— Помня го Кадуг.
— Сега живее в Камлан — прошепна Мерлин. — Потърси го, Дерфел, и потърси сребърната мъгла. Запомни това. Ако Нимю не успее и настъпи ужас, тогава отведи Артур в Камлан, намери Кадуг и потърси сребърната мъгла. Това е последното заклинание. Моят последен подарък за онези, които са ми били приятели. — Пръстите му стиснаха рамото ми. — Обещай, че ще я потърсиш!
— Обещавам, лорд.
Това като че ли го успокои. Той поседя малко, без да пуска рамото ми, после въздъхна.
— Иска ми се да можех да дойда с вас. Но не мога.
— Можеш, лорд.
— Не ставай смешен, Дерфел. Трябва да остана тук и Нимю ще ме използва още един, последен, път. Може да съм стар, сляп, полулуд и почти умрял, но в мен все още има сила. И тя я иска. — Мерлин издаде ужасно стенание. — Не мога дори да плача вече, а понякога единственото, което ми се иска да правя, е да плача. Но в сребърната мъгла, Дерфел, в сребърната мъгла, няма да намериш нито плач, нито време, само радост.
Той отново заспа, а когато се събуди вече зазоряваше и Олуен дойде да ме вземе. Погалих косата на Мерлин, но той отново бе изпаднал в лудост. Лаеше като куче, и това разсмя Олуен. Искаше ми се да му дам нещо, нещо малко, което да му носи утеха, но нямах нищо. Така че просто си тръгнах и взех със себе си неговия последен подарък, макар и да не можах да разбера какъв беше той — последното заклинание.
Олуен не ме върна по същия път, по който ме беше довела в лагера на Нимю, а ме поведе надолу по стръмен хребет, после в някаква тъмна гора, където между скали ромолеше поток. Бе започнало да вали и пътеката ставаше хлъзгава, но Олуен продължаваше да танцува пред мен, покрита с влажното си наметало.
— Обичам дъжда! — викна тя веднъж.
— Мислех, че обичаш слънцето — мрачно казах аз.
— Обичам и двете, лорд.
Тя беше весела както обикновено, но аз почти не слушах какво ми говори. Мислех за Сийнуин, за Мерлин, за Гуидър и за Екскалибур. Мислех, че съм в капан, а не виждах как да се измъкна от него. Трябваше ли да избирам между Сийнуин и Гуидър? Олуен изглежда се досети за какво мисля, защото дойде и плъзна ръка в моята.
— Скоро ще свършат всичките ти тревоги, лорд — успокои ме тя. Аз дръпнах ръката си.
— Те едва сега започват — мрачно казах аз.
— Но Гуидър няма да остане мъртъв! — опита се да ме окуражи Олуен. — Той ще легне в Свещения съд, а Свещения съд дава живот.
Тя искрено вярваше в това, но аз не. Все още вярвах в Боговете, но вече не вярвах, че можем да ги накараме да правят каквото ние искаме. Артур беше прав, помислих си аз. Трябва да разчитаме на себе си, а не на Боговете. Те си имат свои собствени забавления, и трябва да сме благодарни, ако не са решили да си играят с нас.
Олуен спря край едно езеро под дърветата.
— Тук има бобри — каза тя, загледана във водата, аз не отговорих. Тя вдигна очи към мен и се усмихна. — Ако вървиш надолу по потока, лорд, ще стигнеш до една пътека. Тръгни по нея и тя ще те изведе от планината. Ще стигнеш до по-голям път.
Тръгнах по пътеката, после по пътя и скоро излязох близо до старата римска крепост Цикуциум, където сега живееха няколко наплашени семейства. Мъжете ме видяха и излязоха пред счупената порта на укреплението с копия и кучета, но аз прецапах поточето и се запрепъвах нагоре по хълма и те видяха, че идвам с мир, без оръжие и очевидно не бях разузнавач на грабителска войска. Тогава мъжете започнаха да подвикват по мен. От дете не помня да съм бил толкова дълго без меч. Без меч мъжът се чувства сякаш е гол.
