вятъра, така че ние се изправихме с лице срещу бурята и яхнали гневния й бяг, заподскачахме по огромните вълни.
— Никога не съм виждал буря да се придвижва толкова бързо! — викна ми Балиг. Нищо чудно. Това не беше обикновена буря, а бяс, предизвикан от смъртта на един друид и светът пищеше в ушите ни, завихрил въздух и море, докато нашата скърцаща лодка се издигаше и падаше сред бушуващите вълни. Между дъските на лодката се процеждаше вода, но ние бързо я изгребвахме.
После видях първите останки от разбита лодка на гребена на една вълна, миг по-късно зърнах плуващ човек. Той се опита да ни извика, но морето го издърпа в дълбините си. Вълните унищожаваха флотата на Артур. Понякога внезапната буря утихваше и небето за миг се прочистваше, и тогава виждахме други лодки, в които мъжете неистово изгребваха водата, но бордът едва се виждаше над нивото на разпененото море, после бурята отново ни заслепяваше, и когато накрая затихна край нас не се виждаше нито една лодка, само плаващи дъски. Флотата на Артур, лодка по лодка, бе потопена, а неговите хора — мъже и жени се бяха удавили. Мъжете, облекли ризниците си, бяха умрели най-бързо.
И през цялото време, точно зад подмятаните от морето останки от нашето платно, което се влачеше зад лодката ни, се носеше тялото на Мерлин. Той се появи след като хвърлихме платното зад борда и остана с нас. От време на време го виждах в бялата му дреха, понесен от някоя вълна, после изчезваше и пак се появяваше, издигнат на следващия гребен. Веднъж като че ли той повдигна глава от водата и тогава видях раната на гърлото му, която бе измита и побеляла от морската вода. Зяпаше ни с празните си очни ябълки, после водата го потопи и аз докоснах главата на един железен пирон, забит в ахтерщевена и помолих Манауидан да прибере друида на дъното на морето. Вземи го, молех се аз, и изпрати душата му в Отвъдния свят. Но всеки път като погледнех назад, той си стоеше все там, бялата му коса, пръсната около главата, подмятан от бурното море.
Мерлин беше там, но други лодки нямаше. Вглеждахме се през дъжда и гейзерите от разбиващите се в нас вълни, но виждахме само тъмно почерняло небе; сиво, мръснобяло море, останки от разбити лодки и Мерлин, винаги Мерлин, и аз си мисля, че той ни закриляше, не защото искаше да оцелеем, а защото Нимю още не бе свършила с нас. Нашата лодка носеше онова, което тя искаше най-много на света, затова нашата лодка, единствено тя, трябваше да бъде спасена от прегръдката на Манауидан.
Мерлин не изчезна, докато самата буря не утихна съвсем. Видях за последен път лицето му и после той просто потъна. За миг бе бяло очертание с разперени ръце в зеленото сърце на една вълна и после изчезна. И щом изчезна вятърът загуби яростната си злоба и дъждът спря.
Морето продължаваше да ни подхвърля, но въздухът се изчисти, а черните облаци станаха сиви, после побеляха, а около нас нямаше нищо друго освен пусто море. Нашата лодка бе единствената оцеляла от флотилията на Артур, който се вглеждаше в сивите вълни със сълзи на очи. Хората му бяха отишли при Манауидан, всичките, всичките негови смели мъже, с изключение на нас. Бе изчезнала цялата му войска.
И бяхме сами.
Изтеглихме мачтата и останките от платното и после през целия дълъг ден гребахме. Всички мъже, с изключение на мен, разраниха ръцете си от греблата, дори и аз се опитах да греба, но установих, че с единствената си здрава ръка не мога да се справя с греблото, така че трябваше да седя и да гледам как се придвижвахме на юг през набразденото море. Вечерта килът на лодката задра в пясък и ние с мъка се добрахме до брега, понесли малкото останало от нашия багаж в лодката.
Спахме сред дюните, а на сутринта изчистихме солта от оръжията си и преброихме монетите, които все още имахме. Балиг и неговият сакс останаха при лодката си, твърдейки че ще успеят да я оправят. Дадох му последната си златна монета, прегърнах го и после тръгнах след Артур на юг.
Натъкнахме се на замък сред крайбрежните хълмове, а господарят на замъка се оказа привърженик на Артур. Той ни даде оседлан кон и две мулета. Опитахме се да му дадем злато, но той не прие.
