— Глупости — казах аз. — Като пораснат стават на хубава вечеря.
Гуидър ни прекъсна, за да ни съобщи, че баща му ни вика. Върнахме се в града и разбрахме, че Артур бе отишъл в двореца на епископ Емрис. Епископът седеше, а Артур, по риза и тесни панталони, се бе навел над една голяма маса, покрита с тънки дъсчици, върху които епископът бе написал списъци на копиеносци, оръжия и лодки. Артур ни погледна и нищо не каза, но помня, че скритото под посивялата брада лице бе мрачно. После произнесе само една дума.
— Война.
Галахад се прекръсти, а аз по стар навик докоснах дръжката на Хюелбейн.
— Война ли? — попитах.
— Мордред е повел войска срещу нас — каза Артур. — В момента е на път! Мюриг му е разрешил да мине през Гуент.
— Води триста и петдесет копиеносци, доколкото разбрахме — добави Емрис.
И до днес вярвам, че Сенсъм е убедил Мюриг да предаде Артур. Нямам доказателства, и Сенсъм винаги е твърдял, че няма пръст в това, но аз просто надушвах неговото коварство в целия план. Вярно, че Сенсъм веднъж ни предупреди за възможността от подобно нападение, но господарят на мишките винаги е бил особено предпазлив в заговорите си срещу Артур, така че ако Артур спечелеше битката, която по твърдото убеждение на Сенсъм щеше да се проведе в Иска, Сенсъм щеше да поиска награда от Артур. Той със сигурност не е искал да спечели нещо от Мордред, защото планът на Сенсъм, ако действително е бил негов, трябваше да облагодетелства Мюриг. Нека Мордред и Артур да се бият до смърт, после Мюриг ще може да сложи ръка на Думнония, а господарят на мишките ще управлява от името на Мюриг.
А Мюриг наистина искаше да сложи ръка на Думнония. Искаше нейните плодородни стопанства и богатите й градове. Така той всъщност насърчи Мордред да започне войната, макар след това упорито да твърдеше, че никого с нищо не е подстрекавал. Щом Мордред искал да посети чичо си, защо трябвало да бъде възпрепятстван — обясняваше той. А щом Мордред иска да има ескорт от триста и петдесет копиеносци, кой е Мюриг та да откаже на един крал да пътува със свитата си? И така Мюриг дал на Мордред исканото от него разрешение и докато ние разберем за това, конниците на Мордред вече бяха минали Глевум и бързаха към нас.
Така започна последната война на Артур — с предателство и поради амбициите на един слаб крал.
Ние бяхме готови за тази война. От седмици очаквахме нападението, и макар че бързият ход на Мордред ни изненада, плановете ни бяха отдавна готови. Щяхме да се придвижим с лодки на юг през Севърнско море и да стигнем до Дурновария, където очаквахме Сеграмор да се присъедини към нас с хората си. После обединените ни войски щяха да последват мечката на Артур на север, за да посрещнем Мордред, когато реши да се завърне от Силурия. Очаквахме битка, очаквахме, че ще победим, а после щяхме да обявим Гуидър за крал на Думнония в Каер Кадарн. Все същата песен — още една битка и после всичко ще се промени.
Разпратихме вестоносци по крайбрежието, които да повикат всички силурски рибари да пристигнат в Иска с лодките си. А докато рибарите гребяха нагоре по реката с прииждащия прилив, ние се подготвяхме набързо за заминаване. Точехме мечове и копия, лъскахме ризници, а жените пълнеха кошници и чували с храна. Опаковахме съкровищата от трите двореца и монетите от хазната. Предупредихме и жителите на Иска да са готови да бягат на запад преди да са пристигнали хората на Мордред.
На следващата сутрин под римския мост в Иска бяха изкарани на пясъчния бряг на реката двадесет и седем рибарски лодки. Сто шестдесет и трима копиеносци бяха готови да се качат в тях. Повечето войниците имаха семейства, но в лодките имаше място за всички. Бяхме принудени да изоставим конете си, защото Артур бе установил, че тези животни са лоши моряци. Докато аз бродех из планините, за да се срещна с Нимю, той се опитал да натовари коне на една рибарска лодка, но дори най-малките вълни паникьосали животните. Един от конете дори прескочил борда, за да избяга. Така че ден преди да отплаваме ние отведохме животните до едно далечно пасище и си обещахме, че щом Гуидър стане крал ще се върнем да си ги вземем. Само Моргана отказа да тръгне с нас — предпочете да отиде при мъжа си в Гуент.
Започнахме да товарим лодките призори. Най-напред на дъното на лодките поставихме златото, а върху него натрупахме ризниците си и храната. После под сиво небе и при остър вятър ние започнахме да се настаняваме в крехките плавателни съдове. Повечето лодки побираха по десет-единадесет човека и щом се напълнеха се оттегляха в средата на реката, хвърляха котва там и чакаха, за да може цялата флотилия да потегли едновременно.
