покаже тежкото злато. Само аз не ръкоплясках и не тропах с крака. Седнах, разтърсван от оглушителния шум край мен. По сламения покрив биеше проливен дъжд. Той я заслепи, помислих си аз, той просто я заслепи. Звездата на Поуис падна в плен на тъмната и изискана красота на Ланселот.
Щях веднага да изляза и да отнеса своето нещастие навън под дъждовното нощно небе, но точно тогава Мерлин се разхождаше из залата. В началото на угощението той беше седнал на високата маса, после тръгна из залата сред воините. Спираше да послуша някой разговор или да прошепне нещо в нечие ухо, и пак тръгваше. Бялата му коса под тонзурата беше сресана назад и сплетена в дълга плитка, завързана с черна панделка. И брадата му беше сплетена и завързана по подобен начин. Лицето му, кафяво като римските кестени, които бяха такъв деликатес в Думнония, беше издължено и дълбоко набраздено. По него личеше, че Мерлин в момента добре се забавлява. Реших, че е намислил някоя пакост и сведох глава да не би аз да стана обект на неговите опасни забавления. Обичах Мерлин като баща, но нямах настроение за повече гатанки и мистерии. Просто исках да избягам колкото се може по-далеч от Сийнуин и Ланселот.
Почаках, докато реших, че Мерлин е отишъл в другия край на залата и мога да си тръгна без той да ме забележи. Но точно в този момент чух неговия шепот в ухото си.
— От мен ли си криеше, Дерфел? — попита той и тежко запъшка, настанявайки се до мен на пода. Обичаше да се преструва на немощен старец и сега разигра една сцена, масажирайки коленете си и пъшкайки от въображаемите болки в ставите. След това взе рога с медовина от ръцете ми и го пресуши.
— Погледни девствената принцеса — каза той и размаха празния рог към Сийнуин, — тръгнала към своята зловеща съдба. Да видим сега. — Той почеса брадата си между плитките, докато мислеше над следващите си думи. — Половин месец до годежа, а? Седмица-две по-късно — сватба и след още няколко месеца ще дойде детето и ще я убие. Няма друг начин да излезе от този тесен ханш, просто трябва да разцепи майка си на две — Мерлин се изсмя. — Все едно котка да роди бик. Много гадно, Дерфел. — Той надникна в лицето ми, доволен от моето притеснение.
— Мислех, че си направил на Сийнуин магия за щастие — отвърнах му аз кисело.
— Направих — каза той невъзмутимо, — и какво от това? Жените обичат да имат бебета и ако щастието на Сийнуин се състои в това да бъде съдрана на две кървави половини от нейното първородно дете, значи че моята магия е подействала, нали? — усмихна ми се той.
— „Тя никога няма да заема високопоставено положение“ — казах аз, цитирайки предсказанието на Мерлин, което той беше измърморил точно в тази зала преди по-малко от месец, — „но и никога няма да изпадне в нищета, а ще бъде щастлива“.
— Каква удивителна памет имаш наистина за дребните неща! Овнешкото не е ли ужасно? Недопечено, разбираш. И дори не е горещо! Не мога да понасям студена храна — (Което обаче не му попречи да отмъкне едно парче от моята чиния.) — Мислиш ли, че да си кралица в Силурия е високопоставено положение?
— А не е ли? — попитах аз сърдито.
— О, Богове, не. Що за нелепа мисъл? Силурия е най-мизерното място на земята, Дерфел. Там няма нищо друго освен грозни долини, каменисти брегове и противни хора. — Мерлин потръпна. — Те използват въглища вместо дърва и в резултат повечето силурци са черни като Сеграмор. Мисля, че изобщо не знаят да използват водата за миене. — Той измъкна парче месо измежду зъбите си и го хвърли на една от хрътките, които обикаляха около пируващите и търсеха храна. — Силурия скоро ще омръзне на Ланселот! Не мога да си представя, че изисканият Ланселот ще може дълго да търпи онези грозни, почернени с въглищен прах голи охльови. Така че ако Сийнуин оцелее след раждането, в което се съмнявам, бедната малка кралица ще бъде изоставена сама с куп въглища и ревящо бебе. Това ще бъде нейният край! — Той сякаш беше доволен от тази перспектива. — Забелязвал ли си някога, Дерфел, как срещаш някоя жена в дните на най- голямата й красота, когато лицето й може да те накара да свалиш всички звезди от небето, но година по- късно я намираш, воняща на мляко и на бебешки лайна и се чудиш как изобщо си могъл някога да си помислиш, че тя е красива. Бебетата наистина променят жените по този начин, затова, Дерфел, гледай я сега, защото тя никога вече няма да бъде толкова красива.
