Мюриг не пожела да изпрати нито копие срещу Ланселот. Заяви, че се нуждаел от всичките си войници, за да пази собствените си граници в случай, че Сердик или Аел го нападнат и нищо не можа да го убеди да промени решението си. Съгласи се наистина да остави своя гарнизон в Глевум като по този начин освободи думнонския гарнизон да се присъедини към хората на Артур, но повече от това не искаше да даде.
— Тоя жълт малък копелдак — изръмжа Кълхуч.
— Той е просто разумен млад мъж — вдигна рамене Артур. — Иска да запази кралството си.
Бяхме се събрали — Артур и неговите военачалници — в една от залите на римските бани в Глевум. Над нас имаше керемиден покрив и сводест таван, където се виждаха части от изрисувани голи нимфи, преследвани от фавн сред вихрушки от листа и цветя.
Кунеглас бе много щедър. Неговите хора, които бяха дошли от Каер Сус щяха да бъдат изпратени под командването на Кълхуч да помогнат на Сеграмор. Кълхуч се закле, че няма да направи нищо за възстановяването на Мордред върху престола, но нямаше нищо против да се бие с воините на Сердик, каквато бе все още и задачата на Сеграмор. Подкрепленията от Поуис щяха да позволят на нумидиеца да тръгне на юг, да отреже саксите, обсаждащи Кориниум и по този начин да ангажира хората на Сердик в кампания, която щеше да им попречи да помагнат на Ланселот във вътрешността на Думнония. Кунеглас обеща да ни предостави всичките воини, които можеше да свика под щандарта си, но за да ги събере и да ги изпрати на юг към Глевум му бяха нужни поне две седмици.
В Глевум Артур имаше малобройни, но много добри воини. Сред тях бяха тридесетте души, които бяха ходили на север да арестуват Лайгесак (окован във вериги и затворен вече в Глевум), моите хора и седемдесетте копиеносци от малкия гарнизон на града. Броят на войската ежедневно растеше, тъй като всеки ден пристигаха бегълци, успели да се спасят от вилнеещите християнски банди, които все още преследваха всички езичници, останали в Думнония. Чухме, че в самата Думнония имало все още много бегълци, някои от тях се защитавали в древни землени укрепления, а други се криели из гъстите гори. Сред бегълците, стигнали до Глевум, беше и Морфанс Грозния, който се бе спасил от клането в кръчмите на Дурновария. Артур го постави начело на копиеносците от гарнизона на Глевум и му заповяда да ги поведе на юг към Акве Сулис. Галахад щеше да тръгне с Морфанс.
— Не приемайте битка — предупреди ги Артур, — предизвиквайте врага, тормозете ги, изнервяйте ги, но не влизайте в битка. Стойте в планините, движете се бързо, карайте ги непрекъснато да гледат насам. Когато милорд кралят дойде — Артур имаше предвид Кунеглас — можете да се присъедините към неговата войска и да тръгнете на юг към Каер Кадарн.
Артур заяви, че няма да се присъедини нито към Сеграмор, нито към Морфанс, а ще отиде да иска помощ от Аел. Артур знаеше по-добре от всички, че врагът скоро ще научи за неговите планове. В Глевум имаше достатъчно християни, които вярваха, че Артур е Врагът на Бога и които виждаха в Ланселот изпратен от небесата предтеча, дошъл да възвести завръщането на Христос на земята. Артур искаше християните да предадат плановете му в Думнония, искаше Ланселот да си помисли, че Артур не смее да рискува живота на Гуинивиър като тръгне с войски срещу него. Вместо това Артур щеше да отиде при Аел да го моли да изпрати хората си срещу Сердик.
— Дерфел ще дойде с мен — каза ни той.
Не исках да ходя с Артур. Имаше и други преводачи, протестирах аз, а моето единствено желание бе да тръгна с Морфанс и да отида в Думнония. Не исках да се срещам с баща си. Исках да се бия, не за да върна Мордред на трона, а за да прогоня Ланселот и да намеря Динас и Лавейн. Артур не ми разреши.
— Ще дойдеш с мен, Дерфел — заповяда ми той. — Ще вземем с нас четиридесет души.
— Четиридесет? — възпротиви си Морфанс. Това щеше чувствително да намали и без това малобройния му отряд, който трябваше да привлича вниманието на Ланселот. Артур вдигна рамене.
