Но тогава Кунеглас вдигна очи.
— Сега аз съм крал на Поуис, лорд Артър, но се оставям на твоята милост.
Артър затвори очи. После все още със затворени очи, той напипа ножницата и прибра Екскалибур. Обърна се към нас и едва тогава отвори очи. Видях как лудостта го напуска. Той все още трепереше от гняв, но неукротимата ярост го беше напуснала и когато помоли Кунеглас да се изправи, гласът му беше спокоен. После Артър повика знаменосците, тъй като искаше драконът и мечката да придадат по-голяма тежест на думите му.
— Моите условия са следните — каза той високо, за да може всеки в смрачаващата се долина да го чуе, — искам главата на крал Гундлеус. Тя стоя на раменете му прекалено дълго, а този, който уби майката на моя крал, трябва да си получи заслуженото. Ако това стане, аз ще помоля единствено за мир между крал Кунеглас и моя крал, и между крал Кунеглас и крал Тюдрик. Моля за мир между всички британци.
Всички мълчаха, изумени. Артър беше победителят на това бойно поле. Неговите войски бяха убили краля на враговете и бяха пленили престолонаследника на Поуис. Всеки в долината очакваше Артър да поиска кралски откуп за живота на Кунеглас. А той искаше единствено мир.
Кунеглас се намръщи.
— А моят трон? — успя той да попита.
— Вашият трон си е ваш, кралю господарю — каза Артър. — На кого може да бъде? Приемете условията ми, кралю господарю, и ще можете свободно да се върнете в своята престолнина.
— А тронът на Гундлеус? — попита Кунеглас. Той вероятно си мислеше, че Артър ще го поиска за себе си.
— Той не е ваш — отговори твърдо Артър, — нито пък мой. Заедно ще намерим някой достоен да седне на него. Когато Гундлеус умре — добави той злокобно. — Къде е той?
Кунеглас посочи с брадичка към селото.
— В една от сградите, лорд Артър.
Артър се обърна към победените поуиски войски и издигна глас, така че да го чуят всички.
— Тази война изобщо не трябваше да се води! — каза той. — Това беше моя грешка. Признавам вината си и ще платя за тази грешка, каквато и да е цената, но не и с живота си. На принцеса Сийнуин дължа нещо повече от извинение и съм готов да й дам каквото поиска, но единственото, за което ви моля сега е да бъдем съюзници. Всеки ден идват нови сакси, завземат земята ни, заробват жените ни. Ние трябва да се бием с тях, а не помежду си. Искам да бъдем приятели. Това мое желание потвърждавам като ви оставям земята, оръжието и вашето злато. Днешната битка — каза Артър и посочи към окървавената долина, — не носи нито победа, нито поражение, носи мир. Всичко, което искам е мир и един живот. Животът на Гундлеус. — Той погледна към Кунеглас и тихо каза: — Очаквам решението ви, кралю господарю.
Друидът Иорует бързо дойде при Кунеглас и двамата заговориха помежду си. Изглежда никой от тях не вярваше на предложението на Артър, защото великодушието не бе присъщо на победилите военачалници. Победителите обикновено искаха злато, роби, земя, а Артър искаше само приятелство.
— А Гуент? — обърна се Кунеглас към Артър. — Тюдрик какво ще поиска?
Артър заоглежда смрачаващата се долина.
— Тук не виждам нито един човек от Гуент, кралю господарю. Ако човек не участва в битката, той не може да участва и в споразуменията след нея. Но аз мога да ви кажа, кралю господарю, че Гуент също мечтае за мир. Крал Тюдрик не би искал нищо друго освен вашето приятелство и приятелството на моя крал. Едно приятелство, което ние заедно ще се молим никога да не умира.
— И аз съм свободен да си вървя, ако се съглася с това? — попита невярващо Кунеглас.
— Където пожелаете, кралю господарю, въпреки че аз бих поискал разрешението ви, да дойда в Каер Сус, за да продължим разговора.
— Моите хора също ли са свободни да си вървят? — попита Кунеглас.
— По живо по здраво, заедно с оръжието си, златото си и с моето приятелство — отвърна Артър. Той беше напълно сериозен. С цялото си сърце се мъчеше да превърне тази битка в последната битка между британци (макар че, както забелязах, той внимателно избягваше да спомене за Рате. Тази изненада можеше да почака).
