докрай. Хората стенеха и се клатеха и когато трясъкът на метал о метал се повтори, те се изправиха на крака и завикаха името на Мерлин.
Тогава вратата на двореца се отвори и тълпата постепенно замлъкна.
Няколко секунди зад вратата се виждаше само едно черно пространство, после от тъмнината излезе млад воин в пълно бойно снаряжение и застана на най-горното стъпало на аркадата.
В него нямаше нищо магическо, освен че беше красив. И това беше най-подходящата дума за него. В един свят на извити крайници, осакатени крака, обезобразени вратове, покрити с белези лица и опустошени души, този воин бе красив. Той беше висок, строен и златокос, а ведрото му лице можеше да се опише единствено като добро, дори нежно. Очите му бяха поразително сини. Не носеше шлем и косата му, дълга като на момиче, се спускаше зад раменете. Беше си сложил блестящ бял нагръдник, бели наколенници, а на кръста му висеше бяла ножница. Снаряжението му изглеждаше скъпо и аз недоумявах кой ли ще да е този воин. Мислех, че познавам повечето воини в Британия — поне тези, които можеха да си позволят доспехи като на младия мъж пред нас, но този младеж не познавах. Той се усмихна на тълпата, вдигна двете си ръце и направи знак на хората да коленичат.
Исса и аз останахме прави. Може би подтиквани от воинското си високомерие или просто искахме да виждаме по-добре над главите на останалите.
Дългокосият воин дори не отвори уста да проговори, но когато тълпата се отпусна на колене, той се усмихна в знак на благодарност и след това обиколи аркадата и загаси всички факли една по една, като ги измъкваше от поставките им и ги потапяше във ведро с вода, приготвено под всяка факла. Осъзнах, че това е внимателно обмислено представление. Дворът ставаше все по-тъмен и по-тъмен, докато накрая останаха да горят само факлите от двете страни на голямата дворцова врата. Луната беше малка и нощта бе вледеняващо тъмна.
Белият воин застана между последните две факли.
— Деца на Британия — каза той, и гласът му бе в пълна хармония с красотата му — нежен, изпълнен с топлина, — молете се на своите Богове! Вътре зад тези стени се намират Съкровищата на Британия и скоро, много скоро, тяхната сила ще бъде освободена, но сега, за да можете вие да видите тази сила, ние ще оставим Боговете да ви говорят.
След тези думи той изгаси и последните две факли и дворът потъна в непрогледен мрак.
Нищо не се случи. Тълпата мърмореше, призовавайки Бел и Гофанон, и Гранос и Дон да покажат своята сила. Полазиха ме тръпки и аз стиснах дръжката на Хюелбейн. Дали Боговете се въртяха около нас? Погледнах нагоре, където между облаците блещукаха шепа звезди и си представих как великите Богове се носят някъде високо из въздуха. Тогава Исса ахна и ме накара да сведа очи.
Ахнах и аз.
Защото от мрака се бе появило едно момиче, почти дете на прага на женствеността. Тя бе нежна, хубава в своята младост и привлекателна в своята красота и освен това бе гола като новородено. Тя бе слабичка, с малки стегнати гърди и дълги бедра. В едната си ръка носеше букет от лилии, а в другата — меч с тънко острие.
Гледах с отворена уста. Защото в тъмнината в ледения мрак, настъпил след изгасването на факлите, девойката сякаш излъчваше светлина. Наистина грееше. С бяла потрепкваща светлина. Не заслепяваше, а просто сияеше, сякаш бялата й кожа бе покрита със звезден прах. като че ли безброй сребърни прашинки блестяха, пръснати по тялото и краката й, по ръцете и косата й, но не и по лицето. Лилиите също излъчваха светлина, както и дългото тънко острие на меча.
Сияещото момиче тръгна по галерията. Тълпата в двора протегна към нея болните си деца и недъгавите си крайници, но тя вървеше като отнесена, сякаш не ги забелязваше. Просто вървеше лека и феерична, обърнала потъналото си в сянка лице надолу към камъните. Стъпките й бяха леки като перце. Тя изглеждаше вглъбена в себе си, загледана в някакъв свой сън. Хората стенеха и я викаха, но тя не ги поглеждаше. Просто продължи да върви, а странната светлина блестеше по тялото й, по ръцете и краката й, и по дългата й черна коса, обгърнала лицето й — черна маска сред призрачното сияние на всичко около него. Въпреки това, може би инстинктивно, аз долових, че това лице е красиво. Тя дойде съвсем близо до мястото, където стояхме ние с Исса, и тогава внезапно вдигна овалната сянка на лицето си и погледна към нас. Усетих ухание, което ми напомни за морето и точно тогава, така внезапно както се бе появила, девойката изчезна през някаква вратата. Тълпата си пое дъх.
