Господи, как така нищо не се знае!
— Шарън там ли е?
— Да. Казах й същото като на теб.
— Дай ми да говоря с нея. Благодаря ти, Орли.
— Няма нищо. Ще проверявам състоянието му на всеки час.
Шарън се обади след секунда.
— Пол…
— Знам, знам. Орли няма да получи работа в ООН.
— Не се шегувай. Винаги съм предпочитала да знам истината. Напрежението обаче ме съсипва — не понасям да седя и да чакам.
— Алекс ще се оправи.
— Не е сигурно. Работила съм в болница, Пол. Тия неща понякога се развиват страшно бързо.
— Ако положението беше сериозно, Орли нямаше да ви остави.
— Пол, той просто няма какво да направи — затова си тръгва.
Ан влезе и спря на прага, когато видя изражението на Худ. Носеше обяда им.
Бъгс му изпрати съобщение по компютъра — министърът на отбраната Колон искал да говори с него.
— Виж какво — продължи Шарън, — не съм казала, че трябва да зарежеш работата си и да дотърчиш тук. Просто имам нужда от подкрепа, разбираш ли?
Худ усети как гласът й потрепера. Жена му едва се сдържаше да не се разплаче.
— Не се тревожи, Шарън. Обади се, ако нещо стане или пък аз ще ти позвъня, когато мога.
Тя затвори и Худ се прехвърли от обикновения телефон на засекретената компютърна линия. Чувстваше се като най-лошия съпруг, баща и мъж на света.
— Пол — обади се Колон със сърдит тон, — току-що научих, че твоят Доналд е изпратил без официално разрешение съобщение до Северна Корея, в което иска среща с генерал Хон Ку.
— Какво?!
— По-лошото е, че те са приели. Ако се разчуе, ще твърдим, че те първи са се свързали с него, а ти грабвай слушалката и гледай да го разубедиш. Генерал Шнайдер се опитал да го вразуми, но Доналд не отстъпил.
— Благодаря ти — каза Худ и се обади на Бъгс. Нареди му да се свърже с демилитаризираната зона по засекретена линия и да повика Доналд. После позвъни на Лиз Гордън и й каза да дойде при него.
— Може би е по-добре да оставя тия неща и да си ходя — каза Ан.
— Не, искам да останеш.
Ан засия.
— Може да се забъркаме в голяма каша в медиите.
Усмивката се изпари от лицето й.
— Добре. — Тя седна срещу Худ и остави храната на бюрото помежду им, а после попита: — Какво става с Алекс?
— Трайъс смята, че има белодробна инфекция. Засега положението било овладяно, но нали го знаеш Орли — не е най-големият специалист по човешките емоции.
Очите на Ан помръкнаха още повече. Худ взе вилицата и набоде парченце домат.
— Мат нещо да е споменал във връзка с неговия вирус?
— Не, доколкото знам. Да проверя ли?
— Няма нужда. Сам ще му се обадя, когато свърша с Доналд. Горкият човек, сигурно му е много тежко. Понякога така затъваме в събитията тук, че забравяме за хората.
Компютърът изпиука точно когато Лиз и Лоуъл Кофи влязоха в кабинета. На долния край на екрана се изписаха кодът на Доналд и телефонният номер. Худ махна с ръка на Лиз да затвори вратата. Тя седна на един стол, а Кофи застана зад Ан, която се размърда притеснено на мястото си. Худ включи говорителя.
— Как си, Грегъри?
— Добре. Пол, линията засекретена ли е?
— Да.
— Включил ли си говорителя?
— Да.
— Кой е с теб — Лиз, Ан и Лоуъл ли?
— Позна.
— Естествено. Давай да караме направо тогава. Наистина се обадих на Хон Ку и той отвърна на съобщението ми. Ще се срещна с него след пет часа и половина. По-добре да обменим мнения, отколкото да се стреляме — това винаги е бил моят девиз.
— Девизът ти е хубав, Грег, но не важи за севернокорейците.
— И генерал Шнайдер така каза, когато ми четеше конското. Щял да ме остави сам да се пека на огъня. Във Вашингтон щели да постъпят по същия начин. — Той се поколеба за миг. — А ти, Пол?
— Чакай малко.
Худ временно изключи връзката и погледна към Лиз. С крайчеца на окото си забеляза, че Ан кимна бавно. Лоуъл стоеше неподвижно. Главната психоложка помисли малко, а после поклати отрицателно глава.
— Защо не? — попита Худ.
— Ако си негов съюзник, имаш шанс да го накараш да промени решението си. В ролята на противник той ще се изолира от теб.
— А ако го уволним?
— Нищо няма да се промени. Той е преживял тежка загуба днес и смята, че проявява въздържаност и човешко състрадание — често срещана реакция в подобна ситуация. Няма да се остави да го разубедим.
— Лоуъл, може ли Шнайдер да му предяви някакво обвинение — примерно, че е злоупотребил с държавна техника, когато се е обадил по радиостанцията от базата, нещо такова — и да го арестува?
— Съдебният процес ще бъде много труден и може да се наложи да разкрием факти за работата в центъра, които не искаме да стават обществено достояние.
— А ако го затвори само за двадесет и четири часа? От съображения за сигурност или някаква подобна дивотия?
— Може да ни съди. Резултатът ще е същият.
— Няма да ни съди — намеси се Лиз. — Прегледах досието му, когато го назначи, Пол. Никога не е проявявал отмъстителност и всъщност това е бил един от проблемите в дипломатическата му кариера. Държал се е като истински християнин.
— Ан, кои от журналистите са там?
— Принципно не би трябвало да има никой — всички са изпратени в Сеул. Но всеки търси сензационни материали и сигурно вече са потеглили натам. Задържането на бивш висш дипломат веднага ще привлече вниманието им.
— Знаете ли на какво ще ни направят в пресата, ако Доналд отиде на срещата като представител на Оперативния център? — попита Лоуъл. — Ще ни изкарат продажници или група откачени, които действат извън системата.
— Не ми е приятно, но съм съгласна с Лоуъл — потвърди и Ан. — В думите му има логика.
— Доналд няма да каже нищо, дори и да се ядоса — намеси се Лиз. — Светът ще научи единствено, че той действа от името на Дружеството за американо-корейско приятелство.
— Но Шнайдер знае истината — възрази Лоуъл — и предполагам, че ситуацията никак не му допада.
— Така е — каза Худ.
— Ето! Значи може да подшушне новината на журналистите само и само да предотврати срещата.
— Не смятам, че имаме повод да се тревожим — отвърна му Худ. — Той няма да постави президента в неудобно положение и да изложи на удар организация, създадена от самия Лорънс. — Худ отново включи
