— Сигурен съм, че всъщност не си му бил смешен — каза Гуидър.
— За него всички ние бяхме смешни. Може би с изключение на Нимю и Моргана. Ние останалите просто не бяхме достатъчно умни. Вероятно това не се отнася до майка ти, но те двамата никога не са били всъщност приятели.
— Жалко, че не го познавах по-отблизо.
— Все пак когато остарееш, Гуидър, ще можеш да казваш на хората, че си виждал Мерлин.
— Никой няма да ми повярва.
— Вероятно не — казах аз. — А докато ти остарееш, те ще са измислили нови истории за него. И за баща ти също.
Хвърлих една мидена черупка срещу укрепителния насип. От далечния край на езерото се чуваха силните гласове на монотонно пеещи мъже и аз разбрах, че „Придуен“ бе потеглила към водата. Още малко остана, казах си аз, още малко.
— Може би никой никога няма да узнае истината — обърнах се аз отново към Гуидър.
— Коя истина?
— За баща ти, за Мерлин.
Вече имаше песни, които приписваха победата при Минид Бадън на Мюриг, не на някой друг, а точно на него, имаше и много песни които величаеха Ланселот повече от Артур. Потърсих с поглед Талиезин и се зачудих дали той би поправил тези песни. Сутринта менестрелът ни беше предупредил, че няма намерение да прекосява морето с нас, а ще се върне в Силурия или ще отиде в Поуис. Според мен Талиезин бе дошъл с нас чак до тук само, за да може да поговори с Артур и така да научи от него самия историята на неговия живот. Или пък Талиезин бе видял бъдещето и бе дошъл да гледа как точно ще се развият събитията. Но каквито и да бяха причините, сега менестрелът говореше с Артур. Изведнъж Артур стана и забърза надолу към брега на морето-езеро. Стоя там дълго загледан на север. След това внезапно се обърна и изтича до най-близката дюна. Изкачи се на върха й, обърна се и пак се вторачи на север.
— Дерфел! — викна Артур, — Дерфел!
Аз се смъкнах по укрепителния насип, бързо прекосих пясъка и се покатерих по дюната.
— Какво виждаш? — попита ме Артур.
Вгледах се на север, отвъд искрящото море-езеро. Видях „Придуен“ преодоляла половината разстояние до водата, видях огньовете, където се добиваше сол и се сушеше дневния улов, видях и няколко рибарски мрежи да висят на забити в земята колове и тогава видях конниците.
Блесна слънчев лъч, отразен от връх на копие, после друг, и изведнъж различих двайсетина, ако не и повече, мъже, да крачат с тежки стъпки по пътя, който водеше право към брега на морето-езеро.
— Скрийте се! — викна Артур и ние се смъкнахме надолу по дюната, грабнахме Серен и Артур-бач и клекнахме като престъпници от вътрешната страна на разпадащия се укрепителен вал.
— Сигурно са ни видели, господарю — казах аз.
— Може и да не са.
— Колко са? — попита Кълхуч.
— Двайсет? — предположи Артур, — Трийсет? Може и повече. Излизаха от някаква горичка. Там може да има още сто.
Дочух тих стържещ звук и се обърнах — Кълхуч бе извадил меча си и сега се захили срещу мен.
— Не ми пука дали са двама или двеста, Дерфел, няма да им дам да ми отрежат брадата.
— Защо им е притрябвала твоята брада? — попита Галахад. — Такова смрадливо нещо, пълно с бълхи?
Кълхуч се засмя. Той обичаше да се заяжда с Галахад и се наслаждаваше на закачките на Галахад към него. Все още обмисляше отговора си, когато Артур предпазливо подаде глава над укреплението и се вгледа в мястото, където щяха да се появят приближаващите копиеносци. Стоеше тих и неподвижен, и това ни накара и ние да замрем, после изведнъж той се изправи и махна с ръка.
— Това е Сеграмор! — викна ни той, и радостта в гласа му не остави никакви съмнения у нас. — Сеграмор е! — повтори той и беше толкова развълнуван, че Артур-бач поде като ехо щастливите му думи.
