Сийнуин изцапваше леглото и старият лен трябваше да се изварява в казан. Болките продължаваха, и бяха толкова силни, че след известно време дори аз започнах да се моля смъртта да я освободи от това страдание, но Сийнуин не умря. Тя само страдаше, а понякога пищеше от болка, и стискаше пръстите ми с ужасна сила, а аз можех само да бърша челото й, да мълвя името й и да усещам как ме изпълва пронизващия страх от самотата.
Толкова обичах моята Сийнуин. Дори сега, години след като нея я няма, аз се усмихвам при мисълта за нея, а понякога нощем се събуждам със сълзи на очи и знам, че те са за нея. Нашата любов бе започнала с пламенна страст, пък мъдрите хора казват, че такава страст винаги отшумява, но нашата не отшумя, а се превърна в трайна, дълбока любов. Аз я обичах и й се възхищавах, с нея дните изглеждаха по-светли, и сега изведнъж можех само да стоя и да гледам как я разкъсват демоните, болката я разтърсва и язвите й ставаха все по-червени и подути, пръсваха се и от тях изтичаше гной. А тя продължаваше да живее и да се мъчи.
Понякога Галахад или Артур ме сменяха край леглото й. Всеки се опитваше да помогне. Гуинивиър повика най-мъдрите жени в Силурия и им даде злато, за да донесат нови билки или шишенца вода от някой далечен свещен извор. Кълхуч, вече оплешивял, но все още ругаещ и войнствен, плака със сълзи за Сийнуин и ми даде елфов камък, който бе намерил в хълмовете на запад, само че когато Моргана намери този езически амулет в леглото на Сийнуин веднага го изхвърли, точно както изхвърли и блатния камък, даден от друида, и амулета, който намери между гърдите на Сийнуин. Епископ Емрис се моли за Сийнуин, и дори Сенсъм преди да замине да Гуент се помоли заедно с него, макар че едва ли молитвите му са били и наполовина така искрени като молитвите на Емрис. Моруена изцяло се посвети на майка си и най-упорито от всички се бореше с болестта. Тя я хранеше, почистваше я, молеше се за нея, плачеше за нея. Гуинивиър, разбира се, не можеше да понася нито вида на страдащата Сийнуин, нито миризмата на стаята й, но с часове се разхождаше с мен, докато Галахад или Артур държаха ръката на Сийнуин. Помня един ден бяхме стигнали до амфитеатъра и вървяхме край пясъчната му арена, когато Гуинивиър се опита някак непохватно да ме утеши:
— Ти си щастливец, Дерфел — каза тя, — защото има късмета да изпиташ нещо толкова рядко срещано. Голяма любов.
— Вие също, лейди.
Тя свъси вежди и на мен ми се прииска да не бях извиквал неизречената мисъл, че тя бе опропастила своята голяма любов, макар че всъщност и тя, и Артур бях надживели онова нещастие. Предполагам, че то все още се е спотайвало някъде, сянка, изтласкана дълбоко навътре в душите, и понякога през тези години, когато някой глупак случайно споменеше името на Ланселот, внезапна тишина увисваше във въздуха, а веднъж един менестрел от далечен край невинно ни изпя Тъжната песен на Бродеуед, която разказва за изневярата на една съпруга, и когато свърши задименият въздух в залата за угощение натежа от тишина, но повечето време Артур и Гуинивиър бяха истински щастливи.
— Да, — каза Гуинивиър, — и аз имам това щастие.
Каза го рязко, но не защото не й беше приятно да разговаря с мен, а защото винаги се е чувствала неудобно от интимните разговори. Само на Минид Бадън бе превъзмогнала задръжките си. По това време двамата с нея почти се бяхме сприятелили, но после отново се отдалечихме, не се върнахме към старата враждебност, царяла между нас преди Минид Бадън, отношенията ни могат да се опишат като едно предпазливо, макар и топло, познанство.
— Изглеждаш по-добре без брада — смени темата тя, — прави те по-млад.
— Заклех се да си я пусна пак едва след смъртта на Мордред — казах аз.
— Дано да е скоро. Не искам да умра преди този червеи да си е получил заслуженото.
