смътни фигури в бели лекарски престилки и сини полицейски униформи, които се суетяха напред-назад.
Внезапно се закова на място — почти бе налетял на колелото на един камион. Огромният метален диск се въртеше бавно, а от него като водорасли по останките на потънал галеон висеше накъсана гума. Доналд погледна надолу и осъзна, че всъщност вече се намира на булеварда.
Отстъпи, огледа се надясно…
Не. В другата посока. Тя идваше откъм магазина.
Някой го хвана за ръката и Доналд се сепна. Млада жена в бяло.
— Господине, добре ли сте?
Той присви очи и посочи ухото си.
— Питах ви дали ви има нещо?
Той поклати отрицателно с глава и извика:
— Погрижете се за другите. Аз се опитвам да отида при универсалния магазин.
Жената го изгледа някак странно.
— Сигурен ли сте, че нищо ви няма?
Той кимна и внимателно отлепи пръстите й от ръката си.
— На мен — не. Жена ми беше там. Трябва да я намеря.
Жената отново го погледна странно и каза:
— Това тук е магазинът, господине.
Тя се обърна да помогне на някакъв човек, подпрян на кутия за събиране на писма, а Доналд отстъпи назад и вдигна глава. Думите й го удариха като втора взривна вълна, гърдите му се стегнаха, не му достигаше въздух. Сега забеляза, че камионът не само се е преобърнал, а се е забил във фасадата на универсалния магазин. Стисна очи, хвана главата си с две ръце и се замята. Опитваше се да не си представя гледката от другата й страна.
На нея нищо й няма. Тя е щастливка, родена бе с късмет. Момичето, което винаги печели от лотарията и улучва печелившите коне. Което се ожени за него. Нищо й няма. Не може да й има.
Усети отново докосване по ръката и рязко се извърна. Дългата й черна коса бе посипана с бял прах, сивобежовата й рокля бе изпоцапана, но Сунджи стоеше до него и се усмихваше.
— Слава Богу! — извика той и я прегърна здраво. — Толкова се разтревожих, Сун! Слава Богу, че не си пострадала.
Гласът му изведнъж изтъня — тялото й се отпусна в ръцете му. Премести ръката си, за да я подхване през кръста, и ръкавът на сакото му залепна за гърба й.
Обхванат от засилващо се чувство на ужас, Доналд коленичи, без да я изпуска. Внимателно я обърна настрана, погледна гърба й и се задави, когато видя разкъсаната й плът и подгизналите от кръв парцали от роклята й, през които се виждаха бели кости. Притиснал здраво тялото й към себе си, Грегъри Доналд дочу собствените си писъци — риданието, изтръгнало се от дъното на душата му.
Присветна сигнална лампа и познатото лице на жената с престилката се надвеси над него. Тя даде знак на някого зад себе си и скоро няколко ръце го задърпаха, опитвайки се да изтръгнат Сунджи от прегръдката му. Доналд им се опря, а после ги остави да я вземат, тъй като осъзна, че само любовта му няма да спаси неговото скъпоценно момиче точно сега.
10.
ВТОРНИК, 18:13 Ч., НАГАТО, ЯПОНИЯ
Игралният салон беше умален вариант на известните увеселителни заведения в Гинза, Токио. Дълга и тясна, сградата беше колкото десет вагона, наредени един до друг. Във въздуха се носеше звън от автоматите край стените и гъст цигарен дим.
Всеки от тях представляваше кръгло вертикално игрално съоръжение, високо около метър, широко почти шейсет сантиметра и около петнадесетина сантиметра в дълбочина. Под стъкления похлупак върху цветната основа имаше хълмчета и метални перки. Когато играчът пуснеше монетата, малки метални топчета се изсипваха отгоре, отскачаха по препятствията и се отклоняваха насам-натам. Мъжете въртяха ръчките под автоматите и се мъчеха да закарат топчетата до долния край — колкото повече топчета съберяха, толкова повече билети печелеха. Когато стигнеха определена бройка, отнасяха фишовете си на входа на салона и си избираха плюшена играчка.
