отдръпна от горещината и откри незащитената си страна към моя съсед. Чух как ребрата му изпукаха, пробити от копието и видях от устата му да изригва кръв докато падаше. Вече се намирах сред втората редица на противника и една главня изгаряше крака ми, но аз оставих болката да се превърне в гняв и забих Хюелбейн в нечие лице. После човекът зад мен ритна пясък върху пламъците, след като ме бе избутал сред третия ред на вражата стена. Вече нямах място, за да използвам меча си, защото бях притиснат щит до щит към някакъв мъж, който плюеше по мен и се опитваше да ме намушка със собствения си меч под ръба на щита ми. Зад мен се появи копие и се заби в бузата на моя противник, натискът на щита му отслабна колкото да блъсна напред с моя щит и да размахам Хюелбейн. По-късно, много по-късно, си спомних, че издавах някакви неразбираеми крясъци и бясно удрях човека по главата, докато не го забих в пясъка. Бяхме обзети от лудостта на битката, отчаяната лудост на воините, приклещени в тясно място, но не ние, а врагът отстъпваше. Яростта ни се превърна в ужас за тях и ние се биехме като Богове. Слънцето пламтеше току над самите западни хълмове.
— Щитове! Щитове! Щитове! — ревеше Сеграмор, напомняйки ни да не разкъсваме стената от щитове, и съседът ми отдясно удари своя щит в моя, захили се, и замахна с копието си напред. Зърнах нечий меч, който се канеше да ми нанесе мощен удар, и го посрещнах с Хюелбейн, но по-ниско и мечът ми мина през китката на врага като че ли костите му бяха от тръстика. Мечът полетя към редиците зад мен заедно с кървавата ръка, която все още стискаше дръжката. Човекът вляво от мен падна, пронизан с копие в корема, но мястото му веднага зае воин от втория ред, който се закле да отмъсти, затвори с трясък пробива в нашата стена с щита си и замахна с меча.
Друг горящ клон прелетя над нас и падна върху двама от противниците ни, които се дръпнаха встрани. Ние нахлухме в отвора и изведнъж пред нас нямаше никой, само пясък.
— Стойте един до друг! — викнах аз. — Стойте един до друг!
Бяхме разбили вражата стена от щитове. Всички от първата им редица бяха мъртви или ранени. Втората им редица умираше, а задните редици бяха от хора, които имаха най-малко желание да се бият и затова бяха най-лесни за убиване. Тези последни редици бяха пълни с мъже, вещи в изнасилването и хитри в грабежите, но те никога не се бяха изправяли срещу стена от щитове, изградена от безмилостни опитни воини-убийци. А как убивахме тогава. Стената им се разпадаше, разяждана от огън и страх, а ние крещяхме, предвкусвайки победата. Спънах се в някакво тяло, паднах напред и се претърколих, вдигнал щита пред лицето си. Някой халоса щита с меча си, трясъкът ме оглуши, после хората на Сеграмор се надвесиха над мен и един копиеносец ме изправи на крака.
— Ранен ли си? — попита той.
— Не.
Той се извърна да продължи битката. Аз се огледах да видя къде стената ни имаше нужда от подкрепа, но тя навсякъде бе поне с по трима души в дълбочина и тези три редици смилаха враговете пред себе си и напредваха през труповете на избитите противници. Мъжете сумтяха докато замахваха, мушкаха и сечаха вражата плът. Това е величието икрасотата на войната, потъваш в забрава, отдаваш се на абсолютната радост, когато разбиеш стена от щитове или мечът ти потъне в тялото на омразен враг. Наблюдавах Артур, не познавах по-добър човек от него, а очите му бяха изпълнени с радост докато убиваше. Галахад, който всеки ден се молеше да го осени Бог с любов, за да може да следва Христовата заповед да обича всички хора, сега убиваше с безпощадна методичност. Кълхуч ревеше обиди. Беше свалил щита от лявата си ръка, за да може да използва и двете си ръце като размахва тежкото си копие. Гуидър се хилеше зад забралото на шлема си, а Талиезин пееше, докато убиваше ранените врагове, останали зад нашата напредваща стена от щитове. Не можеш да победиш в сражение между стени от щитове с разум и умереност, а само с Богоподобния устрем на виещата лудост.
И врагът не можа да устои на нашата лудост. Стената им се разпадна и те побягнаха. Мордред се опита да ги задържи, но те не пожелаха да останат заради него. Тогава и той побягна с тях назад към укреплението. Някои от нашите, все още обладани от яростта на битката, тръгнаха да ги преследват, но Сеграмор ги спря. Той беше ранен в лявото рамо, но не позволи на никой да му помогне, а крещеше след хората си да преустановят преследването. Не посмяхме да тръгнем след врага, макар и да бе победен, защото щяхме да се окажем в по-широката част на пясъчната ивица, и направо да поканим противникът да ни обгради. Затова си останахме там, където се бяхме били, подигравахме се на нашите врагове и ги наричахме страхливци.