— Бих искал да ви дам копиеносци, но уви, нямам — вдигна той рамене. Замъкът му беше беден, и вече ни беше дал дори повече отколкото можеше да си позволи. Ядохме от храната му, изсушихме си дрехите край огъня му и после седнахме с Артур под цъфналите ябълки в неговата овощна градина.
— Сега не можем да се бием с Мордред — мрачно каза Артур. Войската на Мордред наброяваше най- малко триста и петдесет копиеносци, а и последователите на Нимю щяха да го подкрепят, докато преследваше нас. Пък хората на Сеграмор бяха по-малко от двеста души. Войната бе загубена дори преди да е започнала.
— Енгас ще дойде да ни помогне — сподели надеждите си Кълхуч.
— Ще се опита — съгласи се Артур, — но Мюриг никога няма да се съгласи да пусне Черните щитове през Гуент.
— И Сердик ще довтаса — тихо каза Галахад, — Щом чуе, че Мордред воюва с нас, веднага ще тръгне с войската си. А ние ще сме само с двеста души.
— По-малко — поправи го Артур.
— И срещу колко? — попита Галахад. — Четиристотин? Петстотин? И дори и да победим, оцелелите ще трябва да се изправят срещу Сердик.
— И какво ще правим тогава? — попита Гуинивиър.
Артур се усмихна.
— Отиваме в Арморика — каза той. — Мордред няма да ни преследва там.
— Може и да ни преследва — изръмжа Кълхуч.
— Ще му мислим, ако ни се наложи — отсече спокойно Артур. Беше мрачен онази сутрин, но не и ядосан. Съдбата му беше нанесла ужасен удар, така че той можеше единствено да промени плановете си и да се опита да ни вдъхне надежда. Напомни ни, че Будиг, кралят на Брослианд, беше женен за сестра му Анна, затова Артур бе сигурен, че кралят ще ни даде убежище.
— Ще бъдем бедни — усмихна се той с израз на извинение към Гуинивиър, — но имаме приятели и те ще ни помогнат. Брослианд ще приеме и хората на Сеграмор. Няма да умираме от глад. И кой знае — погледна той сина си с усмивка, — Мордред може и да умре и ние ще можем да се върнем.
— Но Нимю — намесих се аз, — ще ни преследва до края на света.
Артур сбърчи вежди.
— Значи Нимю трябва да бъде убита — отсече той, — но и този проблем ще трябва да почака, докато му дойде времето. Сега трябва да решим как да стигнем до Брослианд.
— Отиваме в Камлан — казах аз, — и там ще потърсим Кадуг лодкаря.
Артур ме погледна, изненадан от уверения ми тон.
— Кадуг ли?
— Това е план на Мерлин, господарю, той ми каза. Каза, че това е последният му подарък за теб.
Артур затвори очи. Мислеше за Мерлин и за миг-два си помислих, че няма да успее да задържи сълзите си, но той се тръсна глава и отвори очи.
— Тогава значи към Камлан.
Ейниън, синът на Кълхуч, взе оседлания кон и тръгна на изток да търси Сеграмор. Носеше нови разпореждания, според които Сеграмор трябваше да намери лодки и да тръгне на юг през морето към Арморика. Ейниън щеше да каже на нумидиеца, че ние ще си потърсим лодка в Камлан и ще се срещнем с него на брослиандския бряг. Нямаше да има битка срещу Мордред, нито щяхме да провъзгласим нов крал в Каер Кадарн, просто щяхме позорно да избягаме отвъд морето.
След като Ейниън тръгна, ние сложихме Артур-бач и малката Серен върху едното муле, а върху другото струпахме въоръжението си и тръгнахме на юг. Артур знаеше, че Мордред сигурно вече беше открил бягството ни от Силурия и думнонската войска бе тръгнала по петите ни. Без съмнение с него щеше да тръгне и ордата на Нимю. При това те щяха да използват твърдите римски пътища, а ние трябваше да изминем километри през планинска местност. Затова тръгнахме с бърз ход.
Или поне се опитахме да вървим бързо, но склоновете бяха стръмни, пътят бе дълъг, Сийнуин бе още слаба, мулетата бяха бавни, а Кълхуч куцаше още от онази отдавна отминала битка срещу Аел при Лондон. Пътуването беше бавно, но Артур изглежда се бе примирил вече със съдбата си.
— Мордред няма да знае къде да ни търси — успокояваше ни той.
— Нимю може и да знае — обадих се аз. — Кой знае какво е успяла да измъкне от Мерлин накрая?
Артур не отговори. Вървяхме през гора, изпъстрена от сини камбанки и покрити с меки тазгодишни
