Неусетно Енгас ме бе завел в един от ъглите на двора и сега се взря в очите ми.
— Чух, че си се опитал да защитиш дъщеря ми.
— Опитах се, кралю господарю — отвърнах аз. Забелязах, че и Сийнуин бе излязла на двора и сега прегръщаше Артур. Двамата се държаха за ръце и разговаряха, а Сийнуин ми хвърляше укорителни погледи. Обърнах се отново към Енгас. — Извадих меча си в нейна защита.
— Браво, Дерфел — каза той нехайно, — добре си направил, но това няма значение. Аз имам няколко дъщери. Дори не съм сигурен, че помня коя точно беше Изолда. Една такава малка и кльощава, нали?
— Красиво момиче, кралю господарю.
Той се засмя.
— Когато си стар, всичко що е младо и с цици ти се струва красиво. Ама имам една истинска красавица вкъщи. Арганте се казва. Ще успее да разбие няколко сърца преди да залезе. Твоят нов крал ще трябва да си намери булка, нали?
— Предполагам.
— Арганте е тъкмо за него — заяви Енгас. Той не правеше услуга на Мордред като му предлагаше красивата си дъщеря за кралица, а по-скоро се опитваше да си осигури и занапред покровителството на Думнония, защото досега Демеция разчиташе на Артур, когато отношенията с Поуис ставаха напрегнати. — Може някой ден да дойда тук с Арганте — каза Енгас. После изостави разговора за този евентуален брак и силно ме тупна в гърдите с юмрук, нашарен от белези. — Слушай, приятелю — каза той твърдо, — не си струва да се караш с Артур заради Изолда.
— Той затова ли ви доведе тук, кралю господарю? — попитах аз подозрително.
— Разбира се, ама че си глупав! — весело каза Енгас. — И защото не мога да понасям всички тия християни, дето се бяха събрали на върха в Каер Кадарн. Помири се с Артур, Дерфел. Британия не е толкова голяма, та свестните мъже да се плюят един друг. Чух, че Мерлин живее тук.
— Да, ей там — посочих към арката, която водеше в градината с розите на Сийнуин, — ще намерите Мерлин или по-точно каквото е останало от него.
— Ще ида да го съживя малко. Може би той ще ми каже какво толкова особено има в детелиновия лист. Освен това имам нужда от магия да ми помогне да си направя нови дъщери — засмя се той и тръгна към градината. — Остарявам, Дерфел, остарявам!
Артур остави моите три дъщерички на грижите на Сийнуин и вуйчо им Кунеглас и се насочи към мен. Поколебах се, после му посочих външната порта и тръгнах натам. Излязох вън на поляните и го дочаках загледан в окичените със знамена укрепления на Каер Кадарн, които се виждаха между дърветата.
Той спря зад мен.
— За първи път срещнахме Тристан, когато провъзгласихме бебето Мордред за крал — тихо каза Артур. — Помниш ли?
— Да, господарю — отвърнах без да се обръщам.
— Вече не съм ти господар, Дерфел. Изпълнихме клетвата си към Утър, край. Не съм твой господар, но бих искал да ти бъда приятел — замълча нерешително, после добави: — А за онова, което се случи, съжалявам.
Все още стоях с гръб към него. Не от гордост, а защото очите ми бяха пълни със сълзи.
— И аз съжалявам.
— Ще ми простиш ли? — попита той смирено. — Ще бъдем ли приятели?
Гледах към Каер Кадарн и си мислех за всички неща, които аз бях сторил и за които трябваше да моля за прошка. Помислих си за убитите в тресавищата. Тогава бях млад войник, но младостта не е оправдание за участието ми в клането. Не беше моя работа, реших аз, да прощавам на Артур, за нещо, сторено от него. Той сам трябваше да направи това.
— Ще бъдем приятели — казах аз — до смърт.
Обърнах се. И се прегърнахме. Бяхме изпълнили клетвата си към Утър. И Мордред беше крал.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
МИСТЕРИИТЕ НА ИЗИДА
— Беше ли красива Изолда? — попита ме Игрейн.