Вървях два дни докато стигна до дома; два дни мрачни размисли и никакъв отговор. Гуидър пръв ме видя да идвам по главната улица на Иска и се спусна да ме посрещне.
— Тя е по-добре от преди, лорд — викна той.
— Но положението й се влошава отново — казах аз. Той се поколеба.
— Да. Но преди две нощи помислихме, че вече оздравява.
Гуидър ме погледна тревожно, обезпокоен от мрачното ми изражение.
— И оттогава с всеки изминат ден тя отново става все по-зле.
— Все пак трябва да има някаква надежда — опита се да ме окуражи Гуидър.
— Може би — казах аз, макар да не виждах никаква надежда. Отидох при Сийнуин. Тя ме позна и се опита да се усмихне, но болката отново нарастваше вътре в нея и усмивката се превърна с предсмъртна гримаса. Косата й отново бе започнала да расте, но бе съвсем бяла. Наведох се над нея, както си бях мръсен, и я целунах по челото.
Преоблякох се, измих се и се избръснах, закачих Хюелбейн на кръста си и отидох при Артур. Разказах му всичко, което ми беше казала Нимю, но Артур нямаше отговор, или поне нямаше отговор, който да сподели с мен. Не можеше да ми каже в лицето, че няма да предаде Гуидър доброволно, защото с това обричаше Сийнуин. Безизходицата го ядоса.
— Наслушах се на тези глупости, Дерфел.
— Глупост, която довежда Сийнуин до агония, господарю — упрекнах го аз.
— Тогава значи трябва да я излекуваме — каза той, но съвестта му го накара да замълчи. Намръщи се. — Ти вярваш ли, че Гуидър ще оживее отново ако го поставят в Свещения съд?
Помислих малко. И не можах да го излъжа.
— Не, господарю.
— Нито пък аз — призна той и прати да извикат Гуинивиър. Единственото, което тя можа да измисли бе да ни предложим да говорим с Талиезин.
Талиезин изслуша разказа ми.
— Избройте пак проклятията, лорд — помоли той след като свърших.
— Проклятието на огъня, проклятието на водата, проклятието на трънката и тъмното проклятие на Отвъдното тяло.
Той трепна, когато чу последното проклятие.
— Първите три мога да премахна, но последното… Не познавам никой, който може да го премахне.
— Защо? — рязко попита Гуинивиър. Талиезин вдигна рамене.
— Това е по-висшето познание, лейди. Друидът се учи и след като завърши обучението си, усвоява нови тайнства. А аз не съм минал по този път. Подозирам, че в Британия само Мерлин е минал по него. Отвъдното тяло е велика магия и за да й се противопоставим ни трябва също толкова велика магия. Уви, аз не разполагам с такова оръжие.
Аз зареях поглед в дъждовните облаци над покривите на Иска.
— Ако отрежа главата на Сийнуин, господарю, ще отсечеш ли моята в следващия миг?
— Не — отвърна Артур с отвращение.
— Господарю! — умолително го погледнах аз.
— Не! — разгневи се той. Беше засегнат от разговорите за магии. Той искаше да живее в свят, където управлява разума, а не магията, но неговият разум не можеше да ни помогне сега.
Тогава Гуинивиър тихо предложи:
— Моргана.
— Какво Моргана? — попита Артур.
— Тя беше жрица на Мерлин преди Нимю — каза Гуинивиър. — Ако някой знае магиите на Мерлин, това е Моргана.
И така повикаха Моргана. Тя влезе, накуцвайки в двора, и както винаги изпълни въздуха около себе си с напрежение и гняв. Златната й маска проблясваше, докато тя ни оглеждаше един по един. Като не видя нито един християнин сред нас, вдигна ръка и направи кръстния знак. Артур й донесе стол, но тя отказа да седне, с което искаше да ни каже, че няма да си губи дълго времето с нас. Откакто съпругът й замина за Гуент тя се бе заела с едно християнско светилище в северната част на Иска. Болни отиваха там да умрат и
