„До генерал Хон Ку командващ силите на Корейската народнодемократична република в база едно, демилитаризираната зона. Посланик Грегъри Доналд ви изпраща поздрави и учтиво моли за среща в неутралната зона в удобно за вас време с цел прекратяване на враждебните действия и ескалацията на напрежение. Надяваме се на скорошен отговор.“
Доналд повтори съобщението и се обади на генерала. Хората на Шнайдер вече му бяха предали какво са видели — към предната линия се придвижваха танкове, лека артилерия и обслужващ персонал.
Шнайдер не беше изненадан или разтревожен от струпването. Искаше му се само и генерал Сам да беше направил същото. Но Сам нямаше намерение да действа, без да е получил разрешение от Сеул, а Сеул нямаше да го даде, докато президентът Лорънс не прецени, че ситуацията не налага преминаване към план 2, и не се посъветва с президента Он Мон Жун. Доналд разбираше, че първото няма да стане, преди да се е случил нов инцидент като този с миража, а двамата държавници ще отбягват официалните разговори, докато съветниците им не решат как трябва да се постъпи. По този начин президентите щяха да постигнат бързо съгласие и да покажат на света, че и двамата са на едно и също твърдо мнение.
Междувременно Доналд седеше и чакаше да разбере дали севернокорейците ще приемат поканата му… и ако я приемат, дали Шнайдер ще го сметне за страхливец или за спасител.
50.
СРЯДА, 1:20 Ч., СЕЛО ЯНГЮ
Каменната къщичка имаше сламен покрив и дървена площадка отпред. Вратата се затваряше с резе, а от двете й страни имаше по един прозорец, разделен на четири. Постройката изглеждаше сравнително нова — и покривът, и камъкът едва ли бяха изкарали повече от две дъждовни зими.
Чо се озърна назад и Хван му кимна. Шофьорът угаси фаровете, взе фенерче от жабката и излезе на отново заръмилия ситен дъжд. После отвори вратата на Ким. Хван също излезе.
— Обещавам, че няма да избягам — малко възмутено каза младата жена на Хван. — Та къде ще отида?
— И все пак хората непрекъснато бягат, въпреки че няма къде да отидат, госпожице Чон. Пък и такива са правилата. Вече достатъчно ги наруших, като ви доведох тук без белезници.
Тя се изправи навън и Чо застана до нея.
— Заслужих си забележката, господин Хван. Извинявайте.
С тези думи тя тръгна напред и потъна в мрака. Чо грабна ключовете от таблото и забърза след нея с фенерчето, следван отблизо от Хван.
Ким дръпна резето и влезе. Извади дълга клечка кибрит от една стъклена купа на масичката до вратата и запали няколко стъклени фенера със свещи, сложени тук-таме из стаята. Докато тя беше заета, Хван даде знак на Чо да излезе и да пази. Шофьорът се измъкна безшумно.
Стаята се изпълни с мека оранжева светлина и Хван видя пиано, грижливо застлано двойно легло, кръгла масичка с един стол и бюро, осеяно със снимки в рамки. Въпреки че денят й беше поднесъл доста събития, Ким се движеше из стаята леко и изящно, сякаш нищо не й тежи. Хван се запита защо е така — дали никога не е била изцяло отдадена на работата си или привидното й спокойствие се дължи на прагматичната й, конфуцианска природа.
Или защото подготвя най-големия провал в целия му живот.
Приближи се до нея. Не се изненада, че няма снимки на самата Ким. Севернокорейците не бяха толкова глупави, че сами да оставят на КЦРУ снимка на шпионката си в Сеул. Хван взе една от фотографиите.
— Това брат ти и майка ти ли са?
Ким потвърди.
— Много са симпатични. А това е къщата ви, нали?
— Беше.
Хван остави снимката.
— А тази къщичка? Специално ли я построиха?
— Моля ви, господин Хван, не ми задавайте повече въпроси.
Сега Хван се почувства виновен.
— Моля?
— Нали сключихме договор… временно примирие.
— Какво примирие, госпожице Чон? — Хван се приближи към нея. — Може би не разбирате добре отношенията ни.
— Разбирам ги. Аз съм ваша пленница. Но няма да предам страната си и да сътруднича на КЦРУ. И никак не ми е приятно, че се опитвате да ми спечелите доверието с въпроси за дома и семейството ми. Дори се боя, че вече достатъчно се компрометирах, като ви доведох тук.
Хван се засегна. Не защото бе попитал и бе получил отказ. И двамата изпълняваха дълга си — той се опита да научи дали къщичката е построена от местни хора, или от прехвърлени през границата агенти, за които КЦРУ не е разбрало, а тя отказа да отговори. Такива бяха правилата на играта. Ядосваше се, че е абсолютно права. Ким Чон може да не беше разузнавач по сърце, но беше истинска патриотка. Втори път нямаше да направи грешката да я подцени.
Ким седна на тапицираната със зелено кадифе пейка пред пианото, Хван застана над главата й и тя изсвири няколко такта от джазова мелодия, която той не разпозна. Когато свърши, младата жена повдигна капака и бръкна вътре с две ръце. Хван следеше всяко нейно движение. Дори да беше забелязала, Ким не даде вид. С две ръце разви гайката от една метална скоба, дръпна я и извади малка радиостанция. На отсрещната страна във вътрешността на пианото остана конзола с нещо, което приличаше на взривно устройство, свързано с жици към капака.
Радиостанцията беше последна дума на техниката — „Кол-38“, израелско производство. КЦРУ също преговаряше за закупуването им — с тях можеха да се предават съобщения на 1 200 километра без сателит. Имаше и предавател и приемник, и агентите можеха да разговарят по време на операция с щаба си. Зареждаха се с леки кадмиеви батерии — подходящи за подобни отдалечени местности. Дори американските модели не бяха толкова надеждни.
Ким отиде до прозореца, отвори го и сложи радиостанцията на перваза. Преди да я включи, уж без да иска, прикри дисплея с длан и Хван не можа да види на каква честота е настроена.
— Ако кажете нещо, ще ви чуят. Не трябва да разберат, че съм разкрита.
Ким натисна копчето и до кондензаторния микрофон, вграден в горната част на радиостанцията, светна червена лампичка.
— Сеул О-майо вика базата, Сеул О-майо вика базата. Край.
Оперативното й кодово име, помисли си Хван. Изглежда някак странно подходящо за вагнеровските събития, които се развиваха около тях.
След малко чуха глас, толкова ясен и плътен, че Хван се стресна.
— Базата вика Сеул О-майо. Готови. Край.
— База, искам да знам дали е имало кражба на армейски ботуши, експлозиви и други вещи. КЦРУ е попаднало на следи от наш взрив и екипировка при двореца днес. Край.
— Колко скорошна е кражбата? Край.
Ким погледна въпросително Хван. Той й показа десет пръста и беззвучно произнесе думата „месеца“.
— Десет месеца. Край.
— Ще ви се обадим, когато получим информацията. Край на връзката.
Ким изключи лостчето.
На Хван му се искаше да я попита дали тези данни са компютризирани като при тях. Вместо това каза:
— Колко време може да отнеме?
— Час… евентуално повече.
Той приближи часовника си до свещта, а после погледна тъмния силует на Чо до колата.
— Ще вземем радиостанцията и ще се върнем.
Тя не помръдна от мястото си.
