— И ако не ми ги дадеш, Дерфел, тогава, кълна се, страданията на Сийнуин ще се увеличат. Ще посадя червеи в корема й, ще превърна очите й в течност, ще направя така, че кожата й ще започне да се бели, а плътта й ще гние по трошливите й кости, и макар че тя ще се моли за смърт, аз няма да й я изпратя, ще й пращам само болка. Нищо освен болка.
В този миг ми се искаше да убия Нимю. Някога тя бе моя приятелка, а веднъж дори се любихме, но сега бе толкова далеч от мен, потънала в свят, в който духовете бяха реални, а реалните хора — играчки.
— Доведи ми Гуидър и ми донеси Екскалибур — продължи Нимю, единственото й око проблясваше в мрака на пещерата, — и аз ще освободя Сийнуин от Отвъдното й тяло, а теб от клетвата ти към мен и ще ти дам две неща.
Тя се пресегна зад себе си и измъкна някаква дреха. Тръсна я да я разгъне и аз видях, че това беше моето старо наметало, което ми бе откраднато от Иска. Тя зарови в наметалото, намери нещо и го вдигна към мен, стиснала го между палеца и показалеца си. Държеше малкия изчезнал ахат от пръстена на Сийнуин.
— Меч и жертва за приношение — каза тя, — срещу наметало и камък. Ще го направиш ли, Дерфел?
— Да — казах аз, не защото имах намерение наистина да го направя, а защото просто не знаех какво друго да кажа. — Сега ще ме оставиш ли с нея? — попитах аз.
— Не — усмихна се Нимю. — Но ако искаш ще я оставя да си почине тази нощ. Искаш ли? Тогава, Дерфел, тази единствена нощ аз ще й дам отдих. — Нимю издуха пепелта от глината, извади боровинките и измъкна амулетите, забодени по фигурата. — Утре сутрин пак ще ги сложа — каза тя.
— Не!
— Не всичките — обеща тя, — но всеки ден ще ги увеличавам докато чуя, че си дошъл там, където водите се срещат при Нант Ддуу. — Нимю измъкна обгорено парче кост от глинения корем. — А когато получа меча — продължи тя, — моята войска от луди ще накладе такива огньове, че нощта на Самейн ще се превърне в ден. И Гуидър ще се върне при теб, Дерфел. Ще стои в Свещения съд и Боговете ще му върнат живота с целувка. Олуен ще легне с него и той ще тръгне към славата с Екскалибур в ръка. — Нимю взе кана с вода и разля малко по челото на глинената фигура, после нежно погали лъщящата глина. — Сега върви, — каза тя, — твоята Сийнуин ще поспи, а Олуен трябва да ти покаже още нещо. Призори ще си тръгнеш.
Аз се запрепъвах след Олуен, пробивайки се път през хилещата се тълпа от ужасни същества, които се натискаха към пещерата. Танцуващото момиче ме заведе в друга пещера. Вътре видях втора глинена фигура, този път на мъж. Олуен вдигна пръст към нея и се изкикоти.
— Аз ли съм това? — попитах аз, защото видях, че глината бе гладка и без белези, но като се вгледах по-отблизо забелязах, че очите на човешката фигура бяха издълбани.
— Не, лорд — отвърна Олуен, — това не си ти.
Тя се наведе и взе една костена игла, оставена между краката на мъжа.
— Виж — каза Олуен и заби иглата в глиненото стъпало. Някъде зад нас се чу вик, причинен от болка. Олуен се изкикоти. — Пак — каза тя, и забоде иглата в другото стъпало. Гласът отново извика от болка. Олуен се засмя, после ме хвана за ръката. — Ела — каза тя и ме поведе към една цепнатина в стената на пещерата. Коридорът се стесни, после изведнъж като че ли свърши пред нас, защото виждах само неясното сияние на огъня, отразен от висока скала. Но после различих някаква клетка, направена на самия край на тесния пролом. Там растяха два огромни глога, върху стволовете на които бяха заковани кръстосани груби дъски, така че образуваха затворническа клетка. Олуен пусна ръката ми и ме бутна напред.
