иска разрешение от Мюриг да преведе войската си през Гуент, за да атакува Силурия. По думите на Сенсъм Мюриг още не бе решил какъв отговор да даде.
Артур повтори съобщението на Сенсъм пред мен и попита:
— Господарят на мишките пак ли заговорничи?
— Той подкрепя и теб, и Мюриг, господарю — кисело отговорих аз, — та и двамата да му бъдете благодарни.
— Но дали това е истина? — чудеше се Артур. Той се надяваше да е истина, защото ако Мордред нападнеше Артур, нямаше закон, който да осъди Артур затова, че е отвърнал на удара с удар. А ако Мордред тръгнеше на север с войската си през Гуент, ние можехме да преминем Севърнско море и да се обединим с войската на Сеграмор някъде в южна Думнония. И Галахад, и епископ Сенсъм се съмняваха в достоверността на думите на Сенсъм, но аз не бях съгласен с тях. Мордред мразеше Артур повече от всеки друг на света, и според мен просто не можеше да устои на изкушението да се опита да го разгроми в битка.
Така няколко дни ние правихме планове. Нашите хора се упражняваха с копие и меч, а Артур изпрати вестоносци при Сеграмор, за да му съобщи за кампанията, която се надяваше да предприеме, но или Мюриг отказа на Мордред исканото разрешение, или Мордред реши да не напада Силурия, защото нищо не се случи. Войската на Мордред продължи да си стои между нас и Сеграмор, нищо не се чуваше от Сенсъм и ние можехме само да седим и да чакаме.
Да чакаме и да гледаме агонията на Сийнуин. Да гледаме как лицето й ставаше все по-изпито. Да слушаме бълнуванията й, да чувстваме ужаса в силата, с която стискаше ръцете ни и да усещаме миризмата на смъртта, която не искаше да дойде.
Моргана изпробва нови билки. Постави кръст на голото тяло на Сийнуин, но щом кръстът докосна кожата й, Сийнуин изпищя. Една нощ, когато Моргана спеше, Талиезин направи противозаклинание, за да прогони проклятието, което той продължаваше да вярва, че е причинило болестта на Сийнуин, но въпреки че убихме див заек и намазахме с кръвта му лицето на Сийнуин, и въпреки че докоснахме изранената й кожа с изгорения връх на ясенова пръчка, и въпреки че наредихме елфови камъчета и блатни камъни около леглото й, и въпреки че закачихме къпиново клонче и букетче имел, отрязан от липа, над леглото й, и въпреки че поставихме Екскалибур, едно от Съкровищата на Британия, до нея, болестта не си отиде. Молихме се на Гранос, Богът на изцерението, но молитвите ни останаха без отговор и жертвоприношенията напразни.
— Тази магия е твърде силна — тъжно каза Талиезин. Следващата нощ, когато Моргана отново спеше, доведохме друид от северна Силурия в болничната стая. Той бе провинциален друид, целият брадясал и вонящ. Замърмори някакво заклинание, после натроши костите на една чучулига на прах, който разбърка с отвара от див пелин в свещена чаша. Той изля лекарството капка по капка в устата на Сийнуин, но не постигна нищо. Друидът направи нов опит като й даде да изяде парченца от изпеченото сърце на черна котка, но Сийнуин всичко изплю. Накрая друидът използва най-силната си магия — докосване от ръка на мъртвец. Ръката, която ми напомни за украсата на шлема на Сердик, бе почерняла. Друидът докосна с нея челото на Сийнуин, носа, гърлото, после я притисна към темето й, мърморейки някакви напеви, но единственото което постигна бе да й пусне въшки в косата и когато се опитахме да ги махнем от там с помощта на гребена й, оскубахме и последната й коса. Платих на друида, после излязох с него на двора, за да се махна от дима на огньовете, върху които Талиезин гореше билки. Моруена дойде с мен.
— Трябва да си починеш, татко — каза тя.
— После ще имам време да почивам — отвърнах аз, изпращайки с поглед друида, който потъваше в тъмнината.
Моруена ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Косата й бе златисторуса, каквато беше косата на Сийнуин, и миришеше като нея.
— Може би изобщо не е магия — каза тя.
— Ако не беше магия, досега щеше да е умряла.
