копието си и човекът изпищя, нанизвайки се на дългата дръжка. Помня как ръцете му стиснаха копието, а тялото му се гърчеше на другия край, тогава Гуидър пусна и копието и човека в реката и извади меча си. Майка му мушкаше с копие ръцете, които се протягаха към лодката отстрани. Пръсти се впиваха в нашия планшир и ние стъпвахме по тях, или ги режехме с мечове, и постепенно лодката ни се отдалечи от нападателите. Всички лодки вече се носеха по течението — някои странично, други с кърмата напред, а лодкарите псуваха и крещяха един срещу друг или пък с пискливи от напрежението гласове викаха на копиеносците да използват греблата. Едно копие литна откъм брега и се заби в нашия борд, после полетяха и първите стрели. Бяха ловни стрели и с тихо жужене минаваха над главите ни.
— Щитове! — викна Артур и ние направихме стена от щитове над планшира на лодката. Стрелите затрополяха по тях. Аз клечах до Балиг, закрил и двама ни с моя щит, който потрепваше при всяка забила се в него стрела.
Спаси ни бързото течение на реката и отливът, който носеше безредната ни флотилия надолу, изтегляйки ни от обсега на копиеносците. Крещящата беснееща тълпа ни следваше, но западно от амфитеатъра имаше блатиста земя, която забави преследвачите ни и ни даде време да възстановим реда. Зад нас се чуваха гласовете на преследвачите, а телата на мъртвите нападатели се носеха по течението край малката ни флотилия. Но ние най-сетне бяхме хванали греблата и можехме да завъртим лодката с носа напред и да последваме другите плавателни съдове към морето. По нашите две знамена имаше безброй забити стрели.
— Кои са тези? — попита Артур, загледан назад.
— Войската на Нимю — мрачно обясних аз. Благодарение на Моргана заклинанията на Нимю не постигнаха целта си и сега тя бе пуснала своите последователи да й донесат Екскалибур и да й доведат Гуидър.
— Защо не видяхме кога са дошли? — поиска да узнае Артур.
— Може да им е направила магия да останат незабелязани, лорд — предположи Талиезин, а аз си спомних колко често Нимю бе правила такива магии.
Галахад се изсмя на това езическо обяснение.
— Вървели са през нощта — реши той, — и са се крили в гората докато се подготвят, а и ние бяхме твърде заети, за да ги забележим.
— Сега кучката може да се бие с Мордред вместо нас — рече с надежда Кълхуч.
— Ами — казах аз, — тя ще се съюзи с него срещу нас.
Но Нимю още не бе свършила с нас. Група конници галопираха по пътя, който водеше на север от блатистата местност, и цяла орда ги следваше пеша. Реката не се вливаше направо в морето, а правеше огромни извивки в крайбрежната равнина и аз знаех, че врагът щеше да ни очаква на всеки западен завой.
Конниците наистина ни чакаха, но реката, колкото повече се приближаваше към морето, толкова по- широка и по-бърза ставаше, така че ние винаги минавахме по завоите на безопасно разстояние от конниците. Те ни проклинаха и крещяха, после подкарваха конете си в галоп към следващия завой, където се надяваха да ни достигнат с копията и стрелите си. Точно преди морето реката навлизаше в един дълъг прав участък. Тук през цялото време конниците на Нимю яздеха успоредно с нас, именно тогава видях за първи път и самата Нимю. Яздеше бял кон, беше облечена в бяла дълга дреха, а косата й бе остригана на темето като на друид. Тя държеше жезъла на Мерлин, а на кръста й висеше меч. Викна нещо срещу нас, но вятърът отнесе думите й, после реката изви на изток. Ние се отдалечихме от Нимю, а гъстата тръстика по бреговете ни скри от погледа й. Нимю се обърна и пришпори коня си към устието на реката.
— Вече сме в безопасност — каза Артур. Усещахме дъха на морето, над главите ни крещяха гларуси, пред нас се чуваше безкрайния шум на вълните, разбиващи се в брега, а Балиг и неговият сакс закачиха платното за въжетата, които го издигнаха на мачтата. Трябваше да преодолеем още един голям завой, още една последна среща с конниците на Нимю и после щяхме да бъдем отнесени навътре в Севърнско море.
