и парираше ударите с изяществото на фехтовач. Най-накрая острието издрънча на пода.
Очите на Доналд не се отделяха от тези на Хван. С леко разтърсване на дясната си китка той загаси клечката, която продължаваше да гори в ръката му.
Разнесоха се ръкопляскания и подвиквания, няколко души се приближиха и потупаха Доналд по гърба. Хван се усмихна широко и му протегна ръка. Доналд също се усмихна и я пое с двете си ръце.
— Страхотен си, не си мръднал — обади се кореецът.
— Ти ме щадеше…
— Само при първия удар, да не би да си станал по-бавен. Но не си. Като сянка си.
— Като сянка значи — обади се един мек глас зад Доналд.
Доналд се извърна. Съпругата му си проправяше път сред разотиващите се зяпачи. Младостта и красотата й привлякоха погледите на мъжете.
— Това си беше чиста фукня — обърна се тя към съпруга си. — Все едно гледаш инспектор Клозо и слугата му.
Хван се поклони дълбоко, а Доналд прегърна жена си през кръста, придърпа я към себе си и я целуна.
— Не знаех, че ще ни свариш. — Той драсна нова клечка и най-после запали лулата си. Погледна неоновия часовник над бара. — Нали щяхме да се срещнем при трибуните след петнадесет минути.
— Да, но преди.
Доналд я изгледа въпросително.
— Преди петнадесет минути.
Той сведе очи и прокара пръсти през прошарената си коса.
— Извинявай. С Ким се увлякохме да си разправяме разни ужасии и да си изясняваме дълбоко лични философии.
— Голяма част от които се оказаха едно и също нещо — подметна Хван.
Сунджи се усмихна.
— И аз реших, че като не сте се виждали цели две години, ще има за какво да си поприказвате. — Тя се обърна към съпруга си. — Скъпи, ако искаш да продължите да си говорите или да се дуелирате с други прибори след церемонията, мога да отложа вечерята с родителите ми…
— Недей — намеси се бързо Хван. — Ще бъда зает до късно — ще правим разбор как е минало мероприятието. Пък и нали се запознах с баща ти на сватбата ви — доста едър мъжага е. Ще гледам скоро да дойда във Вашингтон, та да се видим. Може даже да си взема някоя американка за жена — нали Грег отмъкна най-хубавата корейка.
— Все някой трябваше да го научи как да се радва на живота — подсмихна се Сунджи.
Хван поръча на бармана да впише питиетата им на сметката на КЦРУ, вдигна ножа и го остави на бара.
— Преди да си тръгна, искам да ти кажа, че много ми липсваше, Грег.
Доналд махна с ръка към ножа.
— И на мен ми беше приятно.
Сунджи го целуна по рамото. Той се пресегна и я погали по бузата с опакото на ръката си.
— Наистина — настоя Хван. — Често си мисля за годините след войната, когато ти се грижеше за мен. Даже родителите ми да бяха живи, надали щях да бъда обграден с повече обич.
Хван им кимна за довиждане и бързо си тръгна. Сунджи го проследи с поглед и постави тънката си ръка на рамото на съпруга си.
— Беше се просълзил.
— Забелязах.
— Побърза да си тръгне, за да не те разстрои.
Доналд кимна и вдигна очи към съпругата си — жената, която му беше доказала, че младостта и мъдростта не са взаимно изключващи се понятия… и че като изключим болките при сутрешното ставане, възрастта е въпрос на нагласа.
— Затова толкова го обичам — поясни той, докато Хван излизаше на ярката дневна светлина. — Ким е мек отвътре, но твърд отвън. Юнгил О казваше, че това е най-добрата броня във всяка непредвидена ситуация.
— Юнгил О ли?
Доналд я хвана за ръка и я поведе към вратата.
— Един човек, който работеше в КЦРУ Все повече съжалявам, че не го опознах малко по-добре.
Следван от тънка струйка дим, Доналд изведе жена си на широкия, изпълнен с хора „Чонгиечоно“. Свиха на север и хванати за ръка бавно се насочиха към внушителния дворец „Кионбок“, построен през 1392 г. и отново издигнат през 1867, който се намираше на гърба на стария Капитолий. С приближаването си видяха дългата синя трибуна за почетните лица. Събитието обещаваше да бъде странна смесица от скука и зрелище — Южна Корея празнуваше годишнината от избирането на първия си президент.
2.
ВТОРНИК, 17:30 Ч., СЕУЛ
В мазето на порутения хотел витаеше миризмата на хората, които прекарваха нощите си там: спарената алкохолна миризма на бедните и унижените, за които този ден и тази годишнина означаваха само възможността да изкарат още някоя пара от насъбралата се за празненството тълпа. Ала въпреки че постоянните му обитатели се бяха измъкнали навън да си припечелват хляба с просия, малкото тухлено помещение не беше празно.
Един мъж повдигна капандурата до тротоара и се мушна вътре през нея, следван от още двама. Преди десет минути и тримата се намираха в апартамента си в хотел „Савоя“ — базата им за операции, където всеки от тях се преоблече в обикновени, ежедневни дрехи. Носеха черни раници без никакви надписи по тях. Двамата от мъжете ги крепяха много внимателно, ала третият — с превръзка на окото — отиде до купчината, където бездомните бяха натрупали счупени столове и скъсани дрехи, стовари раницата си на едно старо писалище и дръпна ципа й.
Едноокия извади три чифта ботуши и раздаде на всеки по един. Мъжете бързо се събуха, бутнаха старите си ботуши в една камара износени обувки и нахлузиха новите. Едноокия отново бръкна в раницата и извади пластмасова бутилка минерална вода, а после смота сака си в едно тъмно кътче. Раницата не беше празна, но в момента останалият багаж не им бе необходим.
Скоро, помисли си Едноокия. Ако всичко мине добре, часът много скоро ще настъпи.
Той взе бутилката, отиде при прозорчето, повдигна го и се огледа. Уличката беше чиста.
Едноокия кимна на спътниците си, издърпа се навън, обърна се и им помогна да измъкнат раниците си. Когато отново се събраха на уличката, той отвори бутилката. Изпиха почти три четвърти от водата. Едноокия пусна бутилката на земята, настъпи я и наоколо плисна вода.
После мъжете прекосиха мръсната уличка, като внимаваха да стъпват по мокрото, и с раници в ръце се отправиха към „Чонгиечоно“.
Петнадесет минути преди определения час за церемонията Куан Хо и Куан Ли — Номер първи и Номер втори, както ги наричаха приятелите им от правителствения пресцентър — започнаха последната проверка на озвучаването.
Висок и слаб, облечен в червено сако, Номер първи се открояваше рязко на подиума на фона на величествената сграда зад гърба му.
На стотина метра от него, зад централната трибуна, високият и едър Номер втори седеше в камиона с усилвателната уредба, надвесен над пулта. Слушалките на главата му долавяха всяка дума на партньора му.
Номер първи пристъпи пред най-левия от трите микрофона.
— Една възпълна дамичка седи на централната трибуна — каза той. — Струва ми се, че може да я събори.
Номер втори се усмихна. Идеше му да го включи в уредбата, но се въздържа. Вместо това натисна един бутон на пулта пред себе си. Светна червена лампичка, сигнализираща, че микрофонът е включен.
Номер първи го покри с лявата си ръка и се премести на централния.
