бъде. Сийнуин да си страда.
— Не — викнах аз, — не.
Изпратихме да повикат Галахад и Кълхуч. После Артур ни заведе и тримата в своята ковачница, където пещта гореше ден и нощ. Аз си свалих любовния пръстен от лявата ръка и го дадох на Моридиг, ковачът на Артур, и го помолих да запои пръстена към дръжката на Хюелбейн. Пръстенът бе от обикновено желязо, воински пръстен, но в него бе инкрустиран кръст от две златни пластинки, които бях откраднал от Свещения съд на Клидно Ейдин — същия пръстен имаше и Сийнуин.
Сложихме дебело парче дърво върху наковалнята. Галахад ме хвана здраво, обгърнал ме с ръце, аз вдигнах ръкава си и положих лявата си ръка върху дървото. Кълхуч стисна предмишницата ми, не за да я държи да не мърда, а за след това.
Артур вдигна Екскалибур.
— Сигурен ли си, Дерфел? — попита той.
— Давай, господарю.
Моридиг гледаше с широко отворени очи как светлото острие докосна покривните греди над наковалнята. Артур замръзна за миг, после нанесе удара със светкавична бързина. За миг не усетих никаква болка, но после Кълхуч сграбчи бликащата кръв китка и я натисна върху горящите въглени в пещта. В този миг болката ме преряза сякаш копие бе минало през мен. Изпищях и после нищо не помня.
По-късно чух, че Моргана взела отсечената ми ръка с фаталния белег и я запечатала в глинената утроба. После с езически напеви стари като времето тя измъкнала кървавата ръка през родовия канал и я хвърлила в мангала.
Ето така станах християнин.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ПОСЛЕДНОТО ЗАКЛИНАНИЕ
В Динюрак вече е пролет. Манастирът се затопля, а тишината на нашите молитви се нарушава от блеенето на агнета и песните на чучулиги. Там където толкова дълго бе останал снега сега растат бели виолетки и звездици, но най-хубаво от всичко е, че Игрейн си е родила дете. Момче е, и двамата с майката са живи. Благодаря на Бога за това, и за топлината на сезона, но за нищо друго. Пролетта би трябвало да е щастлив сезон, но се чуват мрачни слухове за приближаващи врагове.
Саксите се връщат. Макар че никой още не знае дали пожарите, които видяхме на източния хоризонт снощи, са предизвикани именно от тях. Но огньовете бяха ярки, пламтящи на фона на нощното небе като в предверието на ада. Призори в манастира дойде един селянин да ни донесе няколко парчета липов ствол, от които можем да си направим ново бутало за избиване на масло. Той ни каза, че пожарите били запалени от грабителски ирландски отряди, но ние се съмняваме в думите му, защото през последните няколко седмици прекалено много се говори за сакски войски. Артур успя да нанесе такъв удар върху саксите, че цяло поколение не познава ужаса на техните нападения. И това той постигна като научи британските крале да бъдат смели, но днес нашите владетели са много слаби! И презрените сакси се връщат като чума.
Дафид, чиновникът, който превежда тези пергаменти на езика на бритите, пристигна днес да вземе най-новите изписани кожи. Според него е почти сигурно, че саксите са предизвикали пожарите. После той ми каза, че новороденият син на Игрейн ще бъде кръстен Артур. Артур, син на Брочваел, син на Пердел, син на Кунеглас — хубаво име, макар че Дафид очевидно не го харесваше, а пък аз в началото не можех да разбера защо. Той е дребен мъж, доста прилича на Сенсъм, със същото дейно изражение и същата остра коса. Той седна на перваза на моя прозорец да прочете завършените пергаменти и през цялото време цъкаше и клатеше глава над ръкописа ми.
— Защо Артур изостави Думнония? — попита най-накрая той.
— Защото Мюриг настояваше — обясних аз, — и защото самият Артур никога не е искал да управлява.
— Но това е било безотговорно от негова страна! — строго каза Дафид.
— Артур не беше крал — припомних му аз, — а според нашите закони само кралете могат да управляват.
— Но законите могат да се променят — подсмръкна Дафид, — това поне го знам и Артур трябваше да бъде крал.
