Миг по-късно в стаята ми дотича епископ Сенсъм. Носеше странен вързоп, който първоначално взех за тояга, увита в старо наметало.
— Какво каза Дафид? Какви са новините? — попита той.
— Кралицата е добре — отвърнах аз, — детето също.
Реших да не казвам на Сенсъм, че момчето ще бъде кръстено Артур, защото това само щеше да ядоса светеца, а животът в Динюрак е много по-лесен, когато Сенсъм е в добро разположение на духа.
— Попитах за новини — сопна се Сенсъм, — а не за женски клюки. За пожарите какво каза? Каза ли изобщо нещо за пожарите?
— И той знае колкото нас, епископе, но крал Брочваел смята, че са подпалени от сакси.
— Бог да ни пази — каза Сенсъм и отиде до прозореца, откъдето все още можеше да се види дима на източния хоризонт. — Бог и Неговите светци да ни пазят — помоли се той, после дойде до писалището ми и сложи странния вързоп върху това парче пергамент. Дръпна наметалото, и за мое удивление, видях, че това беше Хюелбейн. Едва не се разплаках. Не посмях да покажа вълнението си, а взех че се прекръстих уж шокиран от появата на оръжие в нашия манастир.
— Наблизо има врагове — каза Сенсъм, за да обясни присъствието на меча в светата обител.
— Боя се, че си прав, епископе — съгласих се аз.
— А когато наблизо има врагове, гладните из тия планини стават опасни — продължи Сенсъм, — така че нощем ще стоиш на стража да пазиш манастира.
— Така да бъде, лорд — скромно казах аз. Но аз? Да стоя на стража? Белокосият, старият, немощният? Със същия успех някой можеше да накара едва проходилото дете да застане на стража. Но аз си замълчах и когато Сенсъм излезе от стаята, измъкнах Хюелбейн от ножницата и си помислих колко тежък е станал през тези дълги години, докато е лежал в съкровищницата на манастира. Беше тежък и неудобен, но си беше моят меч и аз се вгледах в жълтите свински кости, вградени в дръжката му, после в любовния пръстен, прикрепен към топката на върха на дръжката и видях върху сплескания пръстен тънките златни ивички, които бях откраднал от Свещения съд преди толкова време. Този меч извика толкова много спомени. Върху острието му имаше петно ръжда и аз грижливо го остъргах с ножа, който използвах за да си остря перата. После дълго държах меча в скута си и си представях, че отново съм млад и все още достатъчно силен, за да го въртя в битка.
Но аз? На стража? Всъщност Сенсъм не искаше да стоя на пост, а по-скоро да стоя като глупак, който трябва да бъде пожертван, докато той се измъква през задната врата, хванал свети Тъдуол с едната ръка, а с другата стиснал манастирското злато. Но кой воин би се оплакал от такава съдба? Не и аз! Бих предпочел да умра като баща си с меч в ръка, дори тази ръка да е слаба, дори мечът да е тъп. Не така си представяше моята съдба Мерлин, нито пък Артур, но това е добър край за живота на един войник. И макар от толкова години да съм монах, и християнин дори още по-отдавна, в грешната си душа, аз все още съм копиеносец на Митра. Затова целунах Хюелбейн, щастлив, че го виждам след всичките тези години.
Сега ще сложа меча до себе си и така ще довърша сказанието. И се надявам, че ще имам достатъчно време да стигна до края на моя разказ за Артур, моя господар, който бе предаден и руган и който, след като си отиде липсваше на всички в Британия така както никой друг в цялата й история.
След като отсякоха ръката ми, пламнах в треска, а когато се събудих, открих, че Сийнуин седи край леглото ми. Най-напред не можах да я позная, защото косата й беше къса, и бе бяла като пепел. Но си беше моята Сийнуин, беше жива и здравето й се възстановяваше. Като видя светлината в очите ми тя се наведе и опря буза в моята. Аз я прегърнах с лявата си ръка и открих, че не мога да я погаля, нямаше с какво — ръката ми свършваше до китката и бе омотана с кървав плат. Чувствах пръстите си, дланта си, дори ме сърбеше, но там нямаше нищо. Бяха изгорили отрязаната ръка.
Седмица по-късно бях покръстен в река Уск. Церемонията бе извършена от епископ Емрис. След като той ме потопи в студената вода, Сийнуин дойде при мен на калния бряг и настоя и тя да бъде покръстена.
