християни.
Той се спря до портата и впери поглед навън в тъмното.
— Аз наистина обичам Британия — отрони той с внезапно заглъхнал глас. — Толкова обичам този остров. Той е много специално място. — Мерлин постави ръка на рамото ми. — Ланселот изгори къщата ти. Къде живееш сега?
— Ще трябва да си построя нещо — казах аз, но нямаше да бъде в Ърмидс Хол, където умря малката ми Даян.
— Дун Карик е празен — погледна ме Мерлин. — Ще те оставя да живееш там, но при едно условие: когато си свърша работата и Боговете се върнат при нас, да мога да дойда и да умра в твоята къща.
— Можеш да дойдеш и да живееш в нея, господарю.
— Да дойда и да умра, Дерфел, да умра. Стар съм. Още една задача ми остана и нея ще се опитам да реша в Мей Дун — ръката му продължаваше да лежи на рамото ми. — Да не мислиш, че не знам какви рискове поемам?
Долових страх в думите му.
— Какви рискове, господарю? — попитах неловко.
В тъмното изкряска сова и Мерлин наклони глава в очакване крясъкът да се повтори, но това не стана.
— През целия си живот — каза той след малко — съм се стремял да върна Боговете в Британия. Сега имам необходимите средства, но не знам дали ще свършат работа. Нито пък съм сигурен, че аз съм човекът, който трябва да извърши ритуалите. Не знам изобщо дали ще доживея да видя какво ще стане — ръката му стисна рамото ми. — Върви, Дерфел — каза той, — върви. Аз трябва да спя, защото утре тръгвам на юг. Но на Самейн те искам в Дурновария. Ела да видиш Боговете.
— Ще бъда там, господарю.
Той се усмихна и тръгна към двореца. А аз закрачих към Каера, замаян, изпълнен с надежда, обременен със страхове. Чудех се къде ли ще ни отведе магията сега, може би направо в краката на саксите, които щяха да дойдат през пролетта. Защото ако Мерлин не успееше да призове Боговете, Британия беше обречена.
Бавно, като водна повърхност след водовъртеж, Британия се успокои. Ланселот страхливо се криеше във Вента от отмъщението на Артур. Мордред, нашият законен крал, дойде в Линдинис, където му се отдаваше необходимата почит, но охрана от копиеносци не го допускаше извън двореца. Гуинивиър живееше в Инис Уидрин под зоркото око на Моргана, а Сенсъм, съпругът на Моргана, бе затворен в покоите за гости в къщата на Емрис, епископа на Дурновария. Саксите се оттеглиха зад границите си, макар че щом събрахме реколтата, и ние и те, отново започнаха нападенията. Сеграмор, нумидиецът, командващ една от войските на Артур, пазеше границата със саксите. А братовчедът на Артур, Кълхуч, който отново бе станал един от военачалниците във войската на Думнония, се бе установил в крепостта Дунум, откъдето наблюдаваше границата ни с Белгийските земи на Ланселот. Нашият съюзник, кралят на Поуис, Кунеглас остави сто копиеносци под командването на Артур и се върна в своето кралство. По пътя срещна сестра си принцеса Сийнуин, която се връщаше в Думнония. Сийнуин беше моя жена, а аз бях неин мъж, въпреки че тя бе дала клетва никога да не се омъжва. Тя пристигна с нашите две дъщери в началото на есента и трябва да си призная, че докато не я видях не можах да се почувствам истински щастлив. Посрещнах я на пътя южно от Глевум и дълго я държах в прегръдките си, защото бях изживял мигове, в които си мислех, че никога няма да я видя отново. Тя беше красавица, моята Сийнуин, една златокоса принцеса, която някога, много отдавна, бе сгодена за Артур, а когато той се отказа от подготвения брак заради Гуинивиър, ръката на Сийнуин бе обещана на други големи принцове, но двамата с нея избягахме и смея да кажа, че направихме добре.
Превърнахме Дун Карик в свой дом. Той се намираше северно от Каер Кадарн, съвсем наблизо. Дун Карик означава „Хълмът край красивия поток“ и мястото наистина си заслужаваше красивото име. Когато отидохме там си помислих, че ще бъдем щастливи сред тази красота. Замъкът на върха на хълма бе направен от дъб и покрит със сламен покрив, а около него имаше десетина други сгради, заобиколени от изгнила дървена ограда. Хората, които живееха в малкото селце, разположено в подножието на хълма, вярваха, че замъкът е обитаван от духове, защото Мерлин бе оставил стария друид Бализ да доживее живота си тук. Моите копиеносци обаче изчистиха всички гнезда и гадини, после изхвърлиха всички ритуални принадлежности на Бализ. Не се съмнявах, че селяните, въпреки страха си от стария замък, вече бяха отнесли казаните, триножниците и всичко друго, което имаше някаква стойност, а на нас ни бяха оставили змийските кожи, сухите кости и разложените тела на умрели птици и всичко това покрито с дебел пласт паяжини. Много от костите бяха човешки, цели купища, и ние ги заровихме в отделни ями, та душите на мъртвите да не могат да се връщат и да ни тормозят.
