Тълпата веднага му я обеща и Мерлин грейна в одобрителна усмивка. Тази благосклонна усмивка събуди подозрения в мен. Част от мен усещаше, че той играе някаква игра с тези хора, но си казвах, че дори Мерлин не би могъл да накара някое девойче да сияе в тъмното. Бях видял това със собствените си очи и толкова много ми се искаше да вярвам. Споменът за гъвкавото сияещо тяло ме убеди, че Боговете не са ни изоставили.
— Вие трябва да дойдете в Мей Дун! — строго каза Мерлин. — Трябва да дойдете и да останете колкото можете и си носете храна. Ако имате оръжия, донесете ги и тях. В Мей Дун ще трябва да поработим и работата ще бъде продължителна и тежка, но на Самейн, когато се разхождат мъртвите, ние с вас заедно ще призовем Боговете. Вие и аз! — Той замълча, после вдигна върха на жезъла си и го насочи към тълпата. Черната тояга затрептя сякаш търсеше някой сред множеството, и накрая спря върху мен. — Лорд Дерфел Кадарн! — викна Мерлин.
— Господарю? — отвърнах аз, объркан от факта, че успя да ме открие сред толкова много народ.
— Ти остани, Дерфел. Останалите вече може да си тръгвате. Вървете по домовете си, защото Боговете ще се появят отново едва в навечерието на Самейн. Вървете си по домовете, погрижете се за нивите си, а после елате в Мей Дун. Донесете брадви, донесете храна, и се пригответе да видите Боговете си в цялата им слава! Вървете си сега! Хайде!
Тълпата покорно тръгна. Мнозина спряха да докоснат наметалото ми, защото аз бях един от воините намерили и върнали на Британия Свещения съд на Клидно Ейдин, а това, поне в очите на езичниците ме правеше герой. Те докосваха и Исса, защото и той беше Воин на Свещения съд, но когато тълпата се разотиде, Исса остана да ме чака при портата, докато аз говорех с Мерлин. Поздравих друида и го попитах за здравето, но вместо да отговори, той направо ме запита дали съм харесал странните събития, станали по-рано тази вечер.
— Какво беше онова? — попитах аз.
— Кое какво беше? — невинно вдигна вежди Мерлин.
— Момичето в тъмнината — поясних аз.
Очите му се разшириха в престорено удивление.
— Тя пак ли беше тук? Колко интересно! Момичето с крилата или другото, дето сияе? Сияещото момиче! Нямам представа коя е тя, Дерфел. Не мога да разгадавам всичко тайнствено на този свят. Ти прекара твърде много време в компанията на Артур и като него си започнал да вярваш, че всяко нещо трябва да има някакво разумно обяснение, но, уви, Боговете рядко разясняват поведението си. Би ли свършил нещо полезно като внесеш Свещения съд вътре?
Вдигнах огромния Свещен съд и го отнесох в двореца, в украсената с колони приемна зала. Когато минах от тук през деня помещението беше празно, а сега имаше кушетка, ниска маса и четири железни поставки, върху които горяха газени светилници. От кушетката ми се усмихна младият, красив воин с белите доспехи и неимоверно дългата коса, а Нимю, облечена с раздърпана черна роба, току-що бе запалила с восъчна свещ фитилите на газените лампи.
— Тук нямаше нищо тази сутрин — казах аз, сякаш обвинявах присъстващите в престъпление.
— Сигурно така ти се е сторило — каза Мерлин безгрижно. — Може пък ние да не сме искали да ни видиш. Познаваш ли принц Гауейн? — махна той с ръка към младия мъж, който стана и ме поздрави с поклон, — Гауейн е син на крал Будик от Брослианд — представи ми го Мерлин — и следователно племенник на Артур.
— Лорд принц — сведох аз глава към Гауейн. Бях чувал за Гауейн, но никога не го бях виждал. Брослианд беше британското кралство отвъд морето в Арморика, но откакто франките засилиха натиска си върху границата му, при нас рядко идваха гости от там.
— За мен е чест да се запозная с вас, лорд Дерфел — каза учтиво Гауейн, — славата ви се носи далеч отвъд бреговете на Британия.