Врагът пристигна точно когато бе натоварена последната лодка. Това бе най-голямата лодка и тя принадлежеше на Балиг, съпруга на сестра ми. В нея бяха Артур, Гуинивиър, Гуидър, Моруена и децата й, Галахад, Талиезин, Сийнуин и аз, а също и Кълхуч с единствената му останала жена и двама от синовете му. Знамето на Артур се вееше на издигнатия нос, а щандарта на Гуидър плющеше на кърмата. Бяхме с приповдигнат дух, защото бяхме тръгнали да дадем на Гуидър неговото кралство, но точно когато Балиг викаше на Хигуид, слугата на Артур, по-бързо да се качва в лодката, врагът се появи.
Хигуид носеше последния вързоп от двореца на Артур и беше само на петдесет крачки от речния бряг, когато се обърна и видя конници да влизат през градската порта. Имаше време само да пусне вързопа и да посегне да извади меча, но конете в този миг стигнаха до него и едно копие се заби във врата му.
Балиг хвърли подвижното мостче далеч от борда, извади нож от колана си и преряза въжето, което придържаше кърмата на лодката към брега. Неговият сакски помощник освободи въжето откъм носа и лодката ни се понесе по течението, точно когато конниците стигнаха брега. Артур стоеше прав и ужасен гледаше умиращия Хигуид, а аз гледах към амфитеатъра, където се беше появила цяла орда.
Това не беше войската на Мордред, а тълпа луди — препъващи се прегърбени, сакати и нещастни същества, които се изсипаха под каменните арки на амфитеатъра и хукнаха надолу към речния бряг, надавайки немощни викове. Бяха дрипави, рошави, а очите им пълни с фанатичен бяс. Това беше лудата войска на Нимю. Повечето бяха въоръжени само с тояги, но тук-там имаше и с копия. Всички конници бяха въоръжени с копия и щитове. Те не бяха луди, а бегълци от Кървавите щитове на Диурнач, които все още носеха черните си, вече продрани, наметала и намазаните с кръв щитове. Конниците разпръснаха лудите хора, пришпорвайки конете си надолу по брега, за да ни следват.
Някои от лудите попаднаха под копитата на конете, но десетки други просто се хвърлиха в реката и непохватно заплуваха към лодките ни. Артур викна на лодкарите да отрежат котвите и една по една тежконатоварените лодки се освободиха и се понесоха по течението. На някои екипажи им досвидя да загубят големите камъни, които им служеха като котви, и се опитаха да ги изтеглят. Затова тръгналите по течението лодки се блъснаха във все още закотвените, а през това време отчаяните, тъжни, луди същества цапаха несръчно, но все по-близо до нас.
— Копията! — викна Артур, стисна собственото си копие и го стовари със сила върху главата на един от плувците.
— Греблата! — викна Балиг, но никой не му обърна внимание. Бяхме погълнати от усилията да отблъскваме плуващите от борда. Аз действах с една ръка и натисках нападателите във водата, но един от лудите хвана дръжката на копието ми и едва не ме дръпна в реката. Оставих го да издърпа оръжието, извадих Хюелбейн и замахнах. По реката потече първата кръв.
Северният бряг на реката вече бе почернял от виещите, лудеещи последователи на Нимю. Някои хвърляха копия по нас, но повечето просто пищяха в израз на дълбока омраза, а други се хвърляха в реката след плуващите. Дългокос мъж със заешка устна се опита да се покатери на нашата лодка откъм носа. Но саксът го изрита в лицето, после още веднъж и нападателят падна. Талиезин бе намерил от някъде копие и използваше острието му срещу други плуващи. По-надолу от нас една лодка се вряза в калния бряг и екипажът й отчаяно се опита да я избута отново във водата, но не бяха достатъчно бързи и копиеносците на Нимю нахлуха в лодката. Водачите им носеха кървави щитове — опитните убийци нададоха предизвикателни викове, вдигнали копията си срещу заседналата лодка. Това бе лодката на епископ Емрис, видях как беловласият епископ отби едно копие с меч, но после бе убит. След Кървавите щитове на хлъзгавата палуба се изкачиха двадесетина луди същества. Жената на епископа изпищя и едно копие се заби в нея. Проблясваха ножове, които режеха, изкормваха, мушкаха — кръвта се процеждаше през шпигатите и тръгваше надолу към морето. Един мъж с туника от еленова кожа се изправи, балансирайки на кърмата на пленената лодка и когато ние минавахме покрай него, той се хвърли към нашия планшир. Гуидър вдигна
