Преди Виолен да разбере какво иска да каже, той притисна устните си върху нейните. Откакто преди много години и последната й сестра отиде в манастир, никой не я бе целувал. Само при много специални случаи баща й докосваше челцето й със сухи, безстрастни устни, а задявките на овчарите и селските момци си бяха за момите от техния свят, а не за последната Сен Хеде. За първи път Виолен усещаше устните на мъж върху устата си.
Младото момиче потрепери в ръцете на Раймон дьо Мариво. Обхвана я някакво непознато и тревожно чувство. Някаква смесица от любопитство, желание и страх я накара да се стаи и да издържи на това интимно докосване на чуждото лице, на устните и на езика, които завладяваха дъха й. Знаеше, че трябва да се брани, че този човек упражнява насилие. Но имаше и някакво друго пронизително усещане. Чувството, че се разтваря и разцъфва като цвете под жадувания дъжд, нещо, което се бе таило дълбоко в нея и което никога не бе намерило възможност да се изрази. Това чувство й диктуваше сега да се свие в тези мъжки ръце, да разтвори устните си под алчната страстна мъжка уста, да се покори на езика, който я търсеше и я покоряваше.
Сърцето й блъскаше в гърдите, топла вълна заля цялото й тяло. Мина време, преди да осъзнае, че тази жарава се сипе по тялото й не само от властната му целувка, но и от ръцете му, обхванали гърдите й през плата. Гърдите й сякаш сами напираха към дланите му и търсеха сладката треска, която те причиняваха.
Тих дрезгав смях върна Виолен към действителността. Полузамаяна, останала без дъх, тя изведнъж усети, че вече никой не я държи, че вече няма ръце, които я насилват…
Тя се отдръпна рязко и прекара длани по слепоочията си. Пръстите й провериха машинално добре ли са закрепени плитките й и най-после пое дъх. Бяха й нужни само няколко секунди, за да се овладее.
— Войниците също трябва да спазват добрите нрави и приличието! — Сега вече говореше сякаш не тя, а Франсин. Франсин, която се бе подстригала и сега бе сестра-портиерка в един францискански манастир, бе отгледала всъщност малката си сестричка до тринадесетата й година, след като майка им бе починала. Нейният строг морал, педантичната й любов към реда и набожността й се бяха превърнали за Виолен в мерило за всяко нещо, независимо от това, че тя все не успяваше да ги постигне.
— Приличието! Господи! Добрите нрави! — Мъжът на леглото се разтресе от смях. — Ти наистина си странно създание, малката! Какво ще рече добри нрави? Животът е суров и брутален. Та помисли си за ония клети дяволи, които се простиха с живота си днес! Пак ли ще твърдиш, че Бог е всеблаг? Каква заблуда!
Виолен долови някакво скрито обвинение в думите му, някакво огорчение, която тя не можа точно да схване.
— Човек би помислил, че никога в живота си не сте почувствал ласкавото влияние на майка или сестра…
— И не само това — прекъсна я виконтът саркастично. — Не само на майка, но и влиянието на баща, което просто отказах да приема в младежката си глупост. Бях твърде горд, за да му се доверя и съдбата ми представи сметката, която трябваше да заплатя за това. Не ме карайте сега да философствам, малка дукесо! Трудно бихте го понесли. Преминах към школата на циниците, след като имах ред поводи да се усъмня в мъдростта и благостта на Бога.
— Не съм дукеса — коригира го Виолен наставнически.
— Аз съм ви обявил за моя дукеса — отвърна младият човек упорито. — Или предпочитате да се отнасям към вас като към прислужницата на госпожата на кралския бирник?.Ами добре! Ще бъдете ли така любезна да помолите стопанина на страноприемницата да ни донесат нещо за ядене? Струва ми се, че мога да изям половин вол! И ако му се намира в избата вино от Лоара, няма да е зле. Повече от година бях лишен от това удоволствие. Е, какво се бавите? Какво има?
Виолен цяла пламна.