— Какво беше това? — пошепна в ухото ми Исса.
— Не знам — отвърнах аз. Бях изплашен. Това не беше лудост. Беше нещо истинско, защото го бях видял със собствените си очи, но какво беше то? Богиня? Но защо бях усетил дъха на морето? — Може да е един от духовете на Манауидан — казах на Исса. Манауидан бе Богът на морето и неговите нимфи сигурно миришеха така на морска сол.
Дълго чакахме за следващото видение и когато се появи не можеше и да се сравнява с впечатлението, което направи сияещата морска нимфа. На покрива на двореца се очерта черна сянка, която бавно придобиваше формата на въоръжен воин с наметало и чудовищен шлем на главата, който бе увенчан с огромни еленови рога. Човекът едва се виждаше в тъмното, но когато луната успя да проблесне между облаците, ние го видяхме и тълпата застена, докато той стоеше над нас с оръжия в разперените си ръце, а лицето му бе скрито зад забралото на огромния шлем. Имаше копие и меч. Остана така за секунда, после и той изчезна (само дето можех да се закълна, че чух една керемида да пада от другата страна на покрива, точно когато воинът изчезна).
Веднага след това голото момиче отново се появи, само че този път тя като че ли просто се материализира на горното стъпало на аркадата. Както си беше тъмно и в следващата секунда се появи нейното сияещо стройно тяло. Лицето й отново бе в тъмна сянка, като черна маска, очертана от сиянието на косата. Няколко секунди тя остана неподвижна, после започна бавен танц. Грациозно изпъваше пръстите на краката си при всяка стъпка от сложната плетеница на изящните й движения. През цялото време танцуваше с поглед забит в земята. Струваше ми се, че трептящата неземна светлина бе отмита на места от кожата й, защото някъде се виждаше по-ярко отколкото на други места по тялото й, но със сигурност това не беше дело на човешка ръка. Сега вече и двамата с Исса бяхме на колене, защото това трябва да беше наистина знак от Боговете. То бе светлина сред мрака, красота сред грозотата. Нимфата продължаваше да танцува, светлината, излъчвана от тялото й, бавно избледняваше и когато от сияещата й красота бе останало само едва доловимо очертание в сянката на аркадата, тя спря, разтвори широко ръце и крака, смело ни погледна и изчезна.
Миг по-късно две пламтящи факли бяха изнесени от двореца. Тълпата вече крещеше, призоваваше своите Богове и настояваше да види Мерлин. Накрая той наистина се появи на дворцовата врата. Белият воин носеше една от факлите, а еднооката Нимю носеше втората.
Мерлин застана на горното стъпало, източил снага в дългата си бяла дреха. Той остави тълпата да вика. Сивата му брада, която стигаше почти до кръста му, бе сплетена на плитки, завързани с черни панделки. Дългата му бяла коса бе сплетена по същия начин. Той държеше своя черен жезъл и след малко го вдигна в знак, че тълпата трябва да замълчи.
— Имаше ли видения? — попита той с трепет в гласа.
— Да! Да! — завика тълпата в отговор и върху старото, умно, хитро лице на Мерлин се изписа изражение на доволна изненада, сякаш нямаше представа какво се е случило в двора.
Той се усмихна, после отстъпи встрани и направи подканващ знак със свободната си ръка. Две дечица, момче и момиче, излязоха от двореца, понесли Свещения съд на Клидно Ейдин. Повечето Съкровища на Британия бяха дребни неща, дори съвсем обикновени, но Свещеният съд бе истинско Съкровище и притежаваше най-голяма сила от всичките тринадесет. Той представляваше огромна сребърна купа, украсена със златни фигури на воини и зверове. Двете деца с труд мъкнеха тежкия Свещен съд, но накрая успяха да го поставят до Друида.
— Съкровищата на Британия са у мен! — оповести Мерлин и тълпата въздъхна в отговор. — Скоро, много скоро, силата на Съкровищата ще бъде освободена. Британия ще бъде възродена. Нашите врагове ще бъдат унищожени! — Мерлин замълча, за да не се надвиква с радостните възгласи, които закънтяха в двора. — Тази вечер вие видяхте силата на Боговете, но това което сте видели, е малко, съвсем незначително. Скоро цяла Британия ще стане свидетел на тяхната мощ, но ако трябва да призовем Боговете, ще имам нужда от вашата помощ.
