— Аз съм патриотка, господин Хван, не ме обиждайте. Но не мога да се върна. Жена съм, на двадесет и осем години — ще ме изпратят отново, този път не на Юг, а в някоя друга страна. Може би следващия път ще се наложи да използвам не само уменията си на пианото.
— Патриотизмът си има цена.
— Моето семейство я е платило хиляди пъти. Единственото ми желание сега е да се събера с оцелелите от него. Ще направя каквото искате, но после ви моля да ме оставите при къщичката.
— И да отидете в Япония? — Хван поклати глава. — Най-позорно ще ме уволнят, и то съвсем заслужено.
— Бихте ли предпочели риска страната ви да бъде въвлечена във война?
— Май никак не се тревожите, че хиляди младежи като брат ви могат да умрат?
Ким извърна поглед.
Хван провери часа по часовника на таблото. Даде знак на Чо да потегли и колата тръгна, изхвърляйки кал изпод гумите си.
— Няма да оставя никой да умре — заяви Ким.
— Надявах се, че е така. — Лицето й се осветяваше от време на време от лампите в къщите, край които минаваха, нашарено от сенките на дъждовните капки по стъклото. — Ще направя каквото мога за вас, разбира се. Имам приятели в Япония… Сигурно ще измислим нещо.
— И там ли затвор?
— Не, не затвор. Има едни такива лагери с много лек режим, нещо като центрове за превъзпитаване.
— Трудно ще ми бъде да открия брат си — даже и килията ми да е удобна.
— И с това мога да ви помогна. Той ще ви посещава. Ще видим какво ще измислим.
Тъмните сенки по лицето на Ким от стичащите се по прозореца капки дъжд напомняха сълзи.
— Благодаря ви. Все е нещо. Ако може да стане.
За пръв път му се видя открита и уязвима и усети някакво привличане към нея. Беше силна и красива и той си помисли и едва не го каза на глас, че винаги може да се ожени за нея и здравата да обърка южнокорейската правна система. Ала колкото и съблазнителна да му изглеждаше идеята, щеше да е непочтено да си играе със свободата й… Или да й се натрапва.
Но мисълта не го напусна, докато караха по все по-хлъзгавия път към дома на Ким сред хълмовете. Даже и да не мислеше за нея, едва ли щеше да забележи мотора, спрял отстрани на пътя с угасени фарове и неизключен двигател, който ги бе подминал преди известно време…
47.
СРЯДА, 10:50 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР
Фил Катцен се сблъска с Худ на вратата на кабинета му и влезе след него. Предаде на директора какво са открили и му съобщи, че Стол вече проверява първите от южнокорейските дискети.
— Това съвпада с мнението, което Грегъри Доналд е изразил пред Марта — каза Худ. — Той и Ким Хван от КЦРУ също не смятат, че взривът е дело на Северна Корея. — Худ се беше успокоил, че успя да се отбие при сина си, и вече не се тревожеше толкова за състоянието му. Отпусна се малко и се поусмихна. — Как ти дойде откъсването от петролните петна и екваториалните гори?
— Странно ми е — призна екологът, — но доста съживяващо. Поразмърдах някои мускули, които бяха почнали да атрофират.
— Ако стоиш прекалено дълго тук, и други неща ще ти атрофират.
— Пол… — Ан Ферис влезе в стаята.
— Точно тебе исках да видя.
— Може и да съжалиш, че ме виждаш. Разбра ли за файловете от Южна Корея?
— Нали аз съм директорът. Плащат ми да знам.
— Охо — намръщи се тя, — май сме в празнично настроение. Изглежда, срещата с президента е минала добре.
— Не съвсем. Виж, със сина ми — да. Та какво за файловете? Мислех, че запитванията в архива са поверителна информация.
— Естествено. А до обед ще научат и във „Вашингтон Пост“. Просто е умилително на какво са способни хората заради пари или няколко билета за мач от суперлигата. Но проблемът, който трябва да решим сега, не е този. Имаш ли представа какъв кошмар ще настъпи, ако изтече информация, че подозираме собствените си съюзници за атентата?
— Не можеш ли да се измъкнеш някак?
— Разбира се, Пол. Но недоверието е много пикантна новина и всички ще се възползват от това.
— А къде останаха истината, справедливостта и американските идеали?
— Умряха заедно със Супермен, приятелю — отвърна Фил. — Само че него го съживиха, а за тях забравиха.
Ан почука с химикала по малкото бележниче в ръката си.
— За какво си ме търсил?
— Задръж малко, Ан. — Худ вече беше натиснал F6 и лицето на помощника му изпълни екрана. — Нещо ново от КЦРУ, Бъгс?
— Докладът от лабораторията във файл ВН1.
— С две думи?
— Севернокорейски експлозиви, отпечатъци от ботуши