— Съгласен съм, но той не беше. Не беше роден за крал, а Мордред беше.
— Тогава и Гуидър не е бил роден за крал — заяви Дафид.
— Така е — кимнах аз, — но ако Мордред беше умрял, Гуидър можеше да претендира за трона колкото всеки друг, без Артур, разбира се, но пък Артур не искаше да бъде крал. — Понякога се чудя колко ли пъти ми се беше налагало да обяснявам това. — Артур дойде в Британия, защото беше дал клетва да защитава Мордред, а когато отиде в Силурия, вече бе изпълнил онова, за което бе дошъл. Той обедини кралствата в Британия, даде правосъдие на Думнония и разгроми саксите. Можеше да се противопостави на исканията на Мюриг да се откаже от властта, но в сърцето си той нямаше желание да му се противопоставя и затова върна Думнония на нейния законен крал и трябваше да гледа как всичко, което бе постигнал се разпада.
— Значи е трябвало да остане на власт — спори отново Дафид. А аз си мисля, че този Дафид е съвсем като светия Сенсъм — човек който никога не може да греши.
— Да, но той беше твърде уморен. Искаше други хора да поемат бремето. Ако трябва някой да се обвинява, то това съм аз! Аз трябваше да си стоя в Думнония вместо да прекарвам повечето време в Иска. Но тогава никой от нас не виждаше какво става. Никой от нас не съзнаваше, че Мордред ще се окаже добър войник, а когато той наистина стана добър воин, ние започнахме да се заблуждаваме, че скоро ще умре и Гуидър ще стане крал. Тогава всичко щеше да е наред. Живеехме по-скоро в свят на надежди, отколкото в действителния свят.
— Аз все пак си мисля, че Артур ни е подвел — настоя Дафид, и по тонът му разбрах, защо не харесва името на малкия престолонаследник. Колко пъти ми се е налагало да слушам тези упреци срещу Артур! Само ако Артур беше останал на власт, казват хората, саксите още щяха да ни плащат данък, а Британия щеше да се простира от море до море, но когато Британия разполагаше с Артур, тя само мърмореше срещу него. Когато той даде на хората каквото искаха, те започнаха да се оплакват, че не било достатъчно. Християните го упрекваха, задето закрилял езичниците, езичниците го обвиняваха, че толерирал християните, а кралете, всички с изключение на Кунеглас и Енгас Мак Ейрем, му завиждаха. Подкрепата на Енгас не беше толкова важна, но когато Кунеглас умря, Артур загуби най-ценния си съюзник. А между другото Артур не е виновен за състоянието на Британия, Британия сама си е виновна — Британия остави саксите да плъзнат обратно в земите й, Британия се изтощаваше с междуособици, а после започна да хленчи, че за всичко това бил виновен Артур. Артур, който й донесе победата!
Дафид бегло прегледа последните няколко страници.
— Оправи ли се Сийнуин? — попита ме той.
— Слава на Бога, да — отговорих аз, — и живя много години след това.
Щях да започна да разказвам на Дафид нещо за тези години, но видях, че не проявява интерес и запазих спомените за себе си. Накрая Сийнуин умря от треска. Бях с нея и исках да изгоря трупа й, но Сенсъм настоя да я погребем по християнски. Подчиних се, но месец по-късно, накарах няколко души — синове и внуци на мои стари копиеносци, да изкопаят тялото й и да го изгорят на клада, за да може душата й да отиде при нашите дъщери в Отвъдния свят. И не съжалявам за този грях. Съмнявам се, че някой би направил същото за мен, макар че може би Игрейн, ако прочете тези думи, ще ми направи погребална клада. Моля се за това.
— Променяш ли разказа, докато го превеждаш? — попитах аз Дафид.
— Да го променям ли? — той изглеждаше възмутен. — Моята кралица не ми позволява да променям нито сричка!
— Наистина ли? — не повярвах аз.
— Е, понякога оправям някои неуместни граматически изрази — каза той, докато събираше пергаментите, — но нищо повече. Предполагам, че до края остава още малко?
— Да.
— Тогава ще дойда пак след седмица — обеща той, пъхна пергаментите в една чанта и бързо си тръгна.
