— На кого… пречеше? Та в нея нямаше и капка злоба. Защо? — Той заби лице в гърдите на Хван. — Искам да се върне, Ким… искам си я.
Един човек в бяла престилка се обърна към тях, Ким го повика с ръка и без да изпуска Доналд, бавно се изправи.
— Грег, искам да направиш нещо за мен. Да отидеш на едно място с този човек. Нека да те прегледат.
Мъжът с престилката хвана внимателно Доналд за ръката, но американецът си я издърпа.
— Искам да видя Сунджи. Къде са отнесли… съпругата ми?
Хван погледна въпросително мъжа и той посочи към киното. На пода имаше пластмасови чували с трупове и продължаваха да носят нови.
— За нея са се погрижили, Грегъри, а пък самият ти имаш нужда от помощ. Може да си ранен.
— Нищо ми няма.
— Господине — обърна се човекът към Хван, — има други…
— Разбира се, извинете. Благодаря ви.
Мъжът забърза нанякъде. Хван хвана Доналд за раменете и се вгледа в очите му, така преливащи от любов някога, а сега — зачервени и изпълнени с болка. Нямаше да го насилва да отиде в болницата, но и не можеше да го остави тук сам.
— Грегъри, искам да те помоля за нещо.
Доналд го гледаше, без да го вижда, и от очите му се стичаха сълзи.
— Трябва ми помощ за разследването. Ще дойдеш ли с мен?
— Искам да остана със Сунджи.
— Грегъри…
— Обичам я. Тя… има нужда от мен.
— Не — предпазливо възрази Хван. — Нищо не можеш да направиш за нея. — Той завъртя Доналд и посочи към киното. — Твоето място не е там, а тук, при тези, на които можеш да помогнеш. Ела с мен. Помогни ми да намеря онези, които причиниха тази трагедия.
Доналд примигна няколко пъти, а после разсеяно се потупа по джобовете. Хван бръкна в джоба му.
— Това ли търсиш? — попита и му подаде лулата.
Доналд я взе с бавно, неуверено движение и Хван я постави в устата му. Когато американецът не си потърси тютюна, той го хвана за лакътя и го поведе през уталожващия се прах и увеличаващата се суетня на площада.
12.
ВТОРНИК, 5:15 Ч. СУТРИНТА, БЕЛИЯТ ДОМ
Кабинетът за извънредни ситуации е разположен на първото подземно ниво, точно под Овалния кабинет. В центъра на ярко осветеното помещение има дълга, правоъгълна махагонова маса, STU-3 и компютър пред всяко място, а клавиатурата се издърпва и прибира под него. Подобно на всички правителствени компютърни системи софтуерът от външни източници, дори от Министерството на отбраната или Държавния департамент, се проверява за вируси, преди програмата да бъде пусната в системата.
Подробни карти на стените показваха разположението на американските и чужди войски по света, а в районите на напрежение бяха забодени флагчета — червени за започналите конфликти и зелени — за потенциалните. На мястото на Сеул вече се бе появило червено флагче.
Пол Худ пристигна на западния вход на Белия дом и след като мина през металния детектор, слезе с асансьора на долния етаж. Когато вратата се отвори, един морски пехотинец провери пропуска му и го заведе до масичка, разположена край врата без дръжка. Худ леко притисна палеца си на малкия екран на масичката. След секунда се разнесе бръмчене и вратата се отвори. Худ влезе и мина край пазача, който бе сравнил отпечатъка от палеца му с този, вкаран в компютъра — ако не съвпадаха, вратата нямаше да се отвори. Само президентът, вицепрезидентът и държавният секретар не се подлагаха на подобна проверка.
Вратата на Кабинета за извънредни ситуации бе отворена и Худ влезе. Вътре вече се бяха събрали още четирима висши държавни служители — държавният секретар Ав Линкълн, министърът на отбраната Ернесто Колон, председателят на Комитета на началник-щабовете Мелвин Паркър и директорът на ЦРУ Грег Кид си говореха на групичка в ъгъла, а две секретарки седяха край една масичка. Едната щеше да води зашифровани бележки на миникомпютъра си, а другата щеше да извиква при нужда всички искани данни от компютъра. Един морски пехотинец подреждаше кани с кафе, гарафи с вода и чаши.
Мъжете поздравиха Худ с кимване. Само Линкълн веднага дойде при него. Почти метър и осемдесет, с кръгло лице и оредяваща на темето коса, той беше силен и набит — известен навремето бивш питчър от основната лига, Линкълн бе профучал от бейзболното игрище през щатското законодателство на Минесота и се бе озовал в Конгреса по-светкавично от хвърляните от него топки. Беше първият политик, подкрепил кандидатурата на губернатора Майкъл Лорънс, и получи за награда Държавния департамент. Почти всички смятаха, че му липсват дипломатическите умения за този пост и че прекалено често възприема очевидното едва ли не за откровение. Но лоялността му бе извън всякакво съмнение.
— Как си? — протегна му ръка Линкълн.
— Горе-долу, Ав.
— Твоите хора свършиха добра работа на Четвърти юли в Залата на независимостта. Бяха страхотни.
— Благодаря, но не се справихме чак толкова добре — някои от заложниците бяха ранени.
Линкълн възмутено махна с ръка.
— Нали нямаше убити — това е важното. Божичко, да координираш усилията на местната полиция, ФБР и собствената си ударна група, а медиите през цялото време да ти надничат през рамото — то си е истинско чудо. — Той си наля чаша кафе. — Също като тази ситуация, Пол. Вече върви по телевизията, експертите разтягат локуми в средствата за масово осведомяване и сигурно още преди сутрешната закуска ще ни снесат проучвания на общественото мнение защо седемдесет и седем процента от американците са против присъствието ни в Корея или където и да било другаде.
Худ си погледна часовника.
— Бъркоф се обади, щели да закъснеят — уведоми го Линкълн. — Президентът говори по телефона с посланик Хол. Настоява без негово разрешение да не се евакуират американски граждани в посолството, да не се предприемат никакви мерки или да се правят изявления, които да бъдат изтълкувани като проява на паника.
— Естествено.
— Знаеш колко лесно се обърква всичко в подобна ситуация.
Худ кимна.
— Има ли някаква информация кой е виновникът за експлозията?
— Не. Всички, включително и севернокорейците, я заклеймиха. Но правителството не говори от името на хардлайнерите, така че знае ли човек?
— Севернокорейците винаги порицават тероризма, даже когато те са извършителите — обади се от другата страна на стаята министърът на отбраната. — Когато свалиха оня отклонил се от курса си самолет на южнокорейските авиолинии, се дистанцираха от скандалния си акт още докато ровеха из останките за шпионски камери.
— Но ги намериха — измърмори под нос Линкълн и се запъти към останалите.
Докато си наливаше кафе, Худ се замисли над политиката на севернокорейците първо да стрелят, а после да задават въпроси. За последен път беше тук, когато руснаците свалиха един латвийски шпионски самолет и президентът реши да не повдига въпроса. Никога нямаше да забрави как Линкълн буквално скочи на крака и каза: „А как според вас биха реагирали световните лидери, ако ние някога свалим чужд самолет? Ще ни разпнат на кръст!“
Беше напълно прав. Неизвестно защо за САЩ важаха други правила.
Худ седна на северозападния край на масата, колкото може по-далеч от президента. Обичаше да наблюдава как другите се боричкат за власт, а оттук шоуто се виждаше най-добре. Психоложката на Оперативния център Лиз Гордън го беше научила да разпознава езика на тялото — скръстените на масата