— Колко човека загубихме? — поиска да знае Артур, и между лодките полетяха въпроси и отговори. Само двама мъже бяха оцелени със стрели, и бяхме загубили хората в заседналата лодка, но повечето воини от малката войска на Артур бяха добре.
— Горкият Емрис — промълви Артур, после замълча, но бързо се отърси от тъгата. — След три дни ще бъдем заедно със Сеграмор.
Той бе изпратил вестоносци на изток и сега след като войската на Мордред бе напуснала Думнония, нямаше какво да спре Сеграмор да дойде да ни посрещне.
— Войската ни ще е малка, но добра — каза Артур. — Достатъчно добра да бие Мордред, а после ще започнем всичко отначало.
— Да започнем отначало ли? — не разбрах аз.
— Ще изтласкаме отново Сердик от британските земи — обясни ми той, — и ще налеем малко мозък в главата на Мюриг. — Артур мрачно се засмя. — Винаги остава още една битка. Забелязал ли си това? Щом си помисли човек, че вече всичко е наред, водата отново започва да се мъти. — Той пипна дръжката на Екскалибур и промълви, — горкият Хигуид. Ще ми липсва.
— И аз ще ти липсвам, господарю — мрачно казах аз. Чуканчето на лявата ми ръка болезнено пулсираше, а липсващата длан с пръстите необяснимо ме сърбеше и усещането бе толкова реално, че аз все се опитвах да я почеша.
— Как така ще ми липсваш? — попита Артур и вдигна вежда в недоумение.
— Когато Сенсъм ме повика.
— А! Господарят на мишките — сети се той и ми хвърли бърза усмивка. — Мисля, че нашият господар на мишките ще поиска да се върне в Думнония, а ти? Не мога да си го представя да се бори за по-висок пост в Гуент, където вече има толкова много епископи. Не, той ще поиска да се върне, а горката Моргана също ще поиска да се завърне в светилището в Инис Уидрин. Така че аз ще сключа с тях сделка. Твоята душа за разрешението на Гуидър двамата да останат да живеят в Думнония. Ще те освободим от твоята клетва, Дерфел, не се притеснявай.
Той ме тупна по рамото, и с труд се придвижи напред към мачтата, където седеше Гуинивиър.
Балиг измъкна една стрела от кърмата, отчупи железния й връх и го пъхна в джоба си като предпазен амулет. Дръжката с перата хвърли през борда.
— Не ми харесва това — каза ми той и врътна брадичка на запад. Обърнах се видях, че далеч навътре в морето се бяха струпали черни облаци.
— Дъжд ли идва? — попитах аз.
— Може да е взел и вятър за компания — отвърна той и думите му прозвучаха злокобно, затова той плю през борда да предотврати лошия късмет. — Но ние няма защо да ходим много навътре. Може и да ни се размине.
Той се облегна с цялата си тежест върху руля, тъй като лодката бе понесена от течението в последния голям завой на реката. Сега се носехме на запад, право срещу вятъра, и повърхността на реката се бе накъдрила от малки беловласи вълни, които се удряха в носа на лодката ни и с плясък заливаха палубата. Платното все още не бе изпънато.
— Дръпни сега! — викна Балиг на нашите гребци. Отпред гребяха саксът и Галахад, Талиезин и Кълхуч бяха хванали греблата на средната пейка, в екипажа на гребците влизаха и двамата синове на Кълхуч. Шестимата дърпаха здраво, борейки се с вятъра, но течението и отливът все още ни помагаха. Знамената на носа и кърмата силно плющяха на вятъра, а стрелите заплетени в тях неспирно дрънчаха.
Пред нас реката завиваше на юг и аз разбрах, че точно там Балиг ще вдигне платното, за да впрегне вятър да ни помогне да стигнем до морето. Щом навлезехме в морето, щяхме да сме принудени да се придържаме към белязания с върбови клонки канал, който щеше да ни изведе през широките плитчини. Едва след като стигнехме до дълбоки води щяхме да можем да се измъкнем от насрещния вятър и да се насочим към думнонския бряг.
— Ще го минем бързо, тоя канал — каза Балиг, за да ни успокои. Хвърли поглед към облаците и добави: — Трябва да изпреварим този вятър.
— Могат ли лодките да останат заедно? — попитах аз.
— Ще бъдат достатъчно близо. — Той врътна брадичка към лодката непосредствено пред нас. — Това