— Утре ще дойда да те взема, лорд. Там има храна.
Тя се усмихна и избяга.
Най-напред си помислих, че грубата клетка е някакъв подслон и че като се приближа ще намеря вход между дъските, но врата нямаше. Клетката се намираше в самия край на процепа, а обещаната храна чакаше под единия глог. Намерих твърд хляб, сушено овнешко и кана с вода. Седнах, разчупих самуна. Изведнъж нещо помръдна в клетката и аз трепнах разтревожен, когато някакво същество несигурно се заклатушка към мен.
Първо помислих, че е животно, после видях, че е човек и накрая видях, че е Мерлин.
— Ще бъда послушен — каза Мерлин, — ще бъда послушен.
Тогава разбрах чия беше втората глинена фигура, защото Мерлин беше сляп. Нямаше очи въобще. Само ужас. — Тръни в стъпалата ми — каза той, — в стъпалата ми.
Строполи се зад решетките и захленчи:
— Ще бъда послушен, обещавам!
Аз клекнах до него.
— Мерлин?
Той потръпна.
— Ще бъда послушен! — отчаяно извика той, а когато проврях ръката си през решетките да погаля мръсната му сплетена коса, той отскочи назад и потрепера.
— Мерлин? — повторих аз.
— Кръв в глината — каза той, — трябва да сложиш кръв в глината. Хубаво я разбъркай. Най-добре детска кръв, или поне така са ми казвали. Никога не съм го правил, скъпа моя. Танабрус го е правил, знам, и веднъж говорих за това с него. Той беше глупак, разбира се, но знаеше някои евтини номерца. Кръвта на червенокосо дете, каза ми той, и за предпочитане сакато, червенокосо сакато дете. Разбира се, ако бързаш всяко дете ще свърши работа, но най-добре червенокосо и сакато.
— Мерлин — казах аз, — аз съм Дерфел.
Той продължи да бръщолеви и да дава напътствия за най-добрия начин да направиш глинена фигура, така че да може да се праща злото отдалеч. Говореше за кръв и роса, и за необходимостта да размачкваш глината под трясъка на гръмотевици. Не искаше да ме чуе, а когато се изправих и се опитах да махна дъските от дърветата, двама хилещи се копиеносци изникнаха от сенките зад мен. Бяха Кървави щитове, а копията им красноречиво ми казваха да не се опитвам да освободя стария човек. Отново клекнах.
— Мерлин!
Той се приближи на четири крака, подсмърчайки.
— Дерфел, ти ли си?
— Да, лорд.
Той протегна ръка слепешком към мен, аз му подадох ръката си и той здраво се вкопчи в нея. После все още стискайки ръката ми, се отпусна тежко и седна на земята.
— Аз съм луд, знаеш ли? — каза той с разумен глас.
— Не, лорд.
— Наказаха ме.
— За нищо, лорд.
— Дерфел? Наистина ли си ти?
— Аз съм, лорд. Искате ли храна?
— Имам много неща да ти казвам, Дерфел.
— Надявам се, лорд — казах аз, но той сякаш не беше господар на разума си, и следващите няколко мига отново заприказва за глината, после за заклинанията, и после пак забрави кой съм, защото ме нарече Артур, после дълго мълча.
— Дерфел? — накрая попита пак.
— Да, лорд.
— Нищо не трябва да бъде написано, разбираш ли?
— Толкова пъти сте ми го казвали, лорд?
— Всички наши знания трябва да се помнят. Каледин позволил всичко да се запише, и точно тогава Боговете започнали да се отдалечават. Но всичко е в главата ми. И тя го взе. Всичко взе. Или почти всичко — прошепна той последните три думи.
— Нимю ли? — попитах аз, и той така ужасно стисна ръката ми, като споменах името й, после пак се умълча.
