старо корито ще изостава. Плава като бременна свиня, наистина, но ще е достатъчно близо до предните, достатъчно близо.
Конниците на Нимю ни чакаха на едно открито място там, където реката завиваше на юг към морето. Щом наближихме, тя излезе от групата на ездачите и застави коня си да нагази в плитката вода. Наближихме още повече и аз видях, че двама от нейните копиеносци мъкнат пленник в плитчината зад нея.
Най-напред помислих, че сигурно е някой от нашите хора, пленен в заседналата лодка, но после видях, че пленникът бе Мерлин. Брадата му беше отрязана, а вятърът развяваше занемарената му оредяла коса, докато той се взираше със слепите си очи към нас. Можех обаче да се закълна, че се усмихваше. Не можех ясно да видя лицето му, защото разстоянието беше твърде голямо, но се кълна, че се усмихваше, докато го дърпаха към малките вълни. Той знаеше какво щеше да се случи.
Тогава изведнъж разбрах и аз, но не можех нищо да направя, за да го предотвратя.
Нимю е била донесена от това море като дете. Била е пленена в Демеция от отряд, тръгнал на лов за роби, и трябвало да бъде доведена в Думнония през Севърнско море. Но по пътя се вдигнала буря и всички кораби на нападателите потънали. Екипажите и техните пленници се удавили, всички до един с изключение на Нимю, която излязла жива и здрава от морето на скалистия бряг при Инис Уеър. Мерлин спасил детето и го нарекъл Вивиан, защото тя явно била любимка на Манауидан, Бога на морето, а името Вивиан принадлежи на Манауидан. Нимю, която от малка ни се водеше, ни се караше, отказа да приеме това име, но аз си го спомних сега, и си спомних, че Манауидан я обичаше, и разбрах, че ще използва помощта на Бога, за да направи страшна магия срещу нас.
— Какво прави тя? — попита Артур.
— Не гледай, господарю — казах аз.
Двамата копиеносци бяха прегазили плитката вода обратно до брега, оставяйки слепия Мерлин сам до коня на Нимю. Той не направи опит да избяга. Просто стоеше там с развятата си бяла коса, а Нимю извади нож от колана си. Беше Ножът на Лауфродед.
— Не! — викна Артур, но вятърът отнесе протеста му назад към нашите лодки, назад към блатата и тръстиките, назад към нищото. — Не! — викна той отново.
Нимю насочи своя друидски жезъл на запад, вдигна глава към небето и зави. Мерлин продължаваше да стои неподвижен. Нашата флотилия мина покрай тях, всяка лодка минаваше близо до плитчините, където стоеше конят на Нимю, и грабната от вятъра тръгваше на юг след като екипажите издигнеха платната. Нимю изчака докато нашата лодка с двете знамена се приближи до нея и тогава тя сведе глава и втренчи единственото си око в нас. Усмихваше се, Мерлин също. Вече бях достатъчно близо, виждах съвсем ясно. И той продължи да се усмихва, когато Нимю се наведе от седлото си над него с нож в ръка. Удари само веднъж.
И дългата бяла коса на Мерлин и неговата дълга бяла дреха почервеняха.
Нимю отново зави. Много пъти я бях чувал да вие, но не и така, защото в този вой се смесваха агония с триумф. Бе направила своята магия.
Тя се смъкна от седлото и пусна жезъла си. Мерлин сигурно бе умрял бързо, но тялото му продължаваше да се тресе, заливано от малките вълни. Няколко мига изглеждаше като че ли Нимю се бори с мъртвия човек. Бялата й дреха се покри с червени петна, а червеното моментално се разреждаше от морето, докато тя дърпаше и буташе трупа на Мерлин навътре във водата. Накрая, освободен от лепкавата прегръдка на калта, той се понесе по повърхността на водата, а тя го изтласка към течението, поднасяйки го в дар на своя господар, Манауидан.
И какъв подарък му поднесе тя. Тялото на един друид е една от най-силните магии, съществуващи на този беден свят, а Мерлин бе последният и най-великият друид. След него имаше и други, разбира се, но никой не притежаваше неговите познания, нито неговата мъдрост, никой не притежаваше и половината от неговата сила. И сега цялата тази сила бе използвана за едно заклинание, за една магическа формула, отправена към Бога на морето, който преди толкова години бе спасил живота на Нимю.
Тя вдигна жезъла, който се полюшваше на повърхността на водата, насочи го към нашата лодка и се засмя. Отметна глава назад и се смя като лудите, последвали я от планините чак до тук, до това убийство във водите.