— Сеграмор е! — викна малчуганът и ние всички се покатерихме по укрепителния вал и видяхме мрачното черно знаме на Сеграмор да се развява на дръжка от копие, увенчана с череп. Самият Сеграмор, с неговия конусовиден черен шлем, яздеше най-отпред и като видя Артур пришпори коня си през пясъка. Артур се затича да го поздрави, Сеграмор скочи от седлото, падна на колене и прегърна Артур през кръста.
— Господарю! — каза Сеграмор в един от редките си изблици на чувства. — Господарю! Мислех, че никога няма да те видя отново.
Артур го вдигна и го прегърна.
— Щяхме да се срещнем в Брослианд, приятелю.
— В Брослианд ли? — каза Сеграмор, после плю. — Мразя морето.
По черното му лице блестяха сълзи и аз си спомних думите му, когато веднъж ми обясняваше защо бе последвал Артур. Защото, каза той, когато нямах нищо, Артур ми даде всичко. Сеграмор не беше дошъл тук, защото се страхуваше да пътува с кораб, а защото Артур имаше нужда от помощ.
Нумидиецът бе довел осемдесет и трима мъже, а с тях бе дошъл и Ейниън, синът на Кълхуч.
— Имах само деветдесет и два коня, господарю — каза Сеграмор на Артур. — От месеци ги събирам.
Надявал се да изпревари войската на Мордред и да доведе всичките си хора в Силурия, но вместо това сега бе довел на тази суха ивица пясък между морето-езеро и океана хората, за които бе успял да намери коне. Някои от животните не бяха издържали на бързия ход, но осемдесет и три се бяха добрали живи и здрави до нас.
— Къде са останалите ти хора? — попита Артур.
— Отплаваха на юг с всички наши семейства — каза Сеграмор, после се откъсна от прегръдката на Артур и ни огледа. Сигурно бяхме тъжна гледка, защото той ни дари с една от редките си усмивки и после се поклони ниско пред Гуинивиър и Сийнуин.
— Имаме само една лодка на разположение — разтревожен каза Артур.
— Значи вие ще са качите на тази единствена лодка, господарю — отвърна спокойно Сеграмор, — а ние ще тръгнем с конете на запад към Кърнау. Там може да намерим лодки и да ви последваме на юг. Но аз исках да се срещнем от тази страна на водата в случай, че враговете ви успеят да ви намерят.
— Досега не сме видели врагове — каза Артур и докосна дръжката на Екскалибур, — поне не на този бряг на Севърнско море. И се моля да не ги видим до края на деня. Лодката ще дойде да ни вземе привечер и тогава тръгваме.
— Значи аз ще ви пазя до здрач — каза Сеграмор и хората му се смъкнаха от седлата, свалиха щитовете от гърбовете си и забиха копията в пясъка. Конете им, покрити с пяна и задъхани, стояха изтощени, а хората на Сеграмор протягаха уморените си крайници. Вече бяхме истински боен отряд, почти войска, а за знаме ни служеше щандарта на Сеграмор.
Само час по-късно, на коне, изморени като конете на Сеграмор, в Камлан пристигна и врагът.
Сийнуин ми помогна да си облека ризницата, защото ми беше трудно да се справя с тежката плетена от желязо риза само с една ръка и съвсем невъзможно да закопчая катарамите на бронзовите си наколенници, които бяха трофей от Минид Бадън, и които предпазваха краката ми от ударите с копие под ръба на щита. След ризницата и наколенниците, Сийнуин сложи на кръста ми колана с Хюелбейн, после здраво стегна каишите на щита върху лявата ми ръка.
— По-стегнато — помолих я аз, инстинктивно притискайки ризницата на гърдите си, за да усетя малката издутина от брошката на Сийнуин, закачена за ризата ми. Там си беше, моят талисман, с който бях минал през безброй битки.
— Може да не нападнат — предположи Сийнуин, затягайки колкото бе възможно каишите на щита.
— Моли се да не ни нападнат.
