— Ще им мине — и тя се завъртя и продължи да подскача по пътеката. — Ела! — повика ме тя. — Ела във времето преди кралете!
— Мерлин чака ли ме там? — попитах аз.
Това име накара Олуен да спре. Обърна се и намръщено ме погледна.
— Веднъж спах с Мерлин — каза тя след малко. — Често! — добави тя в изблик на откровеност. Това не ме изненада. Той си беше стар пръч.
— Чака ли ни?
— Той е в сърцето на времето преди кралете — сериозно каза Олуен. — В самото му сърце, лорд. Мерлин е студът в бялата скреж, водата в дъжда, пламъкът на слънцето, дъхът на вятъра. А сега да вървим — дръпна ме тя за ръкава с внезапна настойчивост, — не можем да говорим сега.
— Мерлин затворник ли е? — попитах аз, но Олуен не отговори. Тя се затича по пътеката пред мен и нетърпеливо зачака да я настигна, и щом приближих, тя пак хукна напред. С лекота се изкачваше по стръмните пътеки, а аз се задъхвах след нея и през цялото време навлизахме все по-навътре и по-навътре в планината. Според мен вече бяхме напуснали Силурия и се намирахме в Поуис, но в онази част на тази нещастна страна, където не достигаше управлението на младия Пердел. Това бе земя без закон, убежище на разбойници, но Олуен безгрижно подскачаше през опасностите на тази страна.
Падна нощта. От запад се носеха облаци и скоро потънахме в пълен мрак. Оглеждах се и нищо не виждах. Нямаше светлини, нито далечен отблясък от огън дори. Сигурно точно така е изглеждал остров Британия, когато Бел за първи път го е видял и е донесъл тук живот и светлина.
Олуен ме хвана за ръката.
— Ела, лорд.
— Нищо не се вижда! — възроптах аз.
— Аз всичко виждам — увери ме тя, — повярвай ми, лорд.
И тя ме поведе напред, като понякога ме предупреждаваше за препятствията по пътя.
— Тук трябва да преминем един поток, лорд. Стъпвай внимателно.
Усещах само, че пътеката ни върви стръмно нагоре, но накъде? Минахме през някаква глинеста почва, а ръката на Олуен здраво ме държеше. По едно време като че ли вървяхме по билото на висок връх, където вятърът свиреше в ушите ми, а Олуен пя странна песничка за елфи.
— По тия възвишения все още има елфи — каза ми тя след края на песента. — Из цяла Британия са избити, но тук не. Виждала съм ги. Те ме научиха да танцувам.
— Добре са те научили — казах аз, без изобщо да вярвам на приказките й, но в същото време усещах странно спокойствие от допира на топлата й ръка.
— Наметалата им са от есенни паяжини — каза тя.
— Не танцуват ли голи? — подразних я аз.
— Че какво могат да скрият наметала от есенни паяжини, лорд — отвърна тя с упрек в гласа, — но защо трябва да крием красивото?
— Спиш ли с елфи?
— Един ден и това ще стане. Но засега не. Ще спя във времето след кралете. С тях и със златни мъже. Но преди това ще трябва да легна с още един солен мъж. Корем до корем с друго изсъхнало нещо от сърцевината на Свещения съд.
Тя се засмя и дръпна ръката ми. Оставихме билото зад нас и се заизкачвахме по полегатия тревист склон на друг по-висок хребет. Там, за първи път откакто луната се бе скрила зад облаците, видях светлина.
Далеч отвъд една тъмна котловина имаше друго възвишение, а в него изглежда имаше още една долина, дълбока и пълна с огнена светлина, а склоновете й ярко сияеха в черния мрак. Стоях и несъзнателно продължавах да държа ръката на Олуен, а тя се засмя доволно, като видя с каква изненада зяпах внезапно появилата се светлина.
— Това е земята преди кралете, лорд — каза ми тя. — Там ще намерите приятели и храна.
Пуснах ръката й.
— Кой приятел би проклел така Сийнуин?
Олуен отново ме хвана за ръка.
