крайбрежните пътища, нито копиеносци по жълтия пясъчен пояс. Сякаш бяхме сами в цялата вселена.
— Ти познаваш ли Кадуг? — попита ме Артур, нарушавайки мълчанието.
— Виждал съм го веднъж, господарю, преди много години.
— Тогава иди го намери, Дерфел, и му кажи, че ще го чакаме в укреплението.
Погледнах на юг към морето. Огромно, пусто и искрящо, то щеше да ни отведе далеч от Британия. После заслизах по склона, за да уредя пътуването.
Денят се сбогуваше със света и с последни сили осветяваше пътя ми, когато стигнах до къщата на Кадуг. Питах разни хора и техните напътствия ме отведоха до малка къщурка на брега северно от Камлан, и тъй като в този момент приливът се бе оттеглил пред къщурката се бе ширнала лъскава кал. Лодката на Кадуг не беше на вода, а бе изтеглена навътре върху сухия бряг, с кил подпрян на кръгли стволове, а отстрани дървени колове опираха в бордовете й.
— „Придуен“ се нарича — каза Кадуг вместо поздрав. Беше ме видял да стоя край лодката му и сега идваше откъм къщата. Старецът имаше гъста брада, бе загорял от слънцето, а вълнената му дреха бе цялата в катранени петна и лъскави люспи от риба.
— Изпраща ме Мерлин — казах аз.
— Предположих. Каза, че ще те прати. А той самият идва ли?
— Той е мъртъв.
Кадуг плю.
— Мислех, че никога няма да чуя това — каза той и отново плю. — Мислех, че смъртта ще го подмине.
— Беше убит.
Кадуг се наведе и хвърли няколко клона в огъня, който гореше под едно къкрещо гърне. В гърнето имаше катран, и аз видях, че Кадуг калафатеше процепите между дъските на „Придуен“. Лодката изглеждаше красива. Корпусът й бе изчистен и блесналият нов дървен слой контрастираше с черния цвят на смолата, запушила процепите, за да не пропускат вода. Носът й бе висок, кърмата също бе доста задигната, а имаше и дълга току-що направена мачта, която сега лежеше върху дървено магаре край изкараната на суша лодка.
— Значи ще имате нужда от нея — предположи Кадуг.
— Ние сме тринадесет. Останалите чакат в укреплението — обясних му аз.
— Утре по това време — каза той.
— Не може ли по-рано? — попитах аз, разтревожен, че трябва да чакаме толкова дълго.
— Не знаех, че ще дойдете — измърмори той, — пък и не мога да я пусна на вода, докато не дойде приливът, а това ще стане чак утре сутрин. Дотогава ще й сложа мачтата и ще закрепя платното, ще поставя и руля и приливът тъкмо ще дойде. Ще бъде на вода в ранния следобед, имате думата ми, и ще дойда да ви взема веднага щом мога, но няма да е по-рано от привечер. Трябваше да ми пратите вест.
Прав беше, но никой от нас не се сети, че трябваше да предупредим Кадуг, защото никой от нас не разбираше от лодки. Мислехме, че щом дойдем и открием лодката, веднага ще отплаваме, и изобщо не сме предполагали, че лодката може да не е на вода.
— Има ли други лодки? — попитах аз.
— Не и за тринадесет човека — отговори Кадуг, — нито пък ще могат да стигнат там, където аз отивам.
— До Брослианд ли?
— Ще ви заведа където Мерлин ми е казал да ви заведа — твърдо каза Кадуг, после заобиколи носа на „Придуен“ и посочи към един сив камък голям горе-долу колкото ябълка. Нямаше нищо особено в този камък, само дето беше майсторски вграден в носа на лодката и стоеше в дъбовото дърво като скъпоценен камък в златен обков. — Той ми даде това парче скала — каза Кадуг, имайки пред вид Мерлин. — Това е призрачен камък.
— Призрачен камък ли? — попитах аз с недоумение, тъй като никога не бях чувал за такова нещо.