Артур ми беше изпратил десетки млади мъже, от които трябваше да направя воини, и през цялата есен аз ги обучавах да боравят с копието и щита. А веднъж седмично, повече по задължение, отколкото за удоволствие, посещавах Гуинивиър в близкия Инис Уидрин. Носех й храна, а когато застудя и занесох едно голямо наметало от меча кожа. Понякога водех при нея и сина й Гуидър, но тя се чувстваше неловко в негово присъствие. Отегчаваше се от неговите разкази за риболова в потока при Дун Карик или за ловните му излети в нашите гори. Самата тя обичаше да ходи на лов, но това удоволствие вече не й се разрешаваше, можеше само да се разхожда из двора на християнското светилище. Тя си беше все така красива. Наистина нещастието бе придало особен блясък на големите й очи, какъвто по-рано нямаха, макар тя никога да не показваше мъката си. Беше прекалено горда, но за мен бе ясно, че е нещастна. Моргана я дразнеше с постоянните си християнски проповеди и с непрестанните си твърдения, че Гуинивиър е ужасната Вавилонска блудница. Гуинивър понасяше това търпеливо и се оплака само веднъж в началото на есента, когато нощите се удължиха и хралупите побеляха от първия нощен скреж — каза ми, че в нейните стаи е твърде студено. Артур сложи край на това, като заповяда Гуинивиър да разполага с дърва колкото поиска. Той все още я обичаше, но му ставаше крайно неприятно, когато му споменавах за нея. Колкото до Гуинивиър, аз не можах да разбера кого обичаше тя. Винаги ме питаше за Артур, но нито веднъж не спомена Ланселот.
И Артур бе затворник, но измъчван от терзанията на собствената си душа. Негов дом, ако изобщо може да се нарече така, бе кралският дворец в Дурновария, но той предпочиташе да обикаля Думнония, пътувайки от крепост в крепост, за да ни подготвя за войната срещу саксите, която очакваше да се разрази пред новата година. Но ако имаше място, където Артур се задържаше повече време откъдето и да било другаде, то това беше Дун Карик. От върха на нашия хълм ние го виждахме как идва и миг по-късно прозвучаваше рог, който ни предупреждаваше, че неговите конници са прецапали потока. Синът му, Гуидър, изтичваше надолу да го посрещне, а Артур се навеждаше от седлото на Ламрей и грабваше момчето от земята, за да препусне с него към нашата порта. Той беше нежен с Гуидър, както всъщност с всички деца, но с възрастните бе студен и сдържан. Предишният Артур, човекът, изпълнен с радостно въодушевление, вече го нямаше. Той разголваше душата си само пред Сийнуин и винаги когато идваше в Дун Карик, разговаряше с нея с часове. Говореха за Гуинивиър, че за кого друг?
— Той още я обича — споделяше с мен Сийнуин.
— Трябва пак да се ожени — смятах аз.
— Как би могъл? — учуди се Сийнуин. — Та той мисли само за нея.
— Ти какво му казваш?
— Да й прости, разбира се. Тя едва ли ще постъпи толкова глупаво втори път, и ако тя е жената, която го прави щастлив, тогава той би трябвало да преглътне гордостта си и да върне Гуинивиър в живота си.
— Той е твърде горд, за да постъпи така.
— Очевидно — съгласи се Сийнуин с укор в гласа. Тя остави хурката и вретеното. — Мисля, че Артур трябва първо да убие Ланселот. Това ще го направи щастлив.
Артур направи такъв опит същата есен. Внезапно нахлу във Вента, столнината на Ланселот, но Ланселот бе надушил опасността и бе избягал при своя покровител Сердик. Той бе взел със себе си Амхар и Лохолт, синовете на Артур от неговата ирландска любовница Айлийн. Близнаците изпитваха неприязън към баща си задето са незаконно родени и се бяха съюзили с враговете му. Артур не успя да намери Ланселот, но пък се
