— Не.
— Ако това би излекувало Сийнуин, би ли легнал с мен?
— Да.
— Ама няма да я излекува! — каза тя. — Няма!
Засмя се и хукна пред мен, пусна наметалото на земята и остана по една тънка ленена рокля, прилепнала към гъвкавото й тяло.
— Помниш ли ме? — попита тя, обръщайки се с лице към мен.
— А трябва ли?
— Аз те помня, лорд Дерфел. Беше зяпнал в тялото ми като гладен мъж, но ти наистина беше гладен. Толкова гладен. Помниш ли?
И тя затвори очи и тръгна към мен по козята пътека с грациозни и отмерени стъпки, насочила пръстите на вдигнатия крак надолу, и аз веднага я познах. Това бе момичето, чиято гола кожа сияеше в тъмнината на Мерлин.
— Ти си Олуен — казах, спомнил се изведнъж името й въпреки изминалите години, — Сребърната Олуен.
— Значи ме помниш. Сега съм по-стара — По-старата Олуен — засмя се тя. — Ела, лорд! Донеси наметалото.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— Далече, лорд, далече. Там където извират ветровете и започват дъждовете и където се раждат мъглите и където няма крале.
Тя танцуваше по пътеката, очевидно енергията й бе неизтощима. През целия ден танцува и през целия ден ми приказва глупости. Мисля, че беше луда. Веднъж като вървяхме през една малка долина, в която вятърът галеше сребърните листа на дърветата, тя си свали роклята и затанцува гола в тревата, опитваше се да ме развълнува и да ме изкуши, а когато аз упорито продължих да вървя без да показвам ни най-малко желание да я имам, тя се засмя, метна роклята си през рамо и тръгна до мен сякаш в голотата й нямаше нищо странно.
— Знаеш ли че аз занесох проклятието у вас — съобщи ми тя гордо.
— Защо?
— Защото трябваше да се направи, разбира се — заяви тя с цялата си очевидна искреност, — точно както сега трябва да се премахне! И точно за това ние двамата отиваме в планината, лорд.
— При Нимю ли? — попитах аз, макар вече да знаех, всъщност мисля, че разбрах още от мига, когато Олуен се появи в двора, че отиваме именно при Нимю.
— При Нимю — весело потвърди Олуен. — Нали разибарш, лорд, дойде време.
— Време за какво?
— Време да се сложи край на всички неща, разбира се — каза Олуен и пъхна роклята си в ръцете ми, за да не й пречи. Тя заподскача пред мен, като от време на време се обръщаше и ми хвърляше срамежлив поглед, след това се засмиваше, изпитала удоволствие от неизменното ми изражение.
— Когато грее слънце, обичам да съм гола.
— Какъв е краят на всички неща? — попитах я аз.
— Ще направим Британия съвършено място. Няма да има болести, нито глад, нито страхове, нито войни, нито бури, няма да има и дрехи. Всичко ще свърши, лорд! Планините ще се срутят, реките ще се обърнат срещу себе си, моретата ще закипят и вълците ще завият, но след всичко това страната ще бъде цялата в зелено и златно, и вече няма да има години, няма да има време, и ние всички ще бъдем Богове и Богини. Аз ще бъда Богиня на дървета. Ще господствам над лиственицата и габъра, сутрин ще танцувам, а вечер ще лягам със златни мъже.
— А не трябваше ли да легнеш с Гауейн? — попитах я аз, — След като излезе от Свещения съд? Мислех, че ти бе предопределена да бъдеш негова кралица.
— Че аз легнах с него, лорд, но той беше мъртъв. Мъртъв и сух. Беше солен. — Тя се засмя. — Мъртъв, сух и солен. Цяла нощ го топлих, но той не помръдна. Не исках да лягам с него — добави тя с поверителен тон, — но от онази нощ насам, лорд, не познавам други чувства освен щастието!
Тя весело се завъртя на пръсти върху пролетната трева.
Луда, помислих си аз, луда и невероятно красива, толкова красива, колкото някога бе Сийнуин, само че за разлика от моята бледа, златокоса Сийнуин, това момиче беше чернокосо, кожата й бе загоряла от слънцето.
— Защо те наричат Сребърната Олуен? — попитах я аз.
— Защото душата ми е сребърна, лорд. Косата ми е тъмна, но душата ми е сребърна!
Тя отново се завъртя на пръсти на пътеката, после затича с леки стъпки напред. Аз спрях за момент да си поема дъх и се загледах в дълбоката долина под краката си, където се виждаше овчар със стадото си. Кучето му хукна нагоре по склона да се включи в някаква кучешка битка, а отвъд мотаещите се насам-натам овце, се виждаше къща, където една жена простираше мокри дрехи върху храсти прещип, за да съхнат. Това, помислих си аз, е истинско, а моето пътуване през планините бе лудост, сън. Аз пипнах белега на лявата си длан, белегът, който ме свързваше с Нимю, а той беше почервенял. Толкова години бе стоял бял, а сега бе оживял.
— Трябва да продължим, лорд! — повика ме Олуен. — Напред и напред! И нагоре към облаците.
За мое облекчение тя си взе роклята, намъкна си я върху главата и с подскоци я нахлузи върху стройното си тяло.
— Може да е студено сред облаците, лорд — обясни ми тя, и пак затанцува. Аз хвърлих последен пълен със завист поглед на овчаря и кучето му и последвах танцуващата Олуен по една тясна пътека, която се виеше между високи скали.
Следобед седнахме да починем. Спряхме в една долина със стръмни склонове, където растеше ясен, самодивско дърво и чинар, а на дъното на долината чернееше потрепващата на вятъра вода на дълго и тясно езеро. Облегнах се на една скала и трябва да съм заспал за малко, защото като се събудих Олуен отново беше гола, но този път плуваше в студената черна вода. Излезе от езерото разтреперана, изтри се с наметалото си и навлече отново роклята.
— Нимю ми каза, че ако легнеш с мен, Сийнуин ще умре.
— Тогава защо поиска да легна с теб? — попитах аз грубо.
— За да видя дали обичаш твоята Сийнуин, разбира се.
— Обичам я.
— Тогава ще можеш да я спасиш — щастливо каза Олуен.
— Как я прокле Нимю? — попитах аз.
— С проклятието на огъня, и с проклятието на водата, и с проклятието на трънката — отвърна Олуен, после клекна в краката ми и се вгледа право в очите ми, — и с тъмното проклятие на Отвъдното тяло — добави тя злокобно.
— Защо? — попитах аз гневно, не ме интересуваха всички тези подробности за проклетите заклинания, в безпомощен гняв се чудех защо изобщо бе необходимо да се правят заклинания срещу моята Сийнуин.
— А защо не? — засмя се Олуен, уви влажното си наметало около раменете си и тръгна отново. — Хайде, лорд! Гладен ли си?
— Да.
— Ще ядем. Ще ядем, ще спим и ще говорим — тя пак танцуваше с малки нежни стъпки на босите си крака по каменистата пътека. Забелязах, че стъпалата й кървят, но тя сякаш не усещаше. — Вървим назад — каза ми тя.
— Какво
Тя се обърна и заподскача заднишком с лице към мен.
— Назад във времето, лорд. Ще развием макарата на годините. Вчерашните години отлитат покрай нас, но толкова бързо, че не можеш да различиш нито нощите, нито дните им. Ти още не си роден, родителите ти не са родени, и се връщаме още по-назад, и още, до времето когато още не е имало крале. Ето, там отиваме, лорд. Към времето преди кралете.
— Краката ти кървят — казах аз.