— В Поуис има една жена, за която се говори, че била изключително способна.
— Тогава изпрати да я повикат — казах аз уморено, макар че вече не вярвах на никакви магьосници. Бяха се изредили десетки, бяха взели злато, но никой не бе успял да се справи с болестта. Аз принесох жертва на Митра, молих се на Бел и на Дон, и нищо не помогна.
Сийнуин изстена и стенанието се превърна в писък. Трепнах, нежно отстраних Моруена.
— Трябва да отида при нея.
— Ти си почини, татко. Аз ще отида при нея.
Точно тогава видях наметнатата фигура в центъра на двора. Не виждах мъж ли е жена ли е, нито знаех откога стои там. На мен ми се струваше, че миг преди това дворът беше празен, а сега пред мен стоеше, загърнат с наметало непознат, чието лице бе потънало в сянката на огромна качулка, която спираше лунната светлина. Почувствах внезапен ужас от мисълта, че се е появила самата смърт пред мен. Пристъпих към фигурата и запитах:
— Кой си ти?
— Ти не ме познаваш, лорд Дерфел Кадарн.
Говореше жена, и докато говореше бутна назад качулката и аз видях, че бе боядисала лицето си в бяло и бе наплескала около очите със сажди, така че приличаше на жив череп. Моруена ахна.
— Коя си ти? — попитах отново.
— Аз съм полъхът на западния вятър, лорд Дерфел — каза тя със съскащ глас, — и дъждът, който пада над Кадаир Идрис, и снега по върховете на Ирири. Аз съм вест от времето преди кралете, аз съм Танцьорката.
Тогава тя се засмя и смехът й беше като лудост в нощта. Той накара Талиезин и Галахад да излязат от стаята на Сийнуин и да зяпнат в бялото лице на смеещата се жена. Галахад направи кръстния знак, а Талиезин докосна желязната панта на вратата.
— Ела тук, лорд Дерфел — заповяда ми жената, — ела при мен, лорд Дерфел.
— Вървете, лорд — насърчи ме Талиезин, и мен изведнъж ме обзе надеждата, че заклинанията на въшливия друид в края на краищата са подействали, защото макар и да не премахнаха болестта на Сийнуин, те бяха предизвикали това видение в двора, така че аз пристъпих напред и застанах близо до жената.
— Прегърни ме, лорд Дерфел — каза тя и нещо в гласа й говореше за разложение и мръсотия. Аз потръпнах, но направих още една крачка и обгърнах с ръце слабите й рамене. Миришеше на мед и пепел.
— Искаш ли Сийнуин да живее? — прошепна тя в ухото ми.
— Да.
— Тогава ела с мен сега — отново прошепна тя, и се измъкна от ръцете ми. — Сега — повтори тя, щом усети колебанието ми.
— Чакай да си взема наметало и меч — казах аз.
— Там където отиваме няма да ти трябва меч, лорд Дерфел, а ако ти е студено ще дойдеш под моето наметало. Ела сега, или остави жената да страда.
След тези думи тя се обърна и си тръгна.
— Върви! — подтикна ме Талиезин. — Върви!
Галахад се опита да дойде с мен, но жената, стигнала вече до портата, се обърна и му заповяда да се върне.
— Лорд Дерфел ще дойде сам или въобще да не идва.
Цяла нощ вървяхме и призори бяхме на билото на някакви високи хълмове, а тя продължаваше да върви, подбирайки пътеки, които ни отвеждаха далеч от всякакви селища. Жената, нарекла се Танцьорката, вървеше боса, от време на време подскачаше, сякаш бе изпълнена с неугасима радост. Час след зазоряване, когато слънцето заливаше хълмовете с ново злато, тя спря до малко езерце и плисна вода на лицето си, взе шепа трева и затърка бузите си, за да отмие сместа от мед и пепел, с която си бе боядисала кожата в бяло. До този момент не знаех млада ли е, стара ли е, но сега видях, че бе жена на двадесет и няколко години и много хубава. Имаше нежно лице, пълно с живот, с щастливи очи и бърза усмивка. Тя съзнаваше красотата си и се засмя, когато видя, че и аз съм я забелязал.
— Би ли легнал с мен, лорд Дерфел? — попита тя.
