— Базил казал на Бентън, че е почистил с белина — рече Луси. — Но луминолът няма да реагира на белината след две години и половина, нали?
— Може би ако е попила в дървото и никой не я е пипал. Казвам „може би“, защото не мога да го твърдя със сигурност, не съм чувала някой да е правил такива тестове досега — каза Скарпета, като бръкна в чантата си за лупата с лампа.
Тя огледа с нея краищата на шперплатовите рафтове, заредени с шнорхели и тениски.
— Ако се вгледаш внимателно — добави тя, — ето тук и тук има едно леко избеляване на дървото. Може да е от пръски.
Луси се приближи и взе лупата.
— Мисля, че го виждам — каза тя.
Този ден той няколко пъти влиза и излиза и съвсем я беше пренебрегнал, ако не се брои това, че й бе донесъл сандвич със сирене и малко вода. Той не живееше тук. Никога не прекарваше тук нощта, или ако оставаше, беше тих като мъртвец.
Беше късно, но тя не знаеше колко късно, през счупения прозорец в другия край виждаше само луната, скрита зад облаците. Чуваше го как ходи из къщата. Пулсът й се учести, когато стъпките тръгнаха към нея, и тя скри малката розова маратонка зад гърба си, защото той щеше да й я отнеме, ако знаеше, че означава нещо за нея, а после пак да се превърне в тъмна сянка с дълъг сноп светлина. Носеше и паяка. Той покриваше ръката му. Това беше най-големият паяк, който някога бе виждала.
Тя се ослушваше за Кристин и момчетата, докато светлината обхождаше разранените й подути глезени и китки. После снопът се плъзна по мръсния матрак и изцапаната яркозелена роба, която покриваше прасците й. Тя сви колене и ръце в опит да се предпази, докато светлината обхождаше интимните й части. Сгуши се още повече, усещайки погледа му върху себе си. Не можеше да види лицето му. Нямаше ни най- малка представа как изглежда. Винаги беше облечен в черно. През деня покриваше лицето си с качулката и носеше черни дрехи, всичко беше черно, а нощем въобще не можеше да го види, ставаше просто една сянка. Той беше взел очилата й.
Това беше първото, което направи, когато нахлу в къщата.
„Дай си очилата — бе казал. — Веднага.“
Тя остана като парализирана в кухнята. Беше онемяла от ужас, не вярваше на очите си. Не можеше да мисли, чувстваше се сякаш кръвта от тялото й напълно се е оттекла, а после олиото в тигана на котлона запуши, момчетата се разплакаха и той насочи пушката си към тях. Насочи я и към Кристин. Беше с качулката на главата и черните дрехи, когато Тони отвори задната врата, и в следващия миг той беше вътре и всичко стана много бързо.
„Дай си очилата.“
„Дай му ги — каза Кристин. — Моля ви, не ни наранявайте. Вземете каквото искате.“
„Млъкни или още сега ще ви избия всичките.“
Той заповяда на момчетата да легнат на пода в хола и ги удари силно по тила с приклада на пушката, за да не се опитат да избягат. После изгаси всички лампи и нареди на Ев и Кристин да завлекат безжизнените тела на момчетата надолу по коридора и да ги изнесат през плъзгащия се прозорец на голямата спалня. Те се подчиниха и понесоха телата, като през целия път кръвта на децата капеше и се размазваше по пода, и сега тя непрестанно си мислеше, че все някой трябва да е видял кръвта. Досега все някой трябва да е отишъл в къщата да ги търси, чудейки се какво ли се е случило с тях, и да види кръвта. Къде е полицията?
Момчетата лежаха на тревата до басейна и не помръдваха, а той ги върза с телефонни кабели и им запуши устите с кухненски кърпи, макар те да не даваха никакви признаци на живот. После накара Ев и Кристин да отидат в тъмното до комбито.
Ев шофираше.
Кристин седеше на предната седалка, а той беше отзад, с опряно дуло на пушката в главата й.
Със студен и тих глас казваше на Ев накъде да кара.
„Ще ви отведа на едно място, а после ще се върна за тях“ — каза той с тихия си студен глас, докато Ев караше.