Един гларус кълвеше очите на мъртвец. Погледнах към Придуен, която вече бе освободена от сушата и плаваше към нас. Яркото й платно едва се полюшваше от слабия вятър. Но тя все пак се движеше, а червеното отражение на платното й трептеше върху гладката като огледало вода.
Мордред видя лодката, видя голямата мечка, изрисувана върху платното й, разбра, че врагът му може да избяга в морето и закрещя на хората си да направят нова стена. Непрекъснато прииждаха нови подкрепления, сред новодошлите имаше и от хората на Нимю, защото видях два Кървави щита да заемат място в новата стена от щитове, която се подреждаше, за да ни атакува.
Ние се върнахме назад, откъдето бяхме започнали сражението, и направихме своята стена от щитове върху окървавения пясък, точно пред огъня, който ни беше помогнал да спечелим първата битка. Телата на нашите първи четирима мъртви още не бяха изгорели и обгорените им лица се хилеха отвратително срещу нас — устните им се бяха свили и обтегнали над изгубили цвета си зъби. Оставихме мъртвите врагове на пясъка като препятствия на пътя на живите, но нашите мъртви издърпахме назад и ги натрупахме край огъня. Бяхме дали шестнадесет жертви, двадесет бяха тежко ранени, но все още имахме достатъчно хора да изградим стена от щитове, все още можехме да се бием.
Талиезин пя за нас. Пя своята песен за Минид Бадън, и именно под тежкия ритъм на тази песен ние отново опряхме щит до щит. Мечовете и копията ни се бяха изтъпили и бяха покрити с кръв и вража плът, но ние нададохме победоносни възгласи, когато противниците ни тръгнаха срещу нас. „Придуен“ едва се движеше. Приличаше на кораб поставен върху огледало, но тогава видях как от корпуса й се подадоха дълги гребла като крила.
— Убийте ги! — изпищя Мордред, и сега той бе обхванат от яростта на битката, която го тласна срещу нашите редове. Шепа смелчаци го подкрепиха, последвани от неколцина от полуделите души, тръгнали с Нимю. Така първата атака срещу нашия фронт бе нестройна и разпокъсана, но все пак сред нападателите имаше новодошли, които искаха да се докажат като воини, и затова ние отново присвихме колене и клекнахме зад ръбовете на щитовете си. Слънцето ни заслепяваше, но миг преди безумния щурм да се блъсне в нас, видях проблясъци отразена светлина по западните възвишения и разбрах, че идват нови копиеносци. Стори ми се, че на билото там се е струпала цяла нова войска, но откъде се бяха взели, кой ги водеше, не знаех, а после вече нямах време да мисля за новопоявилите си воини, защото трябваше да тласна щита си напред, а ударът на щит о щит прониза с непоносима болка чуканчето на ръката ми и аз нададох неистов писък, замахвайки надолу с Хюелбейн. Срещу мен беше един от Кървавите щитове и бесният ми удар го беше нацелил в процепа между нагръдника и шлема. Щом освободих Хюелбейн от тялото му, диво замахнах към следващия враг — беше от лудите същества — и го проснах с бликаща от лицето му кръв.
Тези първи жертви бяха изпреварили стената от щитове на Мордред, но сега беше нейн ред да стовари цялата си тежест върху нас и ние запънахме крака да поемем нападението, крещяхме предизвикателно и мушкахме с оръжията си над щитовете. Спомням си суматохата и шума на мечове, кънтящи по щитове, и трясъкът на сблъскали се щитове. Битката е въпрос на сантиметри, а не на километри. Сантиметрите, които разделят човека от неговия враг. Усещаш миризмата на медовина от дъха им, чуваш как дишат с отворена уста или пъшкат, чувстваш натиска на телата им, храчките им по очите си, оглеждаш се за опасност, поглеждаш отново напред в очите на следващия враг, който трябва да убиеш, откриваш празно пространство, запълваш го и пак затваряш стената от щитове, пристъпваш напред, усещаш как човекът зад теб те бута, спъваш се в телата на убитите от теб, възстановяваш равновесието си, пак буташ напред, а после почти нищо не помниш освен ударите, които едва не са те убили. Действаш, буташ и мушкаш, за да направиш пробив в тяхната стена от щитове, а после пъшкаш и пак мушкаш и сечеш, за да разшириш отвора, и едва тогава те обзема лудостта, когато врагът поддаде и отстъпи и ти можеш да започнеш да убиваш като Бог, защото врагът е уплашен и бяга или в ужас се е вцепенил и единственото, което може да направи е да умре, докато ти сееш смърт.
И отново ги победихме. Отново използвахме пламъците на нашата погребална клада и отново разбихме