Замислих се за миг.
— Беше млада, а както казваше баща й…
— Прочетох какво е казал баща й — прекъсна ме бързо Игрейн. Когато идва в Динюрак, Игрейн винаги сяда и изчита изписаните пергаменти и чак тогава заема мястото си в рамката на прозореца и разговаря с мен. Днес на прозореца виси кожена завеса — опитвам се да предпазя стаята от студа навън. Затова вътре е доста тъмно, въпреки че на масата ми гори светилник. На всичко отгоре стаята е пълна с дим, защото вятърът духа от север и пушекът от огъня не може да излиза през дупката в покрива.
— Беше много отдавна — уморено въздъхнах, — пък и аз я видях само за кратко — един ден и две нощи. Струва ми се, че беше красива, така я помня. Но предполагам, че човек винаги е склонен да си представя красиви мъртвите, ако са млади.
— Всички песни казват, че е била красива — замислено промълви Игрейн.
— Аз лично платих на менестрелите да измислят тези песни — обясних на младата кралица. Точно както бях платил на няколко души да занесат пепелта на Тристан в Кърнау. Бях решил, че в смъртта си Тристан трябва да се върне в своята земя. Смесих костите и пепелта му с останките на Изолда (без съмнение бях добавил и доста обикновена дървесна пепел) и ги запечатах в един съд, намерен в тяхното убежище, където бяха споделяли своите невъзможни любовни мечти. Тогава бях богат човек, велик лорд, господар на роби, слуги и копиеносци. Бях достатъчно богат да платя за десетки песни, посветени на Тристан и Изолда, и те и до днес се пеят в залите за угощение. Освен това накарах менестрелите да изтъкнат вината на Артур за смъртта на влюбените.
— Но защо Артур постъпи така? — попита Игрейн. Потърках лице с единствената си ръка.
— Артур боготвореше реда — обясних. — Мисля, че той всъщност никога не е вярвал в Боговете. О, вярваше, че съществуват, не беше глупак, но смяташе, че вече не се интересуват от нас. Помня веднъж се засмя и ни попита дали не сме прекалено високомерни като си мислим, че Боговете си нямат друга работа и ще седнат да се тревожат за нас. Нима ние загубваме съня си от тревоги за мишките в сламения покрив? — попита ме той. Тогава защо смятаме, че Боговете ще се занимават с нас? Всичко, което му оставаше, като изключим Боговете, беше редът, а единственото нещо, което поддържаше реда бе законът, а единственото нещо, което заставяше силните да спазват закона бяха клетвите. Много просто наистина — свих аз рамене. — Беше прав, разбира се, почти.
— Трябваше да ги остави да живеят — тръсна глава Игрейн.
— Той се подчини на закона — казах мрачно. Често съм съжалявал, че накарах менестрелите да винят Артур за смъртта им, но той ми прости.
— Изолда наистина ли бе изгорена жива? — потръпна Игрейн. — И Артур остана безучастен?
— Той можеше да бъде много коравосърдечен, така и трябваше, защото ние другите се размеквахме понякога. Бог ми е свидетел.
— Трябваше да ги пощади — упорстваше Игрейн.
— И нямаше да има нито песни, нито легенди. Щяха да остареят, да затлъстеят, да се разправят за дреболии и накрая да умрат. Или пък Тристан щеше да се върне в Кърнау, след като баща му умре, и да си търси нови съпруги. Кой знае?
— Колко години живя Марк след това? — попита Игрейн.
— Само една. Умря от странгурия (бавно и болезнено уриниране — бел. прев.)
— От какво?
Аз се усмихнах.
— Отвратителна болест, лейди. Жените, мисля, не страдат от нея. След смъртта му крал на Кърнау стана някакъв племенник на Марк, дори не помня името му.
Игрейн се намръщи.
— Ама помниш как Изолда е излязла от морето, нали — гледаше ме тя с укор, — защото роклята й била мокра.
Усмихнах се.
