Конникът, който изникна измежду дърветата в полумрака на настъпващата лятна вечер, се спусна като светкавица, с два пистолета в ръце, към изумените разбойници. Втори изстрел и убиецът на мадам Рамортен се строполи на земята. Останалите бандити захвърлиха плячката и измъкнаха ножове и шпаги. Новодошлият хвърли празните пистолети и с един скок слезе от коня, за да приеме боя.
Дори за Виолен стана ясно, че този човек владее майсторски шпагата. За кратко време той простря на земята още двамина, а останалите бандити хукнаха през глава и бързо изчезнаха в гората. Младото момиче изведнъж се озова само с чужденеца, всред толкова много мъртъвци, колкото не бе виждало през целия си живот. Внезапната тишина на гората след звънтенето на оръжията, дивата врява и предсмъртните викове сякаш я оглуши. Виолен погледна кървавия нож в ръката си и дърветата изведнъж се завъртяха пред очите й.
— О, не така! Бяхте толкова храбра. Да не вземете сега да развалите това впечатление и да припаднете! Хайде, съвземи се, девойче!
Виолен чу думите като през було. Ядоса се — като че ли чуваше баща си, той никога не допусна и най- малкото оплакване от оскъдния живот, който той и последното му дете водеха в полусрутения замък.
Не й се видя никак странно, че не й позволяват да припадне сега при вида на толкова много кръв и трупове. Дори успя да потисне изблика на гняв срещу непознатия. Тя само пусна ножа и се взря в ръцете си — изподраскани от къпините, толкова разкървавени и мръсни, че не посмя да разтърка с тях пулсиращите си слепоочия.
— Браво, добро момиче! — похвали я непознатият, като че тя бе някаква кучка-шампион, изпълнила отлично своя номер. — А сега ми кажете кои са тези нещастници?
— Мосю Рамортен и съпругата му. Той е кралски бирник в Авранш. Сега отиваше при мосю Колбер… О, Сен Мишел! Те са мъртви! Всичките, слугите, кочияшите…
— Да, негодяите са си свършили добре работата. Почакайте, ще внеса мъртвите в каретата. Не бива да ги оставяме така, докато дойдат жандармите да се погрижат за тях…
Виолен се зае механично да бърше ръцете си с малката ленена кърпичка, която измъкна от чантичката на колана си. Чак сега тя вдигна очи да погледне човека, който я бе спасил от смърт, а сигурно и от нещо много по-страшно. Не смееше да помисли дори каква ужасна участ я грозеше в ръцете на тези зверове…
Видя пред себе си висок мургав млад мъж, черните кожени дрехи усилваха впечатлението за жилавост и пъргава сила. По време на боя бе изгубил някъде шапката си, и Виолен видя гъстата му черна коса, необичайно късо подстригана. Той точно набутваше тялото на госпожа дьо Рамортен в каретата. Виолен с ужас си спомни, как точно в момента на нападението си бе мечтала пътуването да е свършило, та да не види никога повече тази дама. О, Франсин би я укорила за тези нехристиянски помисли, Франсин… тя непрекъснато говореше за смирение и послушание. Ала и едното, и другото се струваха на Виолен еднакво непостижими. Сега обаче тя побърза да се прекръсти и зашепна молитвата на Пресветата Дева. За момент се бе поддала на своята неприязън, но действително не желаеше смъртта на тази нещастна жена.
— И вашият багаж ли е тук?
Вместо отговор Виолен взе една оръфана платнена чанта, която изглеждаше толкова незначителна, че не бе привлякла вниманието на разбойниците. В тази чанта бе цялото й имущество.
Непознатият смръщи лице и тръгна бавно към нея със странно скована походка. Чак сега Виолен забеляза, че той влачи единия си крак. Видя също и как зеленият му поглед изведнъж потъмня и той се хвана за дясното бедро.
— Кракът ви! Те са ви ранили! — извика Виолен.
— Не. Стара рана. Нещо не зараства… Но не понася дуелите. Хайде, сега да тръгваме, малката! Иска ми се да закарам каретата до Поншартрен, преди да се стъмни съвсем. Предполагам, че ще предпочетете да седнете до мен на капрата, а не вътре в тази компания. Те са съвсем кротки сега, но не всеки би понесъл да пътува с половин дузина трупове.
Твърде странно се изразяваше този господин. Но Виолен бе дълбоко покрусена от случилото се, за да се опита да възрази. И все пак начинът, по който той се бе обърнал към нея, разбуди съпротивата й.
