— Доколкото си спомням, и ти не храниш добри чувства към нея, поради което тя се държала непочтително, искала да те унижи и други такива според това, което си ми казал.
— Не бива да е детектив — възкликна той, като цялото му лице почервеня.
— Разкажи ми за това.
— Не мога да говоря за работата си. Дори с вас.
— Не питам за подробности по случаите или разследването, макар че можеш да ми кажеш всичко, което пожелаеш. Казаното в тази стая си остава тук.
— Освен ако не сте в ефир или в онова ново телевизионно шоу, което водите.
— Сега не сме в ефир или по телевизията — каза тя с поредната усмивка — но ако искаш да участваш в някое от предаванията, мога да го уредя. Ще бъдеш много по-интересен от доктор Еймъс.
— Кучи син! Гъзолизец!
— Пит! — предупреди го тя, мило, разбира се. — Знам, че и него не харесваш и мислиш, че и той ти има зъб. Но тук няма микрофони, няма камери, тук сме само ти и аз.
Той се огледа, сякаш да се увери, че казва истината, и рече:
— Не ми хареса, че тя разговаря с него пред мен.
— Приемаме, че „тя“ е Скарпета, а „него“ е Бентън, нали?
— Вика ме на среща, а после вдига телефона и разговаря с него пред мен.
— Долу-горе същото, което изпитваш и когато се включи моят телефонен секретар.
— Можеше да му се обади, когато ме няма. Нарочно го направи.
— Товай е навик, нали — каза доктор Селф. — Да намесва любовника си в нещата, и то пред теб, при положение че сигурно знае как се чувстваш от това, че ревнуваш.
— Да ревнувам ли? От този шибаняк? Той е едно богаташко копеле, бивш кариерист профайлър във ФБР.
— И двамата знаем, че това не е истина. Той е съдебен психолог към Харвардския университет и е от изтъкнато семейство от Нова Англия. Звучи ми доста впечатляващо.
Тя не познаваше Бентън лично. Но би искала да се запознае с него, да го покани в своето шоу.
— Той е отживелица. Хората, на които им е минало времето, преподават.
— Мисля, че не само преподава.
— Казвам ви, отживелица е.
— Изглежда повечето хора, които познаваш, са отживелици. Включително Скарпета. И за нея каза същото.
— Казвам това, което виждам.
— Питам се, дали и ти не се чувстваш като отживелица.
— Кой? Аз ли? Майтапите ли се? Аз мога да вдигна от лежанка два пъти собственото си тегло, а онзи ден бягах и на пътечката. За пръв път от двадесет години насам.
— Времето ни почти изтече — напомни му тя отново. — Да поговорим за твоя гняв към Скарпета. Става въпрос за доверие, нали?
— Става въпрос за уважение. За това, че се отнася с мен като с боклук и лъже.
— Чувстваш, че е престанала да ти вярва, откакто стана онзи инцидент в Ноксвил, на онова място, където изследват трупове. Как се казваше? Лаборатория за изследване на разложението или нещо такова.
— Ферма за трупове.
— А, да.
Каква интересна тема за дискусия в шоуто: Фермата за трупове не е санаториум. Какво е смъртта? „Да поговорим“ с доктор Селф.
Вече виждаше как тече рекламата.
Марино погледна ръчния си часовник, като бавно и целенасочено вдигна дебелата си китка, за да види как са с времето, сякаш въобще не се притесняваше, че то почти е свършило, и дори искаше да е така.
Доктор Селф не се заблуди.
— Страх — започна тя своето финално резюме. — Екзистенциален страх, че не важиш, че нямаш значение, че ще останеш напълно сам. В края на деня, в края на бурята. Когато всичко свърши. Страшно е, когато нещата свършват, нали? Парите свършват. Здравето ни напуска. Младостта си отива. Любовта ни изоставя. Може би и твоите отношения е доктор Скарпета ще приключат? Може би, в крайна сметка, и тя ще те отхвърли?
— Няма какво да приключва, освен работата, а тя няма да свърши, защото хората са кретени, които ще продължат да се избиват и много след като аз вече съм с ангелски крилца. Вече няма да идвам тук и да слушам тези глупости. Постоянно ми говорите за докторката. Смятам за очевидно, че проблемът ми не е в нея.
— Времето ни изтече — каза Селф, като стана от стола и му се усмихна.
— Спрях да взимам лекарството, което ми предписахте. Преди няколко седмици. Забравих да ви кажа.
Пит стана от стола и огромното му туловище изпълни стаята.
— Не свърши никаква работа, така че защо да го пия — допълни той.
Когато беше прав, тя винаги малко се сепваше какъв огромен мъж е. Загорелите му ръце й напомняха на бейзбол ни ръкавици, на печен бут. Представяше си как смачкваше с тях нечий череп или врат, как трошеше нечии кости като картофен чипс.
— Ще поговорим за ефексора другата седмица. Ще се видим… — Тя взе бележника си от масата. — Другия вторник в пет.
През отворената врата Марино гледаше остъклената веранда, където имаше малка маса, два стола и множество саксии, в някои от които имаше палми, високи почти до тавана. Нямаше други пациенти да чакат. Никога нямаше други пациенти по това време на деня.
— Хм, добре, че побързахме и свършихме навреме — каза той. — Не искам заради мен да карате някого да чака.
— Ако искаш, може да ми платиш при следващата ни среща.
Това беше тактичен начин да му напомни, че й дължи триста долара.
— Да, да, добре. Днес съм си забравил чековата книжка.
Разбира се, че я беше забравил. Но не за да я завлече с пари. Просто щеше пак да дойде.
33
Бентън паркира своето порше на мястото за посетители извън високата метална ограда, извита като падаща вълна, на гребена на която имаше навита бодлива тел. Наблюдателните кули в четирите ъгъла на затвора се очертаваха ясно на фона на студеното облачно небе. Малко по встрани бяха паркирани няколко немаркирани бели камионетки с метални прегради, без прозорци и вътрешни ключалки, които изпълняваха ролята на подвижни килии за транспортиране на затворници като Базил извън затвора.
Щатската болница „Бътлър“ представляваше осеметажна бетонна сграда със стоманени решетки на прозорците, разположена в гориста местност от двадесет хектара, осеяна с изкуствени езера, която се намираше на по-малко от час път с кола югозападно от Бостън. В „Бътлър“ отиваха престъпниците, признати за невменяеми, като институцията се смяташе за образцова по отношение на превъзпитаването им и цивилизованото отношение към тях. Тя разполагаше с няколко самостоятелни сгради, наречени „вили“, във всяка от които се подвизаваха пациенти, изискващи различни нива на сигурност и внимание. Вила D стоеше малко настрана от останалите, недалеч от административната сграда, и приютяваше около стотина опасни пациенти с хищнически наклонности.
Отделени от останалите пациенти на болницата, тези хора прекарваха по-голямата част от деня, в зависимост от своя статус, в самостоятелни килии със собствен душ, който можеше да се използва по десет минути на ден. Водата в тоалетните можеше да се пуска два пъти на час. Екип от съдебни психиатри се грижеше за пациентите във вила D, които биваха редовно посещавани и от външни специалисти в областта на психичното здраве или правото, такива като Бентън. Като замисъл болницата „Бътлър“ трябваше да бъде една хуманна и конструктивна институция, място, където да се оправиш. Но за Бентън тя не беше нищо
