— Тя ли те ослепи? — мрачно попитах аз.
— Съвсем очевидно! Абсурдно е да има друго обяснение — каза той, после пусна ръката ми и се опита да оправи брадата и косата си. Тонзурата му беше изчезнала под пласт сплъстена коса и мръсотия, брадата му беше сплетена и пълна с листа, а бялата му дреха бе цялата в кал.
— Сега тя е друид — каза той с почуда в гласа.
— Мислех, че жените не могат да бъдат друиди.
— Не ставай смешен, Дерфел. Това че никога не е имало жени друиди, не значи че те не могат да стават друиди! Всеки може да бъде друид! Трябва само да запомниш шестстотин осемдесет и четирите проклятия на Бели Маур и двеста шейсет и деветте заклинания на Ло и да носиш в главата си хиляда други полезни неща, а Нимю, трябва да призная, бе отлична ученичка.
— Но защо трябваше да те ослепява?
— Ние имаме едно око между нас. Едно око и един разум.
Мерлин замълча.
— Разкажи ми за глинената фигура, лорд — казах аз.
— Не! — ужасен извика той и се дръпна от мен. — Тя ми каза да не ти казвам — добави той с дрезгав шепот.
— Как да я разруша?
Той се засмя.
— Ти ли, Дерфел? Ти ли ще се бориш с моята магия?
— Кажи ми как! — настоях аз.
Той отново дойде до решетките, завъртя празните си очни ябълки наляво и надясно, сякаш проверяваше дали някой враг не ни подслушва.
— Седем пъти и три — каза той, — сънувах на Карн Игли.
Пак се бе върнал в лудостта, и през цялата нощ щом се опитах да измъкна от него тайните на болестта на Сийнуин, той изпадаше в това състояние. Започваше да бръщолеви за сънища, за житеното момиче, което любил край водите на Клеруен или за кучетата на Тригуилт, които беше убеден, че го преследват.
— Затова съм зад тия решетки, Дерфел — каза той, удряйки по дъските, — за да не могат кучетата да ме стигнат, а и очи нямам, за да не могат да ме виждат. Кучетата не могат да ти видят, нали знаеш, ако нямаш очи. Трябва да запомниш това.
— Нимю ще върне ли Боговете? — попитах го по едно време.
— Точно за това тя отнеме моя разум, Дерфел — отвърна Мерлин.
— Ще успее ли?
— Добър въпрос! Отличен въпрос! Въпрос, който непрекъснато си задавам. Той седна и обгърна кокалестите си колене. — На мен не ми достигна куражът, нали? Предадох сам себе си. Но Нимю няма. Тя ще стигне до горчивия край, Дерфел.
— Но ще успее ли?
— Бих искал да си имам котка — каза той след малко. — Наистина ми липсват.
— Кажи ми за призоваването.
— Вече знаеш за него! — възмутено каза той. — Нимю ще намери Екскалибур, ще докара горкия Гуидър, и ритуалите ще бъдат изпълнени както трябва. Тук в планината. Но ще дойдат ли Боговете? Това е въпросът, нали? Ти почиташ Митра, нали?
— Да, лорд.
— И какво знаеш за Митра?
— Бог на войниците, роден в пещера. Той е Богът на слънцето.
Мерлин се изсмя.
— Толкова малко знаеш! Той е Богът на клетвите. Знаеш ли това? А знаеш ли степените на митраизма? Колко степени имате?
Аз се поколебах, защото нямах желание да разкривам тайните на мистериите.
— Не ставай смешен, Дерфел! — каза Мерлин, и в гласа му нямаше и следа от лудост. — Колко? Две? Три?
— Две, лорд.
— Значи сте забравили останалите пет! Какви са вашите две?
— Войник и Баща.
—
— Не, лорд.
— Пиете ли виното и хляба?
— Това го правят християните, лорд — запротестирах аз.
— Християните! Какви малоумниците сте вие! Майката на Митра била девица, пастири и мъдреци дошли да видят нейното новородено дете, а самият Митра като пораснал станал лечител и учител. Имал дванадесет ученици, а в навечерието на смъртта си, той им дал прощална вечеря с хляб и вино. Бил погребан в скална гробница и възкръснал и направил това много преди християните да приковат своя Бог към някакво дърво. Вие оставихте християните да откраднат дрехите на вашия Бог, Дерфел!
Аз зяпах с отворена уста.
— Това вярно ли е? — попитах го аз с недоверие.
— Вярно е, Дерфел — каза Мерлин и вдигна обезобразеното си лице към решетките. — Ти почиташ една сянка на Бог. Самият Бог си отива, както си отиват и нашите Богове. Всички си отиват, Дерфел, отиват в небитието. Погледни! — вдигна той пръст към облачното небе. — Боговете идват и си отиват, Дерфел, и аз вече не знам дали могат да ни чуват и виждат. Те минават, седнали на голямото небесно колело, и сега е ред на християнския Бог да господства, и Той ще господства известно време, но и него ще го понесе колелото в небитието и човечеството още веднъж ще затрепери в тъмното и ще потърси нови Богове. И ще ги намери, защото Боговете идват и си отиват, Дерфел, идват и си отиват.
— Нимю ще завърти колелото обратно, така ли?
— Може би — тъжно отговори Мерлин, — и бих искал да стане така, Дерфел. Бих искал отново да имам очи, отново да съм млад и щастлив. — Той облегна чело на решетките. — Няма да ти помогна да разрушиш магията — тихо каза той, толкова тихо, че почти не го чух. — Аз обичам Сийнуин, но ако Сийнуин трябва да страда заради Боговете, тогава значи страданието й е благородно.
— Лорд — започнах с умолителен глас.
— Не! — викна той толкова силно, че разлая кучетата в селото зад нас. — Не — повтори по-тихо. — Веднъж се провалих и няма да се проваля пак, защото какво получих за това че се провалих? Страдание! Но ако Нимю успее да изпълни ритуалите, ще сложи край на всичките ни страдания. Скоро всичко ще свърши. Боговете ще се завърнат, Сийнуин ще танцува и аз ще виждам.
Той поспа малко, аз също, но по едно време Мерлин ме събуди, протягайки костеливата си ръка през решетките, за да ме сграбчи за рамото.
— Спят ли стражите?
— Така мисля, лорд.
— Тогава потърси сребърната мъгла — прошепна ми той.
Помислих, че това е поредният пристъп на лудост и объркан запитах:
— Лорд?
— Понякога си мисля — каза той и гласът му беше съвсем нормален, — че има твърде много магия останала на земята. Избледнява, както избледняват Боговете. Но аз не дадох всичко на Нимю, Дерфел. Тя си мисли, че е измъкнала всичко от мен, но аз запазих за себе си едно последно заклинание. И го направих за теб и за Артур, защото вас обичам повече от всички. Ако Нимю не успее, Дерфел, потърси Кадуг. Помниш ли Кадуг?
Кадуг беше лодкарят, който ни спаси от Инис Трийбс преди толкова години, и после бе доставял пидоките на Мерлин.