— Името ми е Виолен дьо Сен Хеде, мосю.
На лицето му се мярна бегла усмивка, толкова бегла, че Виолен дори не бе съвсем сигурна, че я е видяла. От отговора му обаче пролича, че той изобщо е пропуснал край ушите си нейното възражение.
— На самарянка ще се правите, след като сме в безопасност, малката! Гората на Рамбуйе не е точно мястото, където бих искал да замръкна. Откакто полицаите на краля погнаха измета на Париж, сума бандити се хвърлиха отново да върлуват по шосетата. Опасно е да се пътува без екскорт, а види се вашият приятел кралският бирник е направил икономии точно от каквото не трябва…
— Трябва да ви благодаря… — Най-сетне Виолен си припомни обноските, на които са я учили. Отначало Франсин, с нейната прекалена благочестивост, а по-сетне баща й, макар че той все повече занемаряваше изисканите обноски. — Вие спасихте живота ми.
— Не бързайте да го твърдите, преди да стигнем живи и здрави до Поншартрен! — прекъсна я той и Виолен объркано млъкна.
Вкопчила се с две ръце в седалката, тя се взираше уплашено в гората, която се издигаше като стена от двете страни на пътя. Всяка сянка, всяко очертание можеше да крие опасност… Едва когато гората се поразреди, а след това излязоха на открито, тя се поотпусна. Но все още не се чувстваше в безопасност. Още се мяркаха пред очите й ужасните сцени. Напразно стискаше колене под тъмната си груба рокля, опитвайки се да не проличи, че трепери.
Животът й през нейните деветнадесет години бе скромен и беден, но все пак закрилян. Не се бе срещала лице в лице нито с брутално насилие, нито със смърт и убийство. С изключение на сестрите си, баща си и малцината селяни по тяхната неплодородна земя, с други хора не бе общувала. Гордостта на маркиза не му позволяваше да поддържа приятелствата и контактите, които подобаваха на ранга му. Хората нямаше защо да знаят, че няма средства, за да си го позволи.
Смъртта на баща й дари, наистина, свободата на Виолен, ала не и средствата, за да си позволи да й се наслаждава. Допускала бе, че няма да й е лесно, когато напусна дома си и закрилата, която намираше в него. Но не и че това решение може да й коства живота. С един замах всичко бе станало толкова объркано и опасно! Дори не знаеше името на мъжа, с когото сега пътуваше в сгъстяващия се мрак.
— Вие пропуснахте да ми се представите — каза тя най-неочаквано с такъв тон, сякаш се намираха на дворцов прием, а не на капрата на призрачната карета, която спокойно би могла да бъде наречена сега кола за прибиране на мъртвите.
— Простете моята невежливост! — Изпод сянката на черната периферия проблеснаха бели зъби, този път той наистина се усмихваше. — Името ми е Раймон дьо Мариво, виконт дьо ла Шез. На вашите услуги, мадмоазел! Но не търсете у мен префинения дворцов кавалер. Аз съм войник, а не придворен.
— Войник?! Но нали сега не водим война? — възкликна Виолен.
— О, водим война, но отвъд морето — отвърна виконтът сериозно. — През последните няколко месеца, воювах в Алжир срещу езичниците. А това се отрази твърде зле на придворните ми обноски. Но ако говорим честно, малката ми, преди малко вие имахте нужда не от царедворец, а от боец.
— Вие се шегувате с мен — прошепна Виолен обидено. — Тя притежаваше нищичко друго освен тази своя твърде ранима гордост, която така трудно понасяше зле прикриваното презрение на кралския бирник и неговата съпруга. Сега обаче безпардонността на този мъж наистина я вбеси. Нещо вътре в нея искаше той да й се възхищава и да я уважава… „Каква нелепа идея!“ — опита се да се овладее сама тя и по-изпъна тесничките си плещи толкова силно, че излинелите шевове застрашително пропукаха.
— Забелязали ли сте, че гневът крепи човек по-добре от всякакви утешения? — попита мъжът, сякаш прочете мислите й. — Утешенията отслабват човека, а гневът ти дава сили и те зарежда с енергия, за да се справиш дори с най-безизходни положения.
— Искате да ми препоръчате да живея постоянно с гняв? — Да, този човек наистина бе твърде особен! — Но нали църквата ни учи на християнско смирение и скромност… —
— И на свещен гняв! — добави мъжът и изплющя с камшик над гърбовете на конете.