— Хайде, лорд, вече сме близо — каза тя и ме поведе надолу по склона, като се опитваше да ме накара да тичам, но аз не исках. Вървях бавно, защото си спомних какво ми бе казал Талиезин сред вълшебната мъгла, която бе предизвикал на Каер Кадарн; че Мерлин му бе заповядал да ме спаси, но аз може и да не му благодаря за това, и докато се приближавах към огнената паст, все повече се страхувах, че скоро ще разбера какво е имал Мерлин пред вид. Олуен ме дразнеше, подиграваше се на страховете ми, а очите й искряха, отразили огненото сияние. Аз обаче продължавах да вървя с натежало сърце. На входа на долината стояха на пост копиеносци. Изглеждаха свирепи, омотани в кожи, копията им бяха с груби дръжки и грубо изработени върхове. Не издадоха и звук когато минахме край тях, макар че Олуен весело ги поздрави, после ме поведе надолу по пътеката към димящото сърце на долината. Там долу се виждаше дълго тясно езеро, цялото обградено от огньове, а до тях имаше малки колиби, сгушени сред ниски горички от разкривени дървета. Цяла войска хора имаше там — виждаха се поне двеста огъня.
— Хайде, лорд — каза Олуен и ме помъкна отново надолу. — Това е миналото и това е бъдещето. Тук се срещат всички времена.
Това, казах си аз, е долина сред планините на Поуис. Скришно място, където отчаяният би могъл да намери убежище. Никаква среща на времената, убеждавах сам себе си аз, но въпреки това мрачни предчувствия изпълниха със страх сърцето ми, докато Олуен ме водеше към колибите край езерото, където лагеруваше войската. Мислех, че хората там спят, защото бе късна нощ, но около нас се струпа цяла тълпа от мъже и жени да ни гледа. Странни същества бяха тези хора. Някои се смееха без причина, други ломотеха безсмислици, трети потрепваха. Видях разкривени лица, слепи очи, заешки устни, сплетени коси, извити крайници.
— Кои са тези? — попитах Олуен.
— Войската на лудите, лорд — каза тя.
Плюх срещу езерото да прогоня злото. Не всички бяха луди или сакати сред тези нещастници. Някои бяха копиеносци, сред които имаше и малцина с щитове, покрити с човешка кожа, почерняла от намазаната върху нея кръв — щитовете на Диурнач, разгромените Кървави щитове. Други носеха поуиския орел на щитовете си, а един дори беше с лисицата на Силурия — знак, който не бе участвал в битка от времето на Гундлеус. Тези мъже, точно както и войската на Мордред, бяха отрепките на Британия: победени мъже, безимотни мъже, мъже, които нямаше какво да губят, а можеха всичко да спечелят. Долината ми напомняше за Острова на мъртвите, където Думнония изпращаше опасно лудите и където веднъж отидох, за да спася Нимю. Тези хора имаха същия див поглед и създаваха същото тревожно чувство, че всеки миг могат да скочат и да ти издерат лицето без причина.
— Как ги храните? — попитах аз.
— Войниците носят храна — обясни Олуен, — истинските войници. Ядем много овче. Аз обичам овче. Ето, пристигнахме, лорд. Край на пътуването!
И след тези щастливи думи тя пусна ръката ми и заподскача пред мен. Бяхме стигнали до края на езерото и сега пред мен имаше горичка от високи дървета, които растяха край висока скала.
Дузина огньове горяха под дърветата и аз видях, че стволовете на дърветата образуват две редици и от това горичката приличаше на огромна зала за угощения, а в далечния край на залата се виждаха два големи сиви камъка, подобни на високите скални отломъци, издигани от древните хора, макар да не знаех дали тези бяха древни камъни или бяха поставени наскоро.
И там, между двата камъка, ни чакаше Нимю, седнала на масивен дървен стол, стиснала черния жезъл на Мерлин. Олуен изтича при нея, хвърли се в краката й, прегърна ги и положи глава на коленете й.
— Доведох го, лейди! — каза тя.
— Легна ли с теб? — попита Нимю. Говореше на Олуен, но не откъсваше поглед от мен. Върху всеки от двата камъка имаше по един череп, дебело покрит със стопен восък.
— Не, лейди — каза Олуен.
— Ти покани ли го? — окото на Нимю продължаваше да ме гледа.
— Да, лейди.