— Ще оцелеете! — викна тя към нашата лодка. — И ние пак ще се срещнем!
Балиг вдигна платното, вятърът го подхвана и ни понесе към морето. Всички мълчахме. Седяхме втренчени назад в Нимю и в бялото петно в разбунените води — тялото на Мерлин, което ни следваше към дълбокото море.
Където ни чакаше Манауидан.
Обърнахме лодката на югоизток, за да хванем вятъра с излинелия търбух на платното и моя стомах се свиваше при всяко поклащане.
Балиг се бореше с рулевото гребло. Бяхме прибрали останалите гребла, оставяйки на вятъра да върши цялата работа, но силният прилив ни пречеше да следваме избраната посока и все буташе носа на лодката ни на юг, тогава платното започваше да плющи на вятъра, а рулевото гребло застрашително се извиваше. Макар и бавно лодката отново заемаше предишното си положение, платното изпукваше като камшик изпълнило се отново и носът започваше отново да потъва в насрещните вълни, разбунвайки корема ми, който изпълваше гърлото ми с горчивата си жлъчка.
Небето потъмня. Балиг гледаше към облаците, плюеше и отново натискаше руля. Закапаха и първите едри дъждовни капки, които затрополяха по палубата, а мръсното платно потъмня от тях.
— Приберете тия знамена! — викна Балиг и Галахад се хвърли към предния щандарт, а аз се опитах да откача флага от кърмата. Гуидър ми помогна да го сваля, после лодката се изкачи на върха на една вълна, той загуби равновесие и падна върху планшира.
— Изгребвайте водата — викна Балиг, — изгребвайте!
Вятърът се усилваше. Аз повърнах при кърмата, после вдигнах глава и видях останалите лодки от флотилията да се хвърлят в сивия кошмар на разпенената вода и да излитат понесени от високите вълни. Над мен се чу пукот — платното ни се бе разцепило на две. Балиг изруга. Зад нас брегът вече беше само тъмна линия, а отвъд, осветени от слънцето, планините на Силурия сияеха в зелената си премяна, но около нас цареше мрак, влага и заплаха.
— Изгребвайте! — викна пак Балиг, и онези, които бяха в търбуха на лодката използваха шлемове за да изгребват водата, която се плискаше около вързопите със скъпоценности, ризниците и храната.
И тогава ни връхлетя бурята. Дотогава се бяхме борили само с нейните предвестници, а сега вятърът засвистя над морето, дъждът зашиба с всичка сила по побелелите вълни. Дъждът бе толкова силен и небето толкова тъмно, че загубих от поглед останалите лодки. Брегът изчезна и единственото, което виждах бе кошмарът на високите вълни с пенести гребени, които се сгромолясваха върху нас и пълнеха лодката ни с вода. Платното плющя докато се превърна на парцали, които се развяваха като накъсани знамена. Гръмотевица раздра небето, лодката падна от гребена на една вълна и аз видях зеленочерната вода да се надига, готова да се излее над планшира, но Балиг някак си успя да извие лодката. Водата се поколеба и замря на ръба на борда, после под нас се отвори цяла бездна, когато следващата вълна ни понесе на своя брулен от вятъра гребен.
— Намалете товара! — чу се гласът на Балиг сред воя на бурята.
Изхвърлихме златото в морето. На дъното отиде съкровището на Артур, моето съкровище, и съкровището на Гуидър и съкровището на Кълхуч. Дадохме всичко на Манауидан, изсипахме в алчната му паст монети, чаши, свещници и златни кюлчета, а той искаше още и още. Така че трябваше да хвърлим през борда и кошниците с храна, и свитите знамена. Но Артур не пожела да му даде своята ризница, нито пък аз моята, затова прибрахме ризниците и оръжието си в малката кабина под палубата при кърмата и вместо тях изхвърлихме каменния баласт на лодката. Ние се клатушкахме из лодката като пияни мъже, подхвърляни от вълните, а краката ни се плъзгаха по мокра смес от повръщано и солена вода. Моруена стискаше децата си, Сийнуин и Гуинивиър се молеха, Талиезин изгребваше вода с шлем, а Кълхуч и Галахад помагаха на Балиг и на сакса да свалят останките от платното. Изхвърлиха платното през борда, и мачтата и рейките и всичко, но преди това завързаха мачтата с едно дълго въже от конски косъм, което омотаха здраво около ахтерщевена и влаченето на мачтата заедно с платното някак извърна носа на лодката по
