още бе жив. Той се казваше Лайгесак. Беше командир на кралската охрана, когато Мордред беше бебе. Но Лайгесак се продаде на Гундлеус и отвори портите на Хълма, за да може силурският крал да изпълни жестокия си план. Мордред бе спасен от Моргана, но майка му умря заради предателството на Лайгесак, който оцеля по време на войната последвала убийството, оцеля и по време на битката в долината Лъг.
Мордред бе чул тази история, разбира се, и беше съвсем естествено да прояви интерес към съдбата на Лайгесак. Но епископ Сенсъм превърна този естествен интерес в идея-фикс. По някакъв начин той бе разбрал, че Лайгесак е намерил убежище сред група християнски отшелници, обитаващи една отдалечена планинска област в северна Силурия, която сега бе под властта на Кунеглас.
— Боли ме, че трябва да предам християнин — заяви лицемерно господарят на мишките, — но още по- болно ми е, че един християнин е могъл да извърши такова отвратително предателство. Лайгесак е още жив, кралю господарю — обърна се той към Мордред, — и трябва да бъде изправен пред вашето правосъдие.
Артур предложи да помолим Кунеглас да арестува беглеца и да го изпрати в Думонония. Но Сенсъм поклати глава при това предложение и каза, че би било много неучтиво да молим друг крал да участва в отмъщение за предателство, засегнало толкова дълбоко честта на Мордред.
— Това е думнонска работа, кралю господарю — подчерта Сенсъм, — и трябва да бъде свършена от думнонци.
Мордред кимна в знак на съгласие и тогава настоя двамата с Артур да отидем и да заловим предателя. Артур, изненадан както винаги, когато Мордред налагаше решенията си на съвета, се възпротиви. Искаше да знае защо трябваше да бъдат изпращани двама лордове да свършат нещо, което спокойно можеше да бъде поверено на десетина копиеносци. Този въпрос накара Мордред кисело да се усмихне.
— Да не мислиш, лорд Артур, че Думнония ще падне, ако двамата с Дерфел ви няма?
— Не, кралю господарю, но Лайгесак сигурно вече е много стар и за залавянето му едва ли ще са необходими два бойни отряда.
Кралят удари с юмрук по масата.
— Ти остави Лайгесак да избяга след убийството на майка ми, лорд Артур. В долината Лъг също остави Лайгесак да избяга. Дължиш ми живота на Лайгесак, лорд Артур.
Артур застина при това обвинение, но после кимна с глава, за да признае своето задължение.
— Но Дерфел не носи никаква отговорност — отбеляза той.
Мордред ми хвърли бърз поглед. Все още ме мразеше заради суровите наказания, които му бях отреждал като настойник, но се надявах, че жаждата му за мъст се е пооталожила след като ме бе ударил с бича и ме бе изгонил от Линдинис.
— Лорд Дерфел — каза той, и както винаги титлата звучеше като подиравка в устата му, — познава предателя. Кой друг би го разпознал? Настоявам и двамата да отидете. Що се отнася до двата бойни отряда — спомни си той забележката на Артур, — няма нужда да взимате всичките си воини, няколко души ще са достатъчни. — Изглежда се смути от смелостта си да дава съвети на Артур по военни въпроси, защото гласът му трепна и той бързо отмести поглед към другите членове на съвета преди да си възвърне самоувереността (доколкото изобщо я имаше). — Искам Лайгесак тук преди Самейн — заяви той — и го искам жив.
Когато кралят иска, хората се подчиняват, така че двамата с Артур възседнахме конете и тръгнахме на север. Всеки от нас поведе по тридесет воини. Не вярвахме, че ще имаме нужда от толкова много войници, но това бе добра възможност да раздвижим хората си, някои от които бяха забравили що е дълъг поход. Аз оставих другите тридесет копиеносци от моя отряд да пазят Сийнуин, а Артур остави част от хората си в Дурновария, други отидоха при Сеграмор, който все още пазеше северната ни граница от саксите. По тази граница действаха непрекъснато сакски бойни отряди. Не се опитваха да ни отнемат земя, но пък крадяха добитък и роби и това продължаваше през всичките мирни години. И ние правехме такива нападения, но и те, и ние внимавахме рейдовете да не прерастнат в истинска война. Временният мир, който сключихме в Лондон, продължи забележително дълго, но не и мирът между Сердик и Аел. Враждата между двамата сакски вожда бе стигнала до задънена улица и благодарение на непрекъснатите им кавги ние останахме невредими. Наистина свикнахме да живеем в мир.