Тя беше прекрасна и още по-лошо — изглеждаше щастлива. Беше облечена в бяло тази вечер, а около врата й висеше сребърна звезда, закачена на сребърна верижка. Златната й коса беше завързана със сребърна нишка и на ушите й висяха сребърни капчици. Онази нощ и Ланселот бе не по-малко красив. За него се говореше, че е най-хубавият мъж в цяла Британия. И той наистина беше най-хубавият, ако, разбира се, ти харесва неговото тъмно, слабо, издължено лице, което напомня на влечуго. Дрехата му беше черна на бели раета, на врата му висеше златна огърлица. Златна диадема придържаше неговата дълга черна коса, напомадена, та да прилепва плътно по черепа му, но върху гърба падаше свободно. Брадата му, подстригана така че да оформя остър ъгъл под брадичката, също беше напомадена.
— Тя ми каза — обърнах се аз към Мерлин и докато говорех си мислех, че разголвам прекалено душата си пред този злобен старец, — че още не знае дали ще се омъжи за Ланселот.
— Ами така ще каже, разбира се — отвърна Мерлин безгрижно и вдигна пръст да повика робът, който носеше чиния със свинско към високата маса. Старецът загреба шепа ребра, изсипа ги в скута на мърлявата си бяла роба и лакомо засмука едно от тях. — Сийнуин — продължи той след като оглозга кокала — е една романтична глупачка. Някак си е успяла да убеди сама себе си, че може да се омъжи, за когото й харесва, макар че само Боговете могат да разберат защо момичетата изобщо мислят за това! Сега, разбира се — каза Мерлин през свинското, с което беше натъпкал устата си, — всичко се променя. Тя се запозна с Ланселот! И вече е хлътнала по него. Може дори да не изтрае до сватбата? Кой знае? Може още тази нощ да замъкне копелето в своята стая, за да се чифтосват до изнемога. Но май няма да стане така — каза той със съжаление и добави презрително — Много е свита. Вземи си едно ребро — предложи ми старецът. — А ти няма ли да се жениш?
— Аз не искам да се женя — отвърнах намусено. Само за Сийнуин, разбира се, но какви шансове имах пред Ланселот?
— Бракът няма нищо общо с желанията — каза Мерлин с
???
да търпи. Нямах особена причина да не харесвам Гуенхуивач, но и не можех да си представя да се оженя за такова невзрачно, безлико и нещастно същество.
— И защо не? — попита Мерлин с престорен гняв. — Това е изгодна партия, Дерфел. Кой си ти в края на краищата — син на сакска робиня и нищо повече. А Гуенхуивач е истинска принцеса. Няма пари, разбира се, и е по-грозна от триона на Лифан, но само си помисли колко благодарна ще ти бъде! Освен това, спомни си ханша на Гуенхуивач, Дерфел — каза Мерлин и ме погледна цинично. — Няма никаква опасност някое бебе да заседне там. Тя ще изплюва малките бесове като хлъзгави тиквени семки!
Чудех се дали всъщност Артур беше предложил този брак или той беше идея на Гуинивиър. По-вероятно беше второто. Наблюдавах я — цялата в златни украшения, седнала до Кунеглас с изписан триумф на лицето. Тя беше необикновено красива тогава. Винаги е била най-поразителната жена в Британия, но в онази дъждовна нощ в Каер Сус Гуинивиър сякаш грееше. Може би това се дължеше на бременността й, но на мен ми се струва, че по-скоро беше плод на насладата, която Гуинивиър изпитваше от придобитото надмощие над тези хора, отнесли се с презрение към някогашната бедна изгнаничка. Сега благодарение на меча на Артур тя можеше да разполага със същите тези хора, така както нейният съпруг можеше да разполага с техните кралства. Знаех, че Гуинивиър е главният поддръжник на Ланселот в Думнония, че именно тя бе накарала Артур да обещае силурския трон на Ланселот и бе решила Сийнуин да се омъжи за Ланселот. Сега вече подозирах, че пак тя е замислила да ме накаже за моята враждебност към Ланселот като ме накара да се оженя за грозната й сестра.
— Изглеждаш нещастен, Дерфел — подкачи ме Мерлин.
Аз обаче не се впуснах в излияние.
— А вие, господарю? — попитах го аз. — Щастлив ли сте?
— Какво те интересува? — попита той безгрижно.
— Аз ви обичам като баща, господарю — казах аз.
При тези думи той изрева подигравателно и се задави с парче месо. Но като се оправи, продължи да ми се присмива.
— Като баща! О, Дерфел, какъв размекнат лигльо си ти! Отгледах те единствено, защото мислех, че си протеже на Боговете и може би наистина си. Боговете понякога избират най-странните същества, за да ги
