— На кого по-точно? — попита тя с мрачна усмивка.
— На този Бог, на който най-много вярваш, любов моя — посъветвах я аз и я целунах. Нахлузих си шлема и Сийнуин закопча ремъка под брадичката ми. Вдлъбнатината от удара в битката при Минид Бадън бе изчукана и изгладена, и бе занитена нова желязна пластинка върху образувалия си тогава процеп. Още веднъж целунах Сийнуин и затворих страничните части на забралото. Вятърът духна вълчата опашка, закачена на върха на шлема ми, и я прати право пред отворите за очите, аз отметнах глава назад, за да отстраня дългата сива козина от погледа си. Бях последният от Вълчите опашки. Всички други бяха или избити от Мордред или отнесени в чертозите на Манауидан. Аз бях последният с вълча опашка на шлема си, а също и последният, който носеше звездата на Сийнуин на своя щит. Стиснах бойното си копие, чиято дръжка беше колкото китката на Сийнуин, а наточеният му връх бе от най-здравата стомана на Моридиг.
— Кадуг скоро ще е тук — окуражих я аз, — няма да трябва дълго да чакаме.
— Само един цял ден — каза Сийнуин и хвърли поглед към морето-езеро, където „Придуен“ се поклащаше на водата до калния бряг. Мъжете издигаха мачтата й, но скоро отливът щеше отново да остави на сухо лодката и ние щяхме да чакаме до следващия прилив. Но поне враговете не обърнаха внимание на Кадуг, и нямаше защо. За тях той беше просто един от многото рибари, които не ги интересуваха. Те бяха дошли за нас.
Виждаха се шейсет или седемдесет души и всичките на коне. Сигурно бяха яздили бързо, за да ни настигнат, но сега стояха и чакаха на границата между твърдата почва и пясъчната ивица и всички знаехме, че след тях идват и други копиеносци. До здрач срещу нас вероятно щеше да има цяла войска, а може дори две, защото хората на Нимю със сигурност щяха да последват копиеносците на Мордред.
Артур облече красивите си бойни доспехи. Ризницата му блестеше на слънцето с железните си и пръснатите сред тях златни плочки. Видях го как слага шлема, украсен с бели гъши пера. Обикновено Хигуид му помагаше като си обличаше доспехите, но Хигуид бе мъртъв, затова сега Гуинивиър закачи на кръста му ножницата с нейните кръстосани златни нишки и Екскалибур, потънал в черната й прегръдка. После завърза на раменете му бялото наметало. Той й се усмихна, наведе се да чуе какво му говори, засмя се и затвори лицевата част на шлема си. Двама души му помогнаха да се качи на един от конете на Сеграмор и след като се настани на седлото, те му подадоха копието и неговия обкован със сребро щит, от който кръстът отдавна бе махнат. Той пое юздите с лявата ръка, върху която висеше щита, и срита коня към нас.
— Хайде да ги пораздвижим — викна Артур на Сеграмор, който стоеше до мен. Артур възнамеряваше да поведе тридесет конника срещу врага, после да хукне назад в престорено паническо бягство, с което се надяваше да ги увлече в капан.
Оставихме двадесет мъже да пазят жените и децата в укреплението, а останалите тръгнахме след Сеграмор към една дълбока дупка, скрита зад висока дюна, издигаща се пред пясъчния бряг на морето. Цялата пясъчна ивица западно от укреплението бе покрита с безредно пръснати дюни и дупки, които образуваха лабиринт от капани и пътеки без изход. Само последните стотина крачки от пясъчната ивица, източно от укреплението предлагаха равен терен.
Артур почака докато ние се скрихме, и после поведе своите тридесет човека на запад по набраздения от морето пясък съвсем близо до разбиващите се вълни. Ние клекнахме в скривалището, образувано от високата дюна. Бях оставил копието си в укреплението, защото предпочетох да водя тази битка само с Хюелбейн. Сеграмор също имаше намерение да се бие само с меч и сега търкаше едно ръждиво петънце върху извитото острие с шепа пясък.
— Загубил си си брадата — измърмори той.
— Размених я за живота на Амхар.
Видях как зъбите му блеснаха като се захили в сянката на спуснатото си забрало.
— Добра замяна — отбеляза той, — а ръката ти?
— Заради една магия.
— Е, поне не е тая, с която държиш меча.
Вдигна острието на светлината и остана доволен, защото ръждата се беше махнала. След това наклони глава, заслушан, но нищо не се чуваше освен шумът на вълните.
— Не трябваше да идвам — каза Сеграмор след малко.
— И защо? — учудих се аз, никога не ми се беше случвало да чуя Сеграмор да клинчи от битка.