— Не искам да изглеждам слаб в очите на Аел. Даже трябва да взема повече, но може би четиридесет ще са достатъчни, за да го убедят, че не съм безпомощен. — Артур замълча. — Само едно нещо още — обади се отново той с такъв глас, че прикова вниманието на всички мъже, които вече се канеха да напуснат залата. — Някои от вас не са склонни да се бият за Мордред. Кълхуч вече напусна Думнония. Без съмнение и Дерфел ще си тръгне, когато свърши тази война, и кой знае още колко от вас ще го последват. Думнония не може да си позволи да загуби такива мъже — Артур отново замълча. Бе започнало да вали и от оголените тухли на тавана, които се виждаха между останките от стенописи, прокапа вода. — Говорих с Кунеглас — продължи Артур и почете присъствието на краля на Поуис с кимване на глава, — говорих и с Мерлин, говорихме за древните закони и обичаи на нашия народ. Каквото правя, правя го в рамките на закона, и не мога да ви освободя от Мордред, защото моята клетва ми забранява, а и в древните обичаи няма оправдание за подобно действие — Артур отново замълча и несъзнателно стисна дръжката на Екскалибур. — Но — продължи той — законът все пак разрешава нещо. Ако някой крал е неспособен да управлява, неговият Съвет може да управлява от негово име стига да запази за краля честта и привилегиите присъщи на неговия ранг. Мерлин ме увери, че това е разрешено от древните обичаи, а крал Кунеглас потвърди, че този закон е бил прилаган по време на управлението на прадядо му Бричан.
— Луд за връзване — вметна весело Кунеглас.
Артур отвърна с вяла усмивка, после свъси вежди да събере мислите си.
— Нямам кой знае какво желание да направя това — възропта тихо той, мрачният му глас прокънтя във влажното помещение, — но ще предложа на съвета на Думнония да управлява вместо Мордред.
— Браво! — викна Кълхуч. Артур му направи знак да замълчи.
— Досега се надявах — каза Артур, — че Мордред ще се научи да поема отговорност, но той не можа да се научи. Не ме интересува, че е искал смъртта ми, но съм загрижен затова, че загуби кралството си. Наруши клетвата, която положи при провъзгласяването си за крал и вече се съмнявам, че той е в състояние да изпълнява тази клетва — Артур замълча и сиурно много от нас си помислиха колко време му трябваше да разбере нещо, което за всички нас изглеждаше толкова очевидно. Години наред упорито отказваше да признае неспособността на Мордред да управлява. Едва сега погледна истината в очите, когато Мордред загуби кралството си и, което в очите на Артур бе по-лошо, не успя да защити поданиците си. По главата му капеше вода, но Артур като че ли не забелязваше.
— Мерлин ми разправя — каза той с меланхоличен глас, — че Мордред е обсебен от зъл дух. Не съм сведущ в тези работи, но тъй като мнението на Мерлин ми изглежда вероятно, аз ще предложа, ако съветът се съгласи, след възстановяването на Мордред на престола да му отдадем всички почести, каквито се полагат на краля. Той ще може да живее в Зимния дворец, да ходи на лов, да се храни като крал, да задоволява всичките си апетити в рамките на закона, но няма да управлява. Предлагам да му дадем всички привилегии, но да не му поверяваме нито едно от задълженията на неговия ранг.
Ние нададохме радостни възгласи. Колко доволни бяхме. Сега като че ли имаше защо да се сражаваме. Не за Мордред, за тази нещастна крастава жаба, а за Артур, защото всички знаехме какво означаваха неговите красиви приказки за съвета, който щял да управлява Думнония вместо Мордред. Те означаваха, че действителният крал на Думнония ще бъде Артур, а за това си струваше да тръгнем на война. Радвахме се, защото сега вече имаше достойна цел, за която да се сражаваме и да умираме.
Артур избра двадесет от най-добрите си конници и настоя и аз да избера двадесет от моите най-храбри копиеносци за мисията ни при Аел.
— Трябва да направим силно впечатление на баща ти — каза ми той, — а човек не може да впечатли някого, ако пристигне със осакатени и застаряващи копиеносци. Ще вземем най-добрите си воини.
Настоя също така с нас да дойде и Нимю. Предпочиташе да вземем Мерлин, но друидът заяви, че е твърде стар за такова дълго пътуване и предложи Нимю да тръгне вместо него.
Оставихме Мордред под охраната на копиеносците от Гуент. Мордред знаеше за намеренията на Артур по отношение на себе си, но в Глевум той нямаше съюзници, нито пък имаше смелост в загнилата му душа да се противопостави на Артур, но затова пък му остана удовлетворението да наблюдава удушването на Лайгесак на площада. След тази бавна смърт Мордред се изправи на терасата на голямата зала и измърмори някаква реч, в която заплаши със същата съдба всички други предатели в Думнония, после мрачно се оттегли в покоите си. Ние последвахме Кълхуч на изток. Кълхуч бе тръгнал да подкрепи Сеграмор в щурма срещу обсадата на Кориниум и всички се надявахме, че ще успеят да спасят града.
Двамата с Артур минахме през красивата и богата източна провинция на Гуент. Тук имаше разкошни вили, огромни стопанства и големи богатства, натрупани главно благодарение на овцете, които пасяха по
