друг човек. Не знаеше с кого разговаря и това я безпокоеше.
— Да, добре — каза тя в ролята на другия човек. — Може да го направите. Разбира се, че може да говорите с продуцента. Признавам, че е доста интересно, ако е вярно, но трябва да говорите с продуцента. Предлагам ви да го направите веднага, защото шоуто в четвъртък е точно по тази тема. Не, не по радиото. Новото ми телевизионно шоу — каза тя със същия завладяващ глас, който лесно проникваше през вратата и изпълваше верандата.
По телефона говореше доста по-високо, отколкото по време на сеансите. И добре че беше така. Нямаше да е хубаво, ако някой пациент, чакащ на верандата, чуваше всяка дума, която доктор Селф казваше на Марино по време на техните кратки, но скъпи петдесет минути заедно. Не говореше така високо, когато бяха заедно зад тази затворена врата. Разбира се, никога нямаше чакащи пациенти на верандата по време на неговите сеанси. Той винаги беше последният за деня — още една причина да се разпусне малко и да му даде няколко минути гратис. Не че щеше да накара някого да чака, защото нямаше други. След него никога нямаше други пациенти. Съвсем скоро той щеше да й каже нещо толкова вълнуващо и важно, че тя нямаше да има друг избор, освен да му отпусне няколко допълнителни минути. Можеше да е за пръв път в живота й, но щеше да го направи заради него. Щеше да иска да го направи. И може би тогава той нямаше да има време за нея.
„Трябва да тръгвам“ — представяше си как казва той.
„Моля те, довърши. Искам да чуя какво става по-нататък.“
„Не мога. Трябва да тръгвам — щеше да каже той, ставайки от стола. — Следващия път. Обещавам, че ще ви разкажа останалото, когато… чакай да видим… Следващата седмица по някое време. Само ми напомнете, става ли?“
Марино осъзна, че доктор Селф е приключила разговора, при което безшумно, като сянка, прекоси верандата и излезе през стъклената врата. Затвори я без ни най-малък звук и тръгна по пътеката, която заобикаляше басейна, прекосяваше градината с цитрусовите дървета с червени линии по стволовете, и минаваше покрай стената на малката бяла къща, където живееше доктор Селф, но не биваше да живее там, в никакъв случай. Всеки можеше да стигне досами входната й врата. И всеки можеше да отиде до кабинета й отзад, до засенчения от палми басейн. Не беше безопасно. Милиони хора я слушаха всяка седмица, а тя живееше така. Не беше безопасно. Би трябвало да се върне, да почука на вратата и да й го каже.
Тунингованият мотор беше паркиран на улицата и той го обиколи веднъж, за да е сигурен, че никой не го е пипал, докато е бил на сеанс. Отново се замисли за спуканата гума. Замисли се как ще пипне копелето, което му беше причинило това. По синия резервоар с изрисуваните пламъци имаше тънък слой прах и той се подразни. Рано тази сутрин беше прегледал мотора основно, беше излъскал до блясък всяка част, и какво — спуканата гума, а сега и прах. Доктор Селф трябваше да има закрит паркинг. Трябваше да има един проклет гараж, по дяволите! Нейният шикозен бял мерцедес кабрио беше паркиран на алеята и пациентите трябваше да паркират на улицата. Не беше безопасно.
Той отключи мотора и се метна на седалката, мислейки си колко много му харесва това, че не живее като някой беден полицай, както беше прекарал по-голямата част от живота си. Академията му предоставяше „Хамър Н2“, черен, с турбодизелов двигател V8, 250 конски сили, четирискоростна овърдрайв трансмисия, външен багажник, крик и оборудване за каране по неравен терен. Той си купи харлея, модифицира го по свой вкус, а можеше да си позволи и психиатър.
Освободи мотора от скорост и натисна копчето на стартера, докато гледаше красивата бяла къща, където живееше доктор Селф, а не биваше. Стисна съединителя и подаде малко газ, при което ауспусите „Тъндърхед“ загърмяха. В далечината просветнаха светкавици и цяла армия от отстъпващи облаци изхаби своята мощ над морето.
34
Базил отново се усмихна.
— Не открих нищо за убийство — му казваше Бентън, — но преди две години и половина една жена и дъщеря й са изчезнали от магазин за коледни играчки.
— Не ви ли казах? — рече Базил с усмивка.
— Не ми спомена за изчезнали хора или за нечия дъщеря.
— Не ми дават пощата.
— Проверявам въпроса, Базил.
— Нали щяхте да го проверите преди седмица. Искам си пощата. Искам я днес. Престанаха да ми я дават веднага след онова скарване.
— Когато се ядоса на Джеф и го нарече „чичо Рем“ ли?
— И заради това не си получавам пощата. Мисля, че плюе в храната ми. Искам си цялата поща, всичко старо, което се е насъбрало вече цял месец. А после може да ме преместите в друга килия.
— Това не мога да го направя, Базил. За твое добро е.
— Май не ви интересува — рече Базил.
— А ако ти обещая, че ще си получиш цялата поща до края на деня?
— Най-добре удръжте обещанието си, защото в противен случай това ще е краят на нашия приятен разговор за коледния магазин. Нещо взе да ми писва този ваш научен проект.
— Единственият коледен магазин, който можах да открия, беше в Лае Олас, на плажа — продължи Бентън. — На четиринадесети юли Флори Куинси и нейната седемнадесетгодишна дъщеря Хелън изчезнали. Това говори ли ти нещо, Базил?
— Не помня имена.
— Опиши ми какво си спомняш за коледния магазин.
— Елхи с лампички, влакчета и украшения навсякъде — отвърна Базил, като вече не се усмихваше. — Вече ви разказах всичко това. Искам да знам какво намерихте вътре в мозъка ми. Видяхте ли образите им? — попита той, като посочи главата си. — Тук можете да видите всичко, което искате да знаете. А сега ми губите времето. Искам си пощата, по дяволите!
— Нали ти обещах.
— Имаше и един голям куфар отзад. Беше много тъпо. Накарах я да го отвори, а вътре имаше от онези сувенири, дето колекционерите ги събират, направени в Германия, в изрисувани дървени кутийки. Хензел и Гретел, кученцето Снупи, Червената шапчица. Тя ги държеше заключени, защото бяха много скъпи, а аз я попитах: „За какво, по дяволите? Който иска да ги вземе, просто трябва да открадне куфара. Наистина ли мислиш, че като си ги заключила там, който е решил няма да ги открадне?“
Той млъкна и се загледа в бетонната стена.
— За какво още разговаря с нея, преди да я убиеш?
— Казах й „Свършено е с теб, кучко“.
— В кой момент разговаря с нея за куфара в склада?
— Не съм разговарял.
— Но нали току-що каза, че…
— Не съм казал, че съм разговарял с нея за куфара — избухна Базил. — Трябва да ми назначите