— Ще заведа Артур там, където Мерлин искаше той да отиде, и нищо друго не може да го заведе до там. Нито пък друга лодка може да го закара до там, само лодка, получила името си от Мерлин — каза Кадуг. Името Придуен означаваше Британия. — Артур с теб ли е? — внезапно се сепна Кадуг.
— Да.
— Тогава ще донеса и златото — каза Кадуг.
— Злато ли?
— Старецът го остави за Артур. Предполагаше, че ще му трябва. На мен няма да ми върши работа. Със злато не можеш да ловиш риба. С него си купих ново платно, това можа да направи, пък и Мерлин ми каза да купя платно и затова ми даде злато, но със злато не можеш да ловиш риба. Можеш да ловиш жени — захили се той, — но риба не.
Погледнах изтеглената на суша лодка.
— Имаш ли нужда от помощ? — попитах аз.
Кадуг се засмя без капка чувство за хумор.
— И с какво можете да ми помогнете вие? С вашата отрязана ръка? Можете ли да калафатите лодка? Можете ли да поставите мачтата или да стъкмите платното? — Той се изплю. — Трябва само да свирна и двайсет мъже веднага ще дойдат да ми помагат. Утре сутрин ще ни чуете да пеем, и това ще значи, че я бутаме, за да я пуснем на вода. Утре вечер — учтиво сведе той глава, — ще ви потърся в укреплението.
Човекът се обърна и тръгна към колибата си.
А аз отидох при Артур. По това време вече беше тъмно и над мен блестяха всички небесни звезди. Луната бе прокарала дълга блещукаща пътека през морето и осветяваше порутените стени на малкото укрепление, където щяхме да чакаме „Придуен“.
Щяхме да прекараме още един последен ден в Британия, мислех си аз. Една последна нощ и един последен ден, и после с Артур щяхме да отплаваме по лунната пътека и с Британия щяха да ни свързват само спомени.
Нощният вятър тихо галеше порутената стена на укреплението. Ръждивите останки на древния фар над главите ни се бяха килнали на една страна на върха на избелелия стълб, морските вълни нежно се разливаха по дългия пясъчен бряг, а луната бавно се спусна в прегръдките на морето и нощта потъмня.
Спахме в тесния подслон край укрепителния вал. Римляните бяха направили стените на укреплението от пясък, върху който бяха натрупали торф, уплътнен с водорасли, а а най-отгоре бяха издигнали дървена палисада по протежение на целия насип. Стената трябва да е била слаба още когато са я построили, но укреплението никога не е било нещо повече от наблюдателен пост и място, където няколкото души, обслужващи фара, биха могли да се скрият от морските ветрове. Дървената палисада вече беше изгнила почти цялата, а дъждът и вятърът бяха изронили голяма част от пясъчната стена, но тук-там тя все още достигаше до метър — метър и половина височина.
Утрото бе ясно и ние видяхме как няколко малки рибарски лодки навлязоха в морето за ежедневната си работа. Край морето-езеро остана само „Придуен“. Артур-бач и Серен се заиграха в пясъка, където нямаше големи вълни, а Галахад и синът на Кълхуч, който бе останал с нас, тръгнаха по брега да търсят храна. Върнаха се с хляб, сушена риба и дървено ведро с топло прясно мляко. Всички бяхме странно щастливи онази сутрин. Помня как се смяхме, когато Серен се търкулна от върха на една дюна, и как хвалехме Артур- бач като измъкна върху пясъка вълмо тежки водорасли от плитчините. Голямата зелена маса сигурно тежеше колкото него самия, но той дърпаше и пъшкаше и накрая някак си успя да замъкне сплетения си зелен товар чак до порутената стена на укреплението. Двамата с Гуидър шумно го похвалихме за положените усилия, после се заговорихме.
— Ако не ми е съдено да бъда крал — каза Гуидър, — така да бъде.
— Съдбата е неумолима — казах аз. Той ме погледна озадачен и аз се усмихнах. — Това беше един от любимите изрази на Мерлин. Както и „Не ставай смешен, Дерфел!“. За него винаги бях смешен.
