— Как се би Гуидър? — попита Артур.
— Смело, господарю, смело — отвърнах аз. По меча ми имаше дебел слой засъхнала кръв и аз се опитах да го изчистя с шепа пясък. — Убиваше, господарю.
— Добре — каза той, после отиде при сина си и сложи ръка на раменете му. Аз изтрих кръвта от Хюелбейн с единствената си ръка, после дръпнах катарамата под брадичката си и смъкнах шлема.
Убихме ранените коне, а здравите отведохме в укреплението, после събрахме оръжието и щитовете на нашите врагове.
— Няма да дойдат вече — казах аз на Сийнуин, — докато не им дойдат подкрепления.
Погледнах към слънцето — то бавно се изкачваше по безоблачното небе.
Имахме много малко вода, само толкова, колкото носеха хората на Сеграмор в багажа си, затова разпределихме на дажби водата в меховете. Щеше да бъде дълъг и жаден ден, особено за нашите ранени. Един от тях трепереше. Лицето му беше бледо, почти жълто, и когато Сеграмор се опита да капне малко вода в устата му, той конвулсивно захапа отвора на кожения мех. Раненият започна да стене. Агонията му беше мъчителна и свиваше душите ни, затова Сеграмор скъси мъките му със своя меч.
— Трябва да запалим погребален огън — каза Сеграмор, — в края на пясъчната ивица — и Сеграмор посочи с глава към равния пясък, където морето беше натрупало избелели от слънцето клони и стволове.
Артур сякаш не чу предложението.
— Ако искаш — каза той на Сеграмор, — можеш вече да тръгваш на запад.
— И да те оставя тук?
— Ако останеш — тихо каза Артур, — не знам дали ще успееш да си тръгнеш. Ще дойде само една лодка. А хората на Мордред ще стават все повече. Нашите не.
— Значи ще има повече хора за убиване — кратко отсече Сеграмор, но сега си мисля, че на него му беше ясно — останеше ли, подписваше си смъртна присъда. Лодката на Кадуг можеше да поеме двадесет души, повече не.
— Може да преплуваме до другия бряг, господарю — каза Сеграмор и посочи с глава източния бряг на протока, който течеше дълбок и бърз от другата страна на пясъчната ивица. — Които могат да плуват, де — добави той.
— Ти можеш ли?
— Никога не е късно да се науча — каза Сеграмор и плю. — Освен това още не сме мъртви.
Не бяхме и победени още, и с всяка измината минута се приближавахме към спасението. Виждах как хората на Кадуг носят платното към „Придуен“, която бе килната на брега на морето. Мачтата й вече беше издигната, макар че още стъкмяваха въжетата по нея. А след час-два приливът щеше да дойде и лодката отново щеше да бъде на вода, готова за пътуването. Трябваше само да издържим до късния следобед. Времето течеше по-бързо докато събирахме изхвърлените от морето дърва и ги нареждахме на клада, после ги запалихме, а като се разгоряха хвърлихме върху огъня телата на нашите мъртви. Косите им пламнаха ярко, после замириси на горяща плът. Продължихме да хвърляме дърва върху огъня, докато той се превърна в ревящ, нажежен до бяло ад.
— Ограда от духове би могла да задържи врага — каза Талиезин след като бе изпял молитва за четиримата горящи мъже, чиито души се издигнаха с дима и отидоха да търсят своите сенки.
От години не бях виждал ограда от духове, но тогава направихме една. Това бе зловеща работа. Имахме тридесет и шест тела на мъртви врагове и от тях взехме тридесет и шест отрязани глави, които набучихме на остриетата на пленени копия. После забихме копията напреко на пясъчната ивица, а Талиезин, който се виждаше отдалече с бялата си дреха, понесе една дръжка от копие като жезъл и тръгна от една кървава глава към друга, та врагът да си помисли, че друид прави заклинание. Малцина биха преминали с готовност през ограда от духове без друид, който да премахне вплетеното в нея зло. И щом направихме оградата ни стана по-леко и седнахме да починем. Разделихме си оскъдната храна за обяд и си спомням как Артур мрачно гледаше към оградата от духове докато ядеше.
— От Иска до това — отбеляза той тихо.
— От Минид Бадън до това — поправих го аз. Той вдигна рамене.
— Горкият Утър — каза Артур и сигурно си мислеше за клетвата, която бе направила от Мордред крал, клетвата, която ни бе довела до тази огряна от слънцето пясъчна ивица край морето.