— Сигурно са ме проследили — обясни той, завъртайки глава на запад, където бяха враговете.
— Може да са знаели и без това къде отиваме — опитах се да го успокоя, макар че ако Мерлин не беше издал Камлан на Нимю, изглеждаше по-вероятно Мордред да е оставил няколко лековъоръжени конници да наблюдават Сеграмор и после тези разузнавачи да са издали нашето скривалище. Но както и да бе станало, вече беше твърде късно. Хората на Мордред знаеха къде сме и сега въпросът беше кой ще бъде по-бърз — Кадуг или врагът.
— Чуйте това — викна Гуидър. Той беше облечен с ризница, а на щита му беше изрисувана мечката на баща му. Беше нервен и нищо чудно, защото това щеше да бъде неговата първа истинска битка.
Заслушах се. Подплатеният с кожа шлем приглушаваше шума, но накрая чух глухите удари на копита по пясъка.
— Не се изправяйте! — озъби се Сеграмор на ония, които се изкушиха да надникнат над дюната. Конете тичаха в галоп по пясъчния бряг и само дюната ни скриваше от тях. Шумът се приближаваше и се превръщаше в тътен. Ние стиснахме копия и мечове. Шлемът на Сеграмор бе украсен с лика на озъбена лисица. Вторачих се в лисицата, но чувах само нарастващия тътен на копитата. Беше топло и по лицето ми се стичаше пот. Ризницата ми тежеше, но така я чувствах само докато започнеше битката. Първите копита изтрополяха край нас и отминаха, после чухме Артур да вика откъм брега:
— Сега! — викаше той, — Сега! Сега! Сега!
— Тръгвайте! — извика Сеграмор и ние всички се закатерихме нагоре по дюната. Ботушите ни се пързаляха по пясъка и на мен ми се струваше, че никога няма да успеем да стигнем до върха, но след миг вече се прехвърляхме от другата страна, откъм морето, и тичахме надолу към брега, почернял от конници. Артур се беше обърнал и неговите тридесет човека се сблъскаха с преследвачите си, които бяха два пъти повече от хората на Артур. В този миг вражите конници ни видяха да тичаме към тях откъм фланга им и по- благоразумните веднага обърнаха конете и хукнаха на запад да се спасяват. Но повечето останаха да се бият.
Изкрещях някакво предизвикателство, поех удара на нечие копие с центъра на щита си, замахнах с Хюелбейн към задния крак на коня, за да осакатя животното и щом конят се килна към мен, забих Хюелбейн дълбоко в гърба на ездача. Той извика от болка, а аз отскочих назад, за да избегна тежката маса на падащия кон, заедно с конника, които се сринаха сред вихрушка от копита, пясък и кръв. Ритнах гърчещия се човек в лицето, и забих Хюелбейн в него, после бързо вдигнах меча нагоре, за да отбия слабия удар с копие, отправен срещу мен от друг изплашен конник. Сеграмор надаваше ужасен боен вик, а Гуидър забиваше копието си в паднал на мокрия пясък човек. Вражите конници се опитваха да се оттеглят от сражението и пришпориха конете си през плитката морска вода, където оттеглящите се вълни засмукваха вихри от пясък и кръв обратно в морето. Видях как Кълхуч пришпори своя кон след вражи ездач, настигна го и го смъкна от седлото. Човекът се опита да се изправи на крака, но Кълхуч вдигна меча си, завъртя коня и нанесе смъртоносен удар. Малцината оцелели врагове сега бяха притиснати между нас и морето и ние ги избихме с мрачна решителност. Конете цвилеха и ритаха с копита, докато умираха. Малките вълни порозовяха, а пясъкът почерня от кръв.
Убихме двадесет и взехме шестнадесет в плен, а когато пленниците ни казаха всичко, което знаеха, убихме и тях. Артур свъси вежди, когато даде тази заповед, защото не обичаше избиването на невъоръжени мъже, но не можехме да отделяме копиеносци за охрана на пленници, нито пък изпитвахме някаква милост към тези врагове, които носеха щитове без символи, сякаш се хвалеха със своята диващина. Убихме ги бързо, като ги заставихме да коленичат в пясъка, където Хюелбейн или острият меч на Сеграмор им отсичаха главите. Това бяха хора на Мордред, и самият Мордред ги бе повел по пясъчния бряг, но кралят бе извърнал коня си при първия знак за готвената засада и бе викнал на хората си да се оттеглят.
— Бях близо до него — каза със съжаление Артур, — но не достатъчно близо.
Мордред беше избягал, но ние бяхме спечелили първата битка, макар че трима от нашите бяха загинали в сражението, а седмина лошо кървяха.
