чакаше с изваден меч.
Танабурс беше с неизменната си бродирана роба, сега изцапана с кал и кръв. Той вдигна своя жезъл и засъска проклятия срещу мен. Призова срещу мен вода и огън, земя и въздух, камък и плът, роса и лунна светлина, живот и смърт. Но нито едно от неговите проклятия не можа да ме спре. Аз бавно, но неотклонно вървях към него, а до мен пристъпваше Нимю с бялата си рокля, покрита с петна. Танабурс изрече последното си проклятие, после насочи жезъла си срещу моето лице.
— Твоята майка е жива, мръсен сакс! — викна той. — Майка ти е жива и нейният живот ми принадлежи. Чуваш ли, мръсен сакс? — Танабурс ме погледна злобно, а двата огъня хвърляха сянка по старото му лице, червените им отблясъци превръщаха очите на друида в извори на дива заплаха. — Чуваш ли ме? — викна той отново. — Душата на майка ти е в моите ръце! Постигнах това като я обладах! Аз направих двугърбия звяр с нея и източих кръвта й, за да взема душата й. Само ме докосни, мръсен сакс, и душата на майка ти ще отиде при огнените дракони. Тя ще бъде смазана от земята, изгорена от въздуха, удавена от водата и предадена на вечна болка. И не само душата й, но и душата на всяко живо същество, излязло от утробата й. Аз излях нейната кръв в земята, мръсен сакс, и излях моята сила в корема й. — Танабурс се изсмя и вдигна жезъла си към гредореда на тавана. — Само ме докосни и проклятието ще отнеме нейния живот, а заедно с нейния живот ще отнесе и твоя. — Той отново насочи жезъла си към мен. — Но ако ме оставиш да си вървя, и ти, и тя ще живеете.
Аз спрях пред кръга от черепи. Те не образуваха преграда от духове, но все пак излъчваха ужасна сила. Чувствах тази сила сякаш ме блъскаха огромни невидими крила. Помислих си, че ако мина през този пръстен от черепи, щях да вляза в игралната зала на Боговете, където трябваше да се боря с неща, което не можех да си представя, камо ли да разбера. Танабурс забеляза моето колебание и победоносно се усмихна.
— Твоята майка ми принадлежи, мръсен сакс — изграчи той, — моя, цялата е моя, и кръвта, и душата, и тялото й, всичко е мое, а значи и ти си мой, защото си роден в кръвта и болката на моето тяло. — Танабурс протегна жезъла си и докосна гърдите ми с полумесеца. — Да те отведа ли при нея? Тя знае, че си жив и след два дни път, ти ще можеш отново да я видиш. — По устните на друида се плъзна злобна усмивка. — Ти си мой — викна той, — целият си мой! Аз съм твоята майка и твоя баща, твоята душа и твоя живот. Направих магията за единение над утробата на твоята майка и сега ти си мой син! Попитай нея! — каза Танабурс и мръдна жезъла си към Нимю. — Тя познава тази магия.
Нимю мълчеше, вперила злобен поглед в Гундлеус, а аз не отделях очи от ужасното лице на друида. Беше ме страх да премина през пръстена от черепи, бях вцепенен от заплахите на Танабурс, но изведнъж, с главоломна бързина пред очите ми преминаха събитията от онази далечна нощ така ясно, сякаш всичко се беше случило вчера. Аз си спомних виковете на моята майка, спомних си как тя се молеше на войниците да ме оставят до нея, спомних си копиеносецът, който се засмя и удари майка ми по главата с дръжката на своето копие, спомних си този крякащ друид с неговата роба с бродирани зайци и полумесеци и с костите, завързани в косата, спомних си как той ме вдигна, погали ме и каза, че от мен ще излезе чудесен подарък за Боговете. Спомних си как пищях за майка си, която не можеше да ми помогне, спомних си как ме носеха между две редици огньове, където войници танцуваха, жени стенеха, спомних си как Танабурс ме вдигна високо над остриганата си глава и тръгна към края на една яма, от която се виждаше само черен кръг, а край него горяха огньове. Високите им пламъци осветяваха ярко кървавия подострен връх на един кол, който стърчеше от тъмните дълбини на ямата. Спомените бяха като отровни змии, които хапеха душата ми, а пред очите ми отново изникнаха кървавите парчета плът и кожа, които висяха от острия кол, долових отново и полуосъзнатия тогава ужас на потрошените тела, които се гърчеха в агония и умираха в кървавата тъма на ямата на смъртта. Спомних си как продължавах да пищя за майка си, когато Танабурс ме вдигна към звездите и се приготви да ме предаде на своите Богове.