— Не ставай смешен, Гауейн — сопна се Мерлин. — Славата на Дерфел не се носи никъде, освен може би в дебелата му глава. Гауейн е дошъл да ми помогне — обясни ми той.
— В какво по-точно? — попитах аз.
— Да съхраним Съкровищата, разбира се. Той е изключителен воин, или поне така съм чувал. Вярно ли е това, Гауейн? Наистина ли си страшен воин?
Гауейн само се усмихна. Той не изглеждаше много страшен, защото беше още твърде млад, на петнадесет или най-много на шестнадесет лета — брадата му още не беше поникнала. Дългата му руса коса му придаваше вид на момиче, а белите му доспехи, които отдалече ми се видяха скъпа направа, сега се оказаха обикновени железни само дето бяха боядисани с вар. Ако не беше неговата самоувереност и безспорната му красота, щеше да изглежда смешен.
— И какво прави ти откакто се срещнахме за последен път? — попита ме Мерлин. Точно тогава му казах за Гуинивиър и той ми си присмя задето вярвам, че тя ще остане затворена цал живот. — Артур е малоумник — убедено заяви Друидът. — Гуинивиър може да е умна, но той няма нужда от нея. На него му трябва нещо простичко и глуповато, нещо, което да сгрява леглото му, докато той се тревожи за саксите.
Мерлин седна на кушетката и се усмихна на трите деца, които му поднесоха чиния с хляб и сирене и бутилка медовина.
— Вечеря! — щастливо каза той. — Хапни с мен, Дерфел, защото ние искаме да поговорим с теб. Седни! Ще видиш, че на пода ще ти е доста удобно. Седни до него, Нимю.
Аз седнах. Нимю досега сякаш не ме забелязваше. Празната ябълка на липсващото й око, което един крал изтръгна от лицето й, бе покрито с черна превръзка, а косата й, остригана толкова късо, когато тръгнахме на юг към Морския дворец на Гуинивиър, сега бе попораснала, но не много и Нимю все още приличаше на момче. Изглеждаше ядосана, но тя винаги така изглеждаше. Животът й бе посветен на едно единствено нещо — преследването на Боговете — и тя презираше всичко, което я отклоняваше от това търсене. Вероятно си мислеше, че ироничната учтивост на Мерлин е просто загуба на време. Двамата с нея бяхме израсли заедно и в годините след нашето детство не веднъж й бях спасявал живота, бях я хранил и обличал, но въпреки това тя се отнасяше с мен като с непоправим глупак.
— Кой управлява Британия? — попита ме тя грубо.
— Неправилен въпрос! — сопна й се Мерлин с неочаквана разпаленост, — съвсем неправилен въпрос!
— Е? — настоя тя, пренебрегвайки гнева на Мерлин.
— Никой не управлява Британия — отвърнах аз.
— Правилен отговор — злорадо отбеляза Мерлин. Лошото му настроение разтревожи Гауейн, застанал зад кушетката на Мерлин, вперил напрегнат поглед в Нимю. Младежът се страхуваше от нея и това изобщо не ме учуди. Повечето хора се страхуваха от Нимю.
— Тогава кой управлява Думнония? — попита ме тя.
— Артур — отвърнах.
Нимю хвърли победоносен поглед към Мерлин, но Друидът само поклати глава.
— Думата е
— Артур управлява Думнония — настоя Нимю.
Мерлин не й обърна внимание.
— Кой е кралят тук? — обърна се той към мен.
— Мордред, разбира се.
— Разбира се — повтори Мерлин. — Мордред! — и той плю срещу Нимю. — Мордред!
Тя се извърна сякаш той й досаждаше. Аз съвсем се обърках, защото изобщо не разбирах за какво спорят пък и не можах да попитам, защото двете деца изникнаха иззад завесите, спуснати пред вратата, натоварени с още хляб и сирене. Докато поставяха чиниите на пода, аз долових отново мирис на море, същия дъх на сол и водорасли, който бе долетял до мен от голото видение. А когато децата се скриха зад завесата миризмата изчезна заедно с тях.
— И така — обърна се Мерлин към мен със задоволството на човек, току-що спечелил важен спор — има