„Само се обадете на някого — примоли се Кристин. — Трябва да се откарат в болница. Моля ви, не ги оставяйте там да умрат. Та те са деца.“
„Казах, че ще се върна за тях.“
„Някой трябва да се погрижи за тях. Те са просто момченца. Сирачета. И двамата им родители са мъртви.“
„Хубаво. Значи няма на кого да липсват.“
Гласът му беше студен, монотонен и нечовешки, глас, лишен от всякакво чувство или емоция.
Спомняше си, че по пътя имаше табели за Неапол. Значи пътуваха на запад, към Евърглейдс.
„Не мога да карам без очила“, каза Ев, а сърцето й биеше така учестено, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Едва си поемаше дъх. И когато на няколко пъти навлезе в банкета, той най-сетне й даде очилата, но после отново ги взе, когато пристигнаха на това тъмно прокълнато място, където беше и до днес.
Скарпета напръска стените на банята и по тях засияха следи от полукръгови движения, бръски и пръски, които не се виждаха при светната лампа.
— Някой е почистил — обади се Луси в мрака.
— Ще спра, за да не съсипем кръвта, ако е това. Засне ли всичко?
— Да — отвърна Луси и светна.
Скарпета извади един комплект за тестване на кръвни проби и попи местата по стената, където луминолът реагираше. Завираше памучното връхче в порите на бетона, където кръвта може да се е задържала дори след измиване. С медицинска пипета капна от химическия разтвор върху тампона и той се оцвети в яркорозово, потвърждавайки, че това, което засияваше по стената, може да е кръв, човешка кръв. Но трябваше да се провери и в лаборатория.
Ако се окажеше кръв, тя не би се учудила да е стара кръв, на две години и половина. Луминолът реагираше на хемоглобина в червените кръвни телца и колкото по-стара беше кръвта, толкова повече се окисляваше и толкова по-силна беше реакцията. Тя продължи да попива със стерилна вода, като събираше пробите, прибираше ги в отделни пликове, запечатваше ги и ги надписваше.
Това продължаваше вече час и на двете с Луси им беше горещо в защитното облекло. Чуваха Лари от другата страна на вратата как ходи насам-натам из магазина. Няколко пъти и телефонът му звънна.
Върнаха се в склада и Луси отвори едно масивно черно куфарче, откъдето извади ултравиолетовата лампа за обработка на местопрестъпления. Това беше портативен правоъгълен метален уред със странични входове, високоинтензитетна халоидна лампа с подвижно рамо, което приличаше на лъскав метален маркуч, снабдено с потенциометър, чрез който можеше да се променя дължината на вълната. Тя включи уреда, пусна го от копчето и вентилаторът забръмча. Нагласи интензитета, като избра дължина на вълната 455 нанометра. И двете си сложиха оранжеви очила, които подобряваха контраста и предпазваха очите им.
Изгасиха светлината и Скарпета понесе уреда за дръжката, като бавно движеше синята светлина в полукръг над стените, рафтовете и пода. Не винаги кръвта и другите подобни вещества, които реагираха на луминол, реагираха и на променлив светлинен източник и сега местата, които неотдавна луминесцираха, бяха тъмни. Но няколко малки петънца на пода заискриха в яркочервено. Отново на светната лампа Луси намести статива и сложи на фотоапарата оранжев филтър. Изгасиха и тя засне флуоресциращите червени петна. Отново светнаха и петната едва се виждаха. С просто око не бяха нищо повече от мръсотия по мръсния под, но през лупата Скарпета забеляза съвсем лек нюанс на червено. Каквото и да беше това вещество, то не се разтваряше в дестилирана вода, а тя не искаше да ползва разтворител, за да не го повреди.
— Трябва ни проба — каза Скарпета.
— Веднага се връщам.
Луси отвори вратата и извика Лари. Той беше зад щанда и говореше по телефона и когато вдигна поглед към нея и я видя цялата в белите защитни дрехи, видимо се сепна.
— Да не би току-що да са ме телепортирали на орбитална станция „Мир“?
