Хван натисна бутона.
— Тук е Хван. Край.
— Някакво лице в червено сако се затича към камиона с озвучаването. Край.
— Отивам да проверя. Край.
Ким взе портативния телефон и се обади на координатора на мероприятието в двореца.
— Да… — отговори един обезпокоен глас. — Какво става?
— Обажда се Ким Хван. Вашият човек ли тръгна към камиона с усилвателната уредба?
— Естествено. Не знам дали сте забелязали, но звукът никакъв го няма. Сигурно го е направил някой от вашите хора, когато проверяваха сцената за взривни вещества.
— Ако вината е в тях, ще им отидат кокалите.
Настъпи продължително мълчание.
— Кокалите за вечеря. Докарахме кучетата.
— Страхотно! — възмути се координаторът. — Може някое от тях да е препикало жиците.
— Значи по този начин е изразило позицията си — отвърна Хван. — Ще ви помоля да държите връзка, докато нещата се изяснят.
Отново настъпи мълчание. Изведнъж някакъв далечен глас изпращя в слушалката.
— Божичко! Номер втори…
Хван веднага застана нащрек.
— Усилете звука. Искам да го чувам.
Звукът се засили.
— Номер първи, какво има? — попита координаторът.
— Шефе… Номер втори лежи на пода! От главата му тече кръв! Изглежда, е паднал!
— Виж пулта.
Напрегнато зачакаха.
— Микрофоните са изключени! Защо ги е изключил?
— Включи ги пак…
— Добре.
Хван присви очи. Стисна здраво телефона и бързо тръгна да излиза.
— Кажете му да не пипа нищо! — извика той. — Някой може да се е вмъкнал и…
Нещо проблесна и краят на изречението му бе заглушен от мощен взрив.
6.
ВТОРНИК, 4:04 Ч. СУТРИНТА, БЕЛИЯТ ДОМ
Сателитният телефон STU-3 на нощното шкафче иззвъня. На конзолата имаше правоъгълен осветен дисплей с течни кристали, на който се изписваше номерът на обаждащия се и се появяваше информация дали линията е засекретена.
Полуразбуден, президентът Майкъл Лорънс не погледна към него, когато посегна към слушалката.
— Да?
— Господин президент, има извънредна ситуация.
Президентът се повдигна на лакът. Сега вече погледна екрана — обаждаше се Стивън Бъркоф, шефът на националната сигурност. Под телефонния му номер пишеше „поверително“, а не „секретно“ или „свръхсекретно“.
Президентът разтърка със свободната длан лявото си око.
— Какво има? — попита, докато разтриваше и другото око. Погледна часовника до телефона.
— Господин президент, преди седем минути е избухнал взрив пред двореца в Сеул.
— Тържеството… — досети се той. — Какви са пораженията?
— Прегледах набързо видеоматериала. Изглежда, има стотици пострадали, може би неколкостотин умрели.
— А от нашите?
— Не знам.
— Терористичен акт ли е?
— Така изглежда. Един камион за озвучаване е напълно унищожен.
— Някой обадил ли се е, за да поеме отговорността?
— Колт в момента говори по телефона с КЦРУ Досега — никой.
Президентът вече се беше изправил на крака.
— Позвъни на Ав, Мел, Грег, Ърни и Пол и им кажи, че ще се съберем в Кабинета за извънредни ситуации в пет и петнадесет. Либи там ли е била?
— Не. Тъкмо тръгнала от посолството — искала да закъснее и да изпусне речта на Дък.
— Браво. Свържи се с нея. Аз ще бъда долу. И се обади на вицепрезидента на Пакистан. Помоли го да дойде следобед.
Президентът затвори, натисна копчето на вътрешната уредба до телефона и помоли прислужника си да му извади черния костюм и червената вратовръзка. Така ще има по-представителен вид, ако се наложи да говори пред журналисти, а не му остане време да се преоблече.
Тръгна забързано по мекия килим към банята. Меган Лорънс се размърда и тихичко го повика, но той не се спря и затвори вратата зад себе си.
7.
ВТОРНИК, 18:05 Ч., СЕУЛ
Тримата мъже минаха хладнокръвно по уличката. Когато стигнаха прозорчето на стария хотел, двамата се вмъкнаха вътре, а Едноокия остана да пази на улицата. После и той бързо се промуши.
Отиде припряно до раницата, която оставиха в мазето, и измъкна три вързопа от нея. Взе за себе си униформата на капитан от южнокорейската армия и подхвърли войнишките на другите двама. Събуха си ботушите, натъпкаха ги заедно с дрехите в торбата и бързо се преоблякоха в униформите.
Щом свършиха, Едноокия се върна при прозореца, изкатери се през него и направи знак на двамата да го последват. С раници в ръце бързо прекосиха уличката и тръгнаха в посока, обратна на двореца, към страничната уличка, където ги чакаше четвъртият от групата в джип със запален мотор. Веднага щом седнаха, джипът потегли по „Чонгиечоно“ и се заотдалечава от мястото на взрива в северна посока.
8.
ВТОРНИК, 4:08 Ч. СУТРИНТА, ЧЕВИ ЧЕЙС, МЕРИЛЕНД
Пол Худ внимателно затвори вратата на спалнята, отиде до леглото на сина си, прикри очите му с ръка и включи нощната лампа.
— Тате… — изхърхори момчето.
— Знам — тихо се обади Худ. Бавно пропусна светлината през пръстите си, а после извади изпод нощното шкафче дихателния апарат. Отметна капака на неголямата кутия, разви тръбичката и я подаде на Александър. Момчето пъхна края й в устата си, а баща му започна да накапва разтвора през процепа.
— Сигурно няма да откажеш да ме понатупаш, докато се занимавам с това.
Момчето кимна сериозно.
— Трябва да те науча да играеш шах.
Александър сви рамене.
— В тази игра можеш да отупаш когото си искаш, но с ума си. Доста по-приятно е.
Александър направи гримаса.
Худ включи уреда, отиде при малкия телевизор „Тринитрон“ в ъгъла, пусна „Дженезис“, върна се с два джойстика, а на екрана проблесна надписът на „Смъртоносна схватка“.
— И да не вземеш да вкараш кода за кървавата версия — подметна Худ, преди да предаде единия джойстик на момчето. — Нямам никакво желание да ми изтръгват сърцето тази вечер.
Очите на сина му се ококориха.
— Точно така. Много добре знам за поредицата от А, В, А, С, А, В, В на екрана „Код на честта“. Видях те последния път и накарах Мат Стол да ми разясни всичко.