Моите хора вървяха на север пеша, а воините на Артур яздеха или поне водеха конете си по хубавите римски пътища, които най-напред ни отведоха в Гуент, кралството на Мюриг. Там ни предложиха угощение, на което храната бе оскъдна, но свещениците бяха в изобилие. След това се отбихме до долината Вий, за да видим стария Тюдрик. Открихме го в една скромна колиба със сламен покрив. Сградата, в която държеше своята колекция от християнски пергаменти бе два пъти по-голяма от жилището му. Жена му, кралица Енид, се оплакваше от съдбата, която я бе отвела далеч от дворците на Гуент и запратила в тези пълни с мишки гори. Крал Тюдрик обаче бе щастлив. Следваше християнските повели и не се впечатляваше от недоволството на Енид. Нахрани ни с боб, хляб и вода и с радост прие новините за разпространението на християнството в Думнония. Попитахме го за предсказанията, според които Христос щял да се върне на земята след четири години. Той каза, че се моли за това, но според него е по-вероятно Христос да чака хиляда години преди да се върне.
— Но кой знае? — вдигна рамене той. — Може да дойде и след четири години. Каква славна мисъл!
— Само дано твоите единоверци чакат в мир — каза Артур.
— Те са длъжни да подготвят земята за Неговото идване — строго го погледна Тюдрик. — Трябва да покръстват езичниците, лорд Артур, и да прочистят земята от грехове.
— Ще предизвикат война между тях и всички останали, ако не внимават — измърмори Артур. И разказа на Тюдрик за бунтовете, избухнали във всеки град в Думнония, когато християните се опитали да съборят и осквернят езическите храмове. Това, което бяхме видели в Иска, беше само началото на проблемите, а смутните настроения се разпространяваха бързо и един от симптомите на тези зараждащи се проблеми бе знакът на рибата — една проста драскулка от две извити линии, която християните рисуваха върху стените на езичниците или издълбаваха върху дърветата в свещените горички на друидите. Кълхуч се оказа прав — рибата беше християнски символ.
— Така е защото на гръцки риба е „ихтюс“ — обясни ни Тюдрик, — това са инициалите на името на Христос на гръцки: Иесус Христос Теу (Х)юйос Сотер. Ийсус Христос Божи Син Спасител. Много умно, много умно, наистина — захихика той доволен от своето обяснение, сега много ясно личеше откъде Мюриг бе наследил своята досадна педантичност. — Разбира се — продължи Тюдрик, — ако все още бях владетел, щях да се притеснявам от тези вълнения, но като християнин съм длъжен да ги приветствам. Светите отци ни учат, че последните дни ще има много знаци и знамения, лорд Артур, и гражданските размирици са просто един от тези знаци. Значи може би краят е близо?
Артур трошеше парче хляб над чинията си.
— Ти искрено ли приветстваш тези бунтове? — попита той. — Нима одобряваш нападенията над езичници? Палежа и оскверняването на светилища?
Тюдрик се загледа през отворената врата към зелената гора, която бе надвиснала над неговия малък манастир.
— Предполагам, че на другите им е трудно да ги разберат — започна той, избягвайки прекия отговор на въпроса на Артур. — Трябва да възприемаш бунтовете като признаци на възбудата, лорд Артур, а не като знаци за милостта на нашия Бог — прекръсти се той и се усмихна. — Нашата вяра — продължи той сериозно — е вяра на любовта. Божият син унизи себе си, за да ни спаси от греховете и ние трябва да му подражаваме във всичко — не само в действията си, но и в мислите си. Нас ни учат да обичаме враговете си и да правим добро на тези, които ни мразят. Но тези повели са тежки, прекалено тежки за повечето от нас. И трябва да помниш за какво се молим най-горещо — за завръщането на нашия Господ Иисус Христос на земята — Тюдрик пак се прекръсти. — Хората се молят и очакват Неговото второ пришествие и се страхуват, че ако светът тогава все още е управляван от езичници Той може да не дойде и затова християните се чувстват длъжни да унищожат езичеството.
— Унищожението едва ли може да бъде цел присъща на една религия, която проповядва любов — мрачно забеляза Артур.
— Унищожаването на езичеството всъщност е продиктувано от любов — увери го Тюдрик, — ако вие, езичниците, отказвате да приемете Христос, ще отидете в ада. Няма да има никакво значение, че сте живели достойно, пак ще горите вечно в ада. Ние, християните, сме длъжни да ви спасим от тази съдба.
