Господарят на войната

листа.

— Знаеш ли какво трябва да направя? — попита след малко Артур. — Трябва да намеря някой дълбок кладенец и да хвърля Екскалибур в дълбините му и после да го затрупам с камъни, та никой никога да не може да го намери чак до края на света.

— И защо не го направиш, господарю?

Той се усмихна и докосна дръжката на меча.

— Свикнал съм с него вече. Ще го задържа докато ми трябва. Ала наложи ли се, ще го скрия. Но още не. — Артур повървя замислен. — Сърдиш ли ми се? — попита след дълга пауза той.

— На теб ли? Защо?

Той махна с ръка сякаш да обгърне цяла Думнония, цялата тази тъжна страна, потънала в цвят и нова зеленина в онази пролетна утрин.

— Ако бях останал, Дерфел, — каза той, — ако бях отказал да предам властта на Мордред, това нямаше да се случи.

В гласът му се чувстваше съжаление.

— Но кой би могъл да знае, че Мордред ще се окаже добър войник? Или че ще си събере войска?

— Така е — съгласи се той, — и когато приех исканията на Мюриг, аз си мислех, че Мордред ще изгние някъде в Дурновария. Мислех, че ще умре от пиене или ще се скара с някой и ще получи удар с нож в гърба. — Артур поклати глава. — Той изобщо не трябваше да става крал, но нима имах избор? Бях дал клетва на Утър.

Всичко опираше все до тая клетва и аз си спомних последния Велик съвет, свикан в Британия, когато Утър измисли клетвата, която трябваше да направи Мордред крал. Тогава Утър беше вече стар човек, натежал, болен и умиращ а аз бях дете, чието единствено желание беше да стане копиеносец. Това бе толкова отдавна и Нимю в онези дни ми беше приятелка.

— Утър дори не искаше да си един от покровителите под клетва — казах аз.

— Знам, винаги съм го знаел — каза Артур, — но въпреки това дадох клетва. А клетвата си е клетва, и ако съзнателно нарушим една, подриваме доверието във всички останали.

Удържаните клетви, помислих си аз, са много по-малко от нарушените, но не го казах. Артур се беше опитал да спазва клетвите си и това бе утеха за него. Той внезапно се усмихна, и аз разбрах, че мислите му са го отнесли към по-приятна тема за разговор.

— Много много отдавна — каза ми той, — видях едно парче земя в Брослианд. Една долина, която се спускаше към южното крайбрежие. Помня, че там имаше поток и брези и тогава си помислих: „Какво чудесно място човек да си построи замък и да заживее.“

Аз се засмях. Дори сега на него му се искаше единствено да си има замък, малко земя и приятели край него — цял живот е искал само това. Никога не бе обичал дворците, нито изпитваше удоволствие от властта, макар че му харесваше да воюва. Опитваше се да отрича тази своя слабост, но беше добър в битка и с бърза мисъл, което го правеше смъртоносен воин. Той се беше прославил именно като воин, и именно тази слава му беше помогнала да обедини бритите и да разгроми саксите, но след това нежеланието му да упражнява кралска власт и упоритата му вяра във вродената доброта на човека, както и непоклатимото му убеждение в светостта на клетвите позволи на по-слаби и недостойни хора да разрушат всичко постигнато от него.

— Дървен замък — каза той замечтано, — със засводена колонада, обърната към морето. Гуинивиър обожава морето. Земята се спуска в лек наклон на юг към пясъчния бряг, и ние можем да си направим замъка точно над плажа, така че цял ден и цяла нощ да можем да слушаме как вълните се разливат по пясъка. А зад замъка — продължи той, — ще построя нова ковачница.

— За да можеш да измъчваш метала, колкото си искаш, а? — попитах аз.

— Ars longa — безгрижно каза той — vita brevis.

— Това латински ли е? — попитах аз. Той кимна.

— Изкуството е дълго, животът къс. Аз ще се усъвършенствам, Дерфел. Грешката ми е, че съм нетърпелив. Виждам формата на метала, която искам, и бързам, но желязото не иска да бърза. — Артур докосна превързаната ми ръка. — Ние с теб, Дерфел, имаме още много години пред нас.