Подкрепленията на Мордред пристигнаха ранно следобед. Повечето дойдоха пеша в дълга колона, която се появи провлечена и разпокъсана откъм западния край на морето-езеро. Преброихме повече от сто човека, а знаехме, че идват още.
— Те ще са изморени — каза ни Артур, — а ние имаме и оградата от духове.
Но врагът вече имаше друид. С подкрепленията бе пристигнал Фергал и час по-късно видяхме и първата колона копиеносци. Наблюдавахме друида, който допълзя до оградата от духове и подуши соления въздух като куче. Хвърли шепи пясък към най-близката глава, подскочи веднъж-дваж на един крак, после изтича до копието и го събори. Оградата бе разрушена и Фергал вдигна глава към слънцето и нададе силен победоносен вик. Ние надянахме шлемовете, приготвихме си щитовете, наточихме оръжията си.
Приливът се завръщаше, а с него и първите рибарски лодки. Ние им викнахме, когато минаваха покрай пясъчната ивица, но повечето се направиха, че не чуват призивите ни — местните твърде често са имали сериозни причини да се страхуват от копиеносци, но тогава Галахад размаха златна монета и тази примамка наистина накара една лодка да се отбие и предпазливо да забие нос в брега и да пристане в пясъка близо до пламтящата погребална клада. Двамата рибари, (целите им лица бяха покрити със сини татуировки) се съгласиха да закарат жените и децата до лодката на Кадуг, която почти беше отново на вода. Дадохме злато на рибарите, помогнахме на жените и децата да се качат в лодката и изпратихме с тях един от ранените копиеносци да ги пази.
— Кажете на другите рибари, — обърна се Артур към татуираните мъже, — че ще има злато за всеки, който тръгне с лодката си след Кадуг.
Той се сбогува набързо с Гуинивиър, а аз със Сийнуин. Задържах я в прегръдките си за миг-два и открих, че просто нямам думи.
— Остани жив — каза ми тя.
— Ще го направя заради теб — отвърнах й аз, после помогнах да избутаме лодката в морето и тъжно гледах как бавно се отдалечават.
Миг по-късно един от нашите конни разузнавачи пристигна в галоп откъм оградата от духове.
— Идват, господарю! — викна той.
Дадох на Галахад да затегне ремъка на шлема ми, после вдигнах ръка, да завърже здраво щита за нея. Той ми подаде копието.
— Бог да е с теб — пожела ми той, после взе своя щит, украсен с християнския кръст.
Този път нямаше да се бием сред дюните, защото нямахме хора да направим достатъчно дълга стена от щитове, с която да преградим неравната част на пясъчната ивица, а това значеше, че конниците на Мордред можеха да ни заобиколят отстрани, да ни обградят и щяхме да сме принудени да се бием в един непрекъснато стесняващ се кръг от врагове. Не искахме да приемем сражението и в укреплението, защото и там можеха да ни обградят и така да ни откъснат от водата, където щеше да пристигне Кадуг. Затова се оттеглихме в тесния край на пясъчната ивица, където нашата стена от щитове можеше да покрие разстоянието от бряг до бряг. Погребалната клада все още гореше точно там, където свършваха бурените, бележещи крайната точка, до която достигаше приливът. Докато чакахме врага, Артур заповяда да натрупаме още от изхвърлените от морето дървета върху пламъците. Продължихме да подхранваме този огън, докато видяхме хората на Мордред да се приближават и тогава направихме нашата стена от щитове само на няколко крачки от пламъците. Поставихме черното знаме на Сеграмор в центъра на нашия фронт, допряхме щитовете си ръб о ръб и зачакахме.
Бяхме четиридесет и осем мъже, а Мордред водеше срещу нас повече от сто души, но щом видяха нашата стена от щитове, подредена и готова, те спряха. Някои от конниците на Мордред пришпориха конете си в плитките води на морето-езеро с надеждата, че ще успеят да ни заобиколят отстрани, но тук водата бързо ставаше дълбока, тъй като протокът минаваше близо до южния бряг. И те разбраха, че не могат да минат оттам, затова се смъкнаха от седлата, стиснаха щитовете и копията си и отидоха да се присъединят към дългата стена на Мордред. Погледнах нагоре и видях, че слънцето най-сетне бе започнало да слиза към