— Ще отида там, където отиде и мъжът ми — каза тя на епископ Емрис, така че той я накара да свие ръце пред гърдите си и я потопи във водата. Докато ни покръстваха пееше женски хор, а вечерта, облечени в бяло, за първи път приехме Христовия хляб и виното. След литургията Моргана извади един пергамент, на който бе написала моето обещание да се подчинявам на нейния съпруг в името на Христа и поиска да го подпиша.
— Вече ти дадох думата си — възпротивих се аз.
— Подпиши, Дерфел — настоя Моргана, — и се закълни пред разпятието.
Въздъхнах и подписах. Изглежда християните не вярваха на стария начин, по който давахме клетви, а ги искаха с мастило на пергамент. И така аз признах Сенсъм за свой господар, и след като написах името си, Сийнуин настоя да впише и своето. Така започна втората половина от моя живот, половината в която спазвайки клетвата си, трябваше да се подчинявам на Сенсъм, макар и не чак така, както се надяваше Моргана. Ако Сенсъм знаеше, че пиша този разказ, щеше да го приеме за нарушаване на клетвата и да ме накаже, но мен вече не ме интересува. Вършил съм много грехове, ала никога не съм престъпвал клетва.
След като се покръстих почти очаквах Сенсъм да ме призове в Гуент, защото той все още беше при крал Мюриг, но господарят на мишките само прибра писменото ми обещание, без да поиска нищо от мен, дори пари. Поне не тогава.
Чуканчето на осакатената ми ръка заздравяваше бавно, а и аз с нищо не подпомагах оздравяването й, напротив — настоявах да се упражнявам с щит. В битка човек пъхва лявата си ръка през двата ремъка на щита и здраво хваща дървената дръжка до тях, но аз вече нямах пръсти, с които да хвана дръжката, така че трябваше да преправя кашиките, така че да се закопчават, за да мога да прикрепям с тях щита към предмишницата си. Не беше толкова сигурно колкото захвата с ръка, но все пак беше по-добре отколкото съвсем без щит. Щом свикнах със стегнатите каиши, започнах да се упражнявам с щит и меч срещу Галахад, Кълхуч или Артур. Не ми беше много удобно, но все пак можех да се бия, макар че след всяко упражнение ръката ми кървеше, а Сийнуин ми се караше докато сменяше превръзката.
Луната се изпълни, а аз не отнесох нито меч, нито жертва за жертвоприношение при Нант Ддуу. Очаквах отмъщението на Нимю, но нищо не се случваше. Празникът Белтейн настъпи седмица след пълнолунието, но ние със Сийнуин послушно изпълнихме заповедите на Моргана и не загасихме нашия огън нито стояхме будни, за да видим как ще бъдат запалени новите огньове. На следващата сутрин обаче Кълхуч ни дойде на гости с главня от новия огън и я хвърли в огнището ни.
— Искаш ли да отида в Гуент, Дерфел? — попита той.
— В Гуент ли? — изненадах се аз. — Защо?
— Да убия оная крастава жаба, Сенсъм, разбира се.
— Той не ми създава тревоги.
— Още не — изръмжа Кълхуч, — но и това ще стане. Не мога да си представя, че си християнин. Чувстваш ли се по-различен?
— Не.
Горкият Кълхуч. Той се радваше, че Сийнуин се оправи, но ненавиждаше сделката, която бях сключил с Моргана. И той като мнозина други се чудеше защо просто не зарежа обещанието си към Сенсъм, но аз се страхувах, че ако се отметна Сийнуин отново ще се разболее, затова останах верен на клетвата си. След време това подчинение ми стана навик, и след като Сийнуин умря, установих, че нямам желание да наруша обещанието си, макар че смъртта й бе разхлабила примката, която ме заставяше да спазвам клетвата.
Но в онзи ден, когато новите огньове затопляха изстиналите огнища, всичко това бе далеч в незнайното бъдеще. Беше красив ден — облян в слънчева светлина и потънал в уханието на цъфналите дръвчета. Помня, че купихме няколко гъсета на пазара онази сутрин, като си мислехме, че нашите внуци биха се радвали да ги гледат как растат в малкото езерце зад нашите стаи. След това отидох с Галахад до амфитеатъра, където отново се упражнявах с неудобния си щит. Ние бяхме единствените копиеносци там, защото останалите трябваше да се съвземат от пиенето през нощта.
— Гъсетата не са добра идея — каза Галахад, след като здраво халоса щита ми с дръжката на копието си.
— Защо?
— Като пораснат стават злобни.