Въпреки че хазартът е незаконен в Япония, не бе незаконно да се продава спечелената играчка. Това ставаше в една малка задна стаичка. Мечетата носеха двадесет хиляди йени, големите зайци — два пъти повече, а плюшените тигри — шейсет хиляди йени.
Играчите харчеха средно по пет хиляди йени на вечер, а през шейсетте автомата на салона обикновено минаваха по двеста човека. Те се радваха, когато печелеха, но много малко от тях идваха заради печалбата. Имаше нещо омагьосващо в търкалянето на топчетата през сложния лабиринт, в напрегнатото очакване дали ще ти провърви, или късметът ще ти изневери. Всъщност играчът се изправяше срещу съдбата, за да определи какво е отношението на боговете към него. По всеобщо убеждение, ако успееш да обърнеш късмета си тук, ще настъпи промяна и в живота ти. Това действително се случваше много често, макар че никой не можеше да даде рационално обяснение на този факт.
Салоните бяха разпръснати из японските острови. Някои се ръководеха от семейства, които ги притежаваха от векове. Други принадлежаха на криминални организации, предимно якудза и санзоку — едните гангстери, а другите древен бандитски клан.
Салонът в Нагато на западния бряг на Хонсю беше притежание на независимата фамилия Цубурая, която се занимаваше с този бизнес повече от два века. Криминалните групировки редовно им отправяха почтителни предложения да го купят, но семейството не искаше да продава. Печалбите се инвестираха във фирми в Северна Корея — потенциално печеливши вложения, които Цубурая се надяваха да разширят, когато стане обединението.
Два пъти седмично, във вторник и петък, Ейджи Цубурая изпращаше милиони йени в Северна Корея по двама доверени куриери от Юга. Мъжете пристигаха късно следобед с ферибота, носейки два празни, съвсем обикновени куфара, отиваха право в задната стаичка на салона, напълваха ги и се връщаха на ферибота, преди да е обърнал и да е потеглил по обратния път към Пусан. Оттам парите се прекарваха контрабандно на север от членове на ПОК — Патриоти за обединена Корея, група, в която участваха както северни корейци, така и южнокорейци с най-различни професии — от бизнесмени до митнически служители или улични чистачи. Те смятаха, че възможността за високи печалби за частните предприемачи и по-голямо благоденствие за народа в Северна Корея ще принудят комунистическата върхушка да приеме свободните пазарни отношения и в крайна сметка обединението.
Мъжете излязоха както винаги от салона, качиха се на чакащото ги такси и мълчаливо пропътуваха десетминутното разстояние до ферибота. За разлика от друг ден обаче този път ги следяха.
11.
ВТОРНИК, 18:15 Ч., СЕУЛ
Ким Хван съзря Доналд — седнал на тротоара, стиснал глава между ръцете си, разкъсаните му дрехи, оцапани с кръв.
— Грегъри! — извика той и се затича.
Доналд вдигна глава. Сълзите бяха прокарали ручейчета по омазаните му с кръв бузи. В разрошената му посребряла коса също имаше ръждиви петна. Опита се да стане, но краката не го държаха и той залитна назад. Хван го подхвана, прегърна го здраво и го пусна внимателно да седне. Дръпна се малко назад да се увери, че кръвта не тече от Доналд, и отново го прегърна.
Думите на американеца едва се разбираха от риданията му. Дишаше неравномерно и тежко.
— Не говори — възпря го Хван. — Моят помощник ми каза всичко.
Доналд сякаш не го чу.
— Тя беше… една… невинна… душа.
— Да. Господ ще се погрижи за нея.
— Ким… Защо му е тя на него… На мен… тя ми трябва повече на мен.
Хван преглътна сълзите си и опря буза в главата на Доналд.
— Знам.