— Надявам се, господарю.

— Години, години — уверено повтори той, — да остареем и да слушаме песни и да разказваме истории.

— И да мечтаем за Британия, може би?

— Ние й служихме добре — каза Артур, — сега ще трябва тя сама да служи на себе си.

— А ако саксите се върнат — попитах аз, — и хората те повикат отново, ще се отидеш ли?

Той се усмихна.

— Бих се върнал, за да дам трона на Гуидър, но иначе ще окача Екскалибур на най-високата подпокривна греда на моя висок замък, Дерфел, и ще оставя паяците да я покрият с паяжини. Ще се радвам на морето, ще си стопанисвам земята и ще гледам как растат внуците ми. Ние с теб си свършихме работата, приятелю. Изпълнихме клетвите си.

— Да, с изключение на една — казах аз.

Той рязко се извърна към мен.

— Имаш пред вид моята клетва към Бан ли?

Бях забравил тази клетва, единствената, която Артур не можа да изпълни, и това никога не престана да му тежи на съвестта. Кралството на Бан, Беноик, бе превзето от франките и въпреки, че Артур изпрати тогава хора да се бият за Беноик, самият той самият не отиде. Но това бе толкова отдавна, и лично аз никога не съм обвинявал Артур за този провал. Той искаше да помогне, но по онова време саксите на Аел здраво ни притискаха и той не бе в състояние да води две войни едновременно.

— Не, господарю — казах аз, — имам пред вид моята клетва към Сенсъм.

— Господарят на мишките ще те забрави — презрително заяви Артур.

— Той нищо не забравя, господарю.

— Тогава ще трябва да променим начина му на мислене — отсече Атрур, — защото аз не мога да си представя, че ще остарея без теб.

— Нито пък аз без теб, господарю.

— Значи ще се скрием някъде, ти и аз, и хората ще се питат: „Къде е Артур?“ „Къде е Дерфел?“ и „Къде е Галахад“ „А Сийнуин“. И никой няма да знае, защото ние ще сме скрили под брезовите дръвчета край морето.

Той се засмя, но тази мечта изглеждаше вече толкова реална и близка, че надеждата му даваше криле през последните километри на дългото ни пътуване.

Вървяхме четири денонощия, но накрая стигнахме до южното крайбрежие на Думнония. Заобиколихме големите мочурища и от хребета на един висок хълм видяхме океана. Спряхме на билото за малко, а вечерните лъчи на слънцето галеха раменете ни и осветяваха широката речна долина, която докосваше морето под нас. Това беше Камлан.

Бях ходил там и друг път. Това е южната област отвъд думнонския град Иска, където местните хора татуират лицата си в синьо. Когато за първи път ходих там, бях на служба при лорд Оуейн. Той именно ни накара да участваме в клането сред високите пустеещи земи. Години по-късно минах край този хълм, когато заедно с Артур се опитахме да спасим живота на Тристан, но опитът ни не успя и Тристан загина. Сега се връщах за трети път по тези места. И този край, като всяко място в Британия, което познавах, беше прекрасен, макар че за мен той бе свързан със спомени за убийства, и знаех, че ще се радвам, когато остане далеч зад лодката на Кадуг.

Гледахме надолу към края на нашето пътуване. Река Екс се носеше бавно към морето под нас, но преди да стигне океана образуваше огромно просторно море-езеро, отделено от океана с тясна ивица пясък. Тази ивица хората наричаха Камлан. В единия й край римляните бяха построили малко укрепление — виждахме го от високото било, на което стояхме. Вътре в укреплението бе издигнат сигнален фар от желязо, в който някога са поддържали запален огън през нощта, за да предупреждават приближаващите се галери за опасната пясъчна плитчина.

Сега ние гледахме надолу към морето-езеро, пясъчната ивица и зеления бряг. Не се виждаше никъде враг. Никъде не проблясваше копие, отразило последните слънчеви лъчи на деня, не се виждаха конници по