— Простете… но… имате ли пари? Аз не притежавам нищо, затова и пътувах с тази неприятна компания. Просто им предложих в замяна да помагам като камериерка и компаньонка. Аз не смея… да помоля стопанина, след като зная, че не сме в състояние да възнаградим услугите му…
Отново смях. Или беше кашлица този път?
— Нямайте грижа, малка дукесо. Ще възнаградим царски добрия метр Тибо. От него се иска само да обере за нас де що има в кухнята и избите си. След като няма да имам друго удоволствие, поне на масата ни да има изобилие!
Виолен тръгна, без да каже нито дума повече. Така и не разбра какво точно искаше да каже нейният спасител. Но остана с впечатлението, че ще е по-добре да не пита, защото би могъл да промени намеренията си.
Всъщност, страхува ли се тя от този човек или не? Ако това е страх, то той бе съвсем различен от онова, което бе изпитала при нападението на разбойниците. Не, сега беше друго — усещане непознато, но не по- малко тревожно. Нещо съвсем ново бе нахлуло в живота й и то я изпълваше с безпокойство.
ТРЕТА ГЛАВА
В светлината на свещите смарагдово-зелените очи на виконт дьо ла Шез изглеждаха още по- невероятни. Виолен усещаше погледа му върху себе си, но това не можеше да й попречи да отдаде необходимото внимание на ястията, сервирани от метр Тибо. Клетата мадам Рамортен и покойният й съпруг не се престараваха в усилията си да утолят апетита на младото момиче, привикнало на обилната, макар и не кой знае колко изтънчена селска храна. До сега Виолен се бе опитвала да приеме празния си стомах като неизбежно зло, ала при вида на отрупаната маса в „При златния кръст“ тя вече не можеше да се сдържи.
Изглеждаше обаче, че виконтът изобщо няма апетит. Той се наслаждаваше на златистото лоарско вино, което бе пожелал да им сервират. Само отпиваше от чашата си и се взираше безмълвно в своята сътрапезничка. Да, Виолен отлично долавяше погледите му, докато изгребваше супата си, докато разчупваше печения гълъб, а и когато си досипваше от телешкото рагу и от блюдото с печени речни раци.
И когато накрая тя се облегна на стола си, все още с една малка прясна пастичка в ръка…
— Боже мой, това бяха първите череши тази година! — виконтът най-сетне не можа да прикрие усмивката си. — Кажете, дукесо, във вашето имение изобщо ли не сервират месо или се е случила гладна година?
Виолен се бе зарекла да не се ядосва повече. Тя грижливо обърса пръстите си с кърпата за хранене, след като бе изплакнала връхчетата им в поднесената розова вода.
— Ако вие, виконте, наричате обилие няколкото залчета, които благоволихте да хапнете, съвсем не е чудно, че тази рана ви е омаломощила до такава степен. Как искате да заздравее, след като сте само на вино?
— Я гледай! — Той вдигна вежди развеселен. — Дори и пълният стомах не е в състояние да притъпи поне малко острия ви език. А сега искам да ми разкажете, как една толкова добродетелна девица пътува в антуража на госпожа бирницата.
Виолен сгъна салфетката си, избутвайки да го погледне.
— Отивам при най-голямата си сестра. Омъжена е в Париж за един заможен благородник.
Виолен напълни още веднъж чашата си от стомната. Студената кладенчова вода й беше по-вкусна от виното, зърна насмешката в лицето на виконта — не беше ясно какво го развесели толкова, дали думата благородник, или думата заможен. Като че да се защити, тя добави:
— Баща ни почина тази пролет и Елен е единствената, която може да ме приеме. Две от сестрите ми са в манастир, третата е омъжена съвсем скромно във Вир.
— Как така баща ви не е задомил и вас, след като ви е липсвало подобаващото смирение за манастир?
Сухият, напълно безразличен тон я вбеси. Този тон даваше надменна оценка както на баща й, така и на нея, и то за неща, за които един чужд човек не би могъл да съди. Дори и ако този чужд човек ти е спасил живота, фактът, че кожената кесия на колана му е натъпкана с жълтици, не му даваше право на това.
— Съпрузите и манастирите търсят зестра — изфуча тя. — Трудно е да се задоми безимотно момиче,