Говореше с ярост и с истински страх, че старостта може да я убие преди Мордред да умре. Всички вече бяхме стигнали четиридесетте, а малко хора живееха по-дълго. Мерлин, разбира се, бе преживял два пъти по четиридесет, че и повече, а всички познавахме и други, които бяха направили петдесет или шестдесет години, някои даже седемдесет, но се мислехме за стари. Червената коса на Гуинивиър бе доста побеляла, но тя все още бе красавица, а силното й лице гледаше света с предишната сила и арогантност. Тя замълча, загледана в Гуидър, който яздеше на арената. Той вдигна ръка за поздрав, после смени хода на коня — обучаваше животното на бойни маневри — да се вдига на задните си крака, да рита с копита и да движи краката си дори, когато стои на едно място, та врага да не може да му пререже сухожилията. Гуинивиър го погледа известно време, после попита:
— Мислиш ли, че някога ще стане крал?
— Да, лейди — отговорих аз. — Рано или късно Мордред ще направи грешен ход и тогава ние ще връхлетим изневиделица.
— Надявам се да стане така — въздъхна тя и ме хвана под ръка. Не мисля, че тя се опитваше да утешава мен, а по-скоро себе си. — Артур говори ли ти за Амхар?
— Малко.
— Той не те обвинява в нищо. Знаеш, нали?
— Бих искал да вярвам, че е така.
— Вярвай — рязко каза тя. — Той тъгува, защото не е успял да бъде добър баща, а не заради смъртта на онова малко копеле.
Подозирам, че Артур бе много по-тъжен заради Думнония, отколкото заради Амхар, защото новината за кланетата дълбоко го нарани. И той като мен искаше отмъщение, но Мордред командваше цяла войска, а Артур имаше по-малко от двеста души, които при това трябваше да преминат през Севърн с лодки, ако искаха да се сражават с Мордред. Артур изобщо не виждаше как би могъл да направи това. Дори се тревожеше, че нашето отмъщение не би имало законни основания.
— Мъжете, които е убил — каза ми Артур, — са все хора, които са му дали клетва за вярност. Той има право да ги убие.
— А ние имаме право да отмъстим за тях — настоявах аз, но не съм сигурен дали Артур бе напълно съгласен с мен. Той винаги се опитваше да издига закона над личните страсти, а според нашия клетвен закон, според който кралят е източник на всеки закон, а значи и на всички клетви, Мордред можеше да прави каквото си пожелае в своята страна. Такъв бе законът, а Артур, именно защото бе Артур, се притесняваше да не го наруши и в същото време плака за мъжете и жените, които бяха загинали, и за децата, които бяха заробени, а той знаеше, че и други ще умрат или ще бъдат оковани в робство, докато Мордред е жив. Изглежда законът трябваше да се промени, но Артур не знаеше как. Ако можехме да преминем с нашите хора през Гуент, и после да ги отведем далеч на изток, за да можем след това да се спуснем към земите, граничещи с Лоегир, и да се обединим с войската на Сеграмор, тогава щяхме да имаме сили да победим свирепата войска на Мордред, или поне да се срещнем с нея при равни условия, но крал Мюриг упорито отказваше да ни пусне през земите си. Ако преминехме Севърнско море с лодки, трябваше да отидем без конете си, и щяхме да се озовем далеч от Сеграмор, войската на Мордред щеше да стои между нас и воините на Сеграмор. Мордред можеше първо нас да разгроми, после да се обърне и да се справи с нумидиеца.
Поне Сеграмор беше още жив, но това бе малка утеха. Мордред бе убил някои от хората му, но не бе успял да намери самия Сеграмор и бе оттеглил хората си от граничната територия преди Сеграмор да успее да предприеме ответен удар. Сега разправяха, че Сеграмор и сто и двадесет от хората му намерили убежище в едно укрепление в южната провинция. Мордред се боял да нападне укреплението, а Сеграмор нямал достатъчно сили да излезе и да разбие войската на Мордред, така че само се наблюдавали без да се бият, а през това време саксите на Сердик, насърчени от безпомощността на Сеграмор отново плъзнали в западните области на нашите земи. Мордред изпратил отряди да се противопоставят на това сакско нашествие и не забелязал пратениците, посмели да пресекат земите му, за да занесат вести на Артур от Сеграмор. Съобщенията издаваха чувството на безсилие, обзело Сеграмор, който не виждаше начин да измъкне хората си и да ги доведе в Силурия. Разстоянието бе голямо, на пътя му имаше далеч по- многоброен враг. Ние наистина изглеждахме напълно безпомощни да отмъстим за убийствата, но три седмици след завръщането ми от Думнония, пристигна вест от двора на Мюриг.
Изпращаше я Сенсъм. Той бе дошъл в Иска с мен, но установи, че не се чувства добре в присъствието на Артур и реши да остави Моргана на грижите на брат й, а самият той да отиде в Гуент. Сега, може би за да ни покаже колко беше близък с краля, той ни изпращаше съобщение, в което се казваше, че Мордред