Кунеглас като че ли още не можеше да повярва, че предложението на Артър беше истина. Но после, спомнил се вероятно предишното си приятелство с моя господар, широко се усмихна.
— Вие ще имате вашия мир, лорд Артър.
— При едно последно условие — каза Артър неочаквано. Гласът му беше рязък, но тих, така че го чухме само ние, които бяхме близо до него. Кунеглас погледна предпазливо, но почака Артър да продължи. — Закълнете се, кралю господарю, в честта си, че баща ви ме излъга преди да умре.
Мирът зависеше от отговора на Кунеглас. Той затвори за миг очи, сякаш думите на Артър го нараниха, после заговори.
— Моят баща никога не се е интересувал от истината, лорд Артър, той говореше само това, което му диктуваха неговите амбиции. Заклевам се, че баща ми беше лъжец.
— Тогава нека да има мир между нас! — възкликна Артър. Само веднъж съм виждал Артър по-щастлив и това беше в деня на сватбата му с Гуинивиър. Но сред пушека и вонята на спечелената битка той изглеждаше почти толкова радостен, колкото сред цветята на слънчевата полянка край реката. Той направо не можеше да говори от щастие — беше постигнал онова, което най-много желаеше на света. Беше постигнал мир.
Артър сякаш още не можеше да осъзнае последствията от своята победа. След тази битка, макар че едва ли се беше замислил за това, той ставаше фактическия владетел на южна Британия, защото никой не би посмял вече да се изправи срещу войската на Артър, колкото и уморена и намалена да беше тя. Той трябваше да говори с Тюдрик, трябваше да изпрати копиеносци отново на границата със саксите. Освен това Артър гореше от желание да изпрати добрата новина до Гуинивиър. А през цялото време беше заобиколен от хора, които искаха да бъдат облагодетелствани, искаха земя и рангове. Мерлин му говореше за Гърнето, Кунеглас искаше да обсъди въпроса за саксите на Аел, а Артър искаше да обмислят идеята за брак на Ланселот и Сийнуин, докато Енгас Мак Ейрем настояваше за земя, жени, злато и роби от Силурия.
Онази нощ аз поисках едно единствено нещо и Артър удовлетвори моята молба.
Той ми даде Гундлеус.
Кралят на Силурия бе намерил убежище в един малък римски храм, построен до стената на една по- голяма римска сграда в селото. Храмът беше зидан с камъни, нямаше прозорци, имаше само една грубо оформена дупка в покрива, която служеше за отдушник. Влизаше се през една единствена врата, която гледаше към конюшната на голямата къща. Гундлеус се беше опитал да избяга от долината, но конят му бил посечен от конник на Артър и сега, като плъх в последната си дупка, кралят очакваше съдбата си. Шепа верни силурски копиеносци пазеха вратата на храма, но щом видяха моите воини да се появяват от мрака, избягаха.
Единствено Танабурс остана да пази осветения от пламъци храм. Той беше направил малка преграда от духове, поставяйки две токущо отрязани глави край колоните, ограждащи вратата. Друидът видя копията ни да проблясват край портата на конюшната, вдигна своя жезъл с полумесеца и ни заля с проклятията си.
Той тъкмо призоваваше Боговете да изсушат душите ни, когато чу стърженето на Хюелбейн в ножницата и гласът му внезапно секна. Той се вторачи в мрака към нас, а в това време Нимю и аз тръгнахме заедно напред. Танабурс ме позна и нададе тих изплашен вик, като заек, приклещен от дива котка. Той знаеше, че неговата душа ми принадлежи, затова, обзет от ужас, друидът се шмугна в храма. Нимю презрително ритна настрана двете глави, след това ме последва в каменната сграда. Тя носеше меч. Моите хора останаха да чакат отвън.
Храмът някога е бил посветен на някой римски Бог, но сега пред голите му стени стърчаха колове, увенчани с черепи, посветени на британските Богове. Тъмните очни отверстия на черепите се бяха вторачили в двата огъня, които осветяваха високото тясно помещение. Танабурс се беше оградил с пръстен на силата, образуван от пожълтели черепи. Той стоеше в средата на този кръг и напяваше заклинания, а зад него, в дъното, където имаше нисък каменен олтар, почернял от жертвена кръв, стоеше Гундлеус и