— На Гофанон — викна той, а майка ми пищеше, защото я изнасилваха и аз пищях, защото знаех, че ще умра, — на Люло — викна Танабурс, — на Кернунос, на Таранис, на Суселос, на Бел! — След името на този велик Бог Танабурс ме хвърли към острия кол.
И не улучи.
Майка ми пищеше и нейните писъци все още звучаха в ушите ми, когато разритах черепите от кръга около Танабурс. Виковете на майка ми се сляха с писъка на друида, който чу ехото на своите последни думи, изпратили ме към ямата на смъртта.
— На Бел! — извиках аз.
Хюелбейн извистя. И аз улучих. Хюелбейн разсече Танабурс като мина през рамото му, през ребрата му, гневът ми даде такава сила, че острието продължи още по-надолу разсече мършавия му корем и стигна до вонящите черва, тялото му се разпадна като загнил труп, а аз през цялото време пищях като малко дете, полетяло към ямата на смъртта.
Кръгът от черепи се напълни с кръв, а моите очи се изпълниха със сълзи, когато вдигнах поглед към краля, който беше убил детето на Рала и майката на Мордред. Кралят, който беше изнасилил Нимю и бе извадил окото й. При болката от този спомен аз хванах дръжката на Хюелбейн с две ръце и издърпах острието от вонящата мърша в краката ми, прекрачих тялото на друида и поведох смъртта към Гундлеус.
— Той е мой — викна към мен Нимю. Тя беше свалила превръзката от окото си и празното отверстие отразяваше червената светлина на пламъците. Тя мина покрай мен с усмивка.
— Ти си мой — каза тя с пресипнал глас, — целият си мой.
Гундлеус изпищя.
И може би Норуена чу този писък от Отвъдния свят и разбра, че нейният син, нейният малък син, роден през зимата, все още беше крал.
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
Едва ли е изненадващо, че периода, в който е живял Артър, е известен като Тъмната епоха в историята на Британия, тъй като днес знаем твърде малко за събитията и личностите от онези времена. Не можем да бъдем сигурни дори в самото съществуване на Артър, макар че общо взето изглежда много вероятно един велик британски герой, наречен Артър (или Арториус), наистина временно да е спрял нахлуването на саксите някъде в началото на шести век. Историята на този конфликт е описана през 40-те години на шести век от Гилдас в съчинението му De exidio et conquestu Britanniae. Това съчинение би трябвало да бъде първостепенен източник на информация за делата на Артър, но Гилдас дори не споменава името на Артър — факт, многократно подчертаван от онези, които се съмняват в съществуването на такава историческа личност.
Въз основа на някои ранни сведения обаче това мнение може да се оспори. Достигналите до нас източници откъм средата на шести век, точно когато Гилдас е пишел своята история, съдържат изненадващо и нетипично голям брой имена на хора, наричани Артър, което предполага внезапно появило се предпочитание към това име и напълно логично е момчетата да са били кръщавани с името на славен и силен герой. От тези сведения не може да се направи сигурно заключение по въпроса. Несигурно е и първото писмено сведение за Артър — едно бегло споменаване в голямата епична поема „И Гододдин“, написана около 600 г. в чест на една битка между северните брити („орда, хранена с медовина“) и саксите, но много учени смятат, че това споменаване на Артър е много по-късна интерполация.
След това съмнително сведение от „И Гододдин“ изворите мълчат цели двеста години и едва тогава един историк отбелязва съществуването на Артър. Два века са твърде дълъг период, който може да постави под съмнение надеждността на извора. Все пак образът на Артър до голяма степен е оформен от писанията на Нениус, съставил своята история на бритите в самия край на осми век. Важно е да се отбележи, че Нениус никога не нарича Артър „крал“, а по-скоро го описва като Dux bellorum, Предводителят в битки, титла, която аз съм превел като „Военачалник“. Нениус сигурно е черпил своите сведения от стари легенди — благодатен извор, подхранващ разказите за Артър. С течение на времето тези разкази стават все по-популярни — процес, който достига своя връх през дванадесети век, когато двама писатели в две различни страни превръщат Артър в герой на всички времена. В Британия Джефри от Монмаут пише своята чудесна и легендарна Historia Regum Britanniae, а във Франция поетът Кретиен от Троа вмъква в историята наред с други неща и имената на Ланселот и на Камелот. Второто име може да е било чиста измислица (или някаква произволно изкривена форма на римското название на град Колчестър), но иначе почти със сигурност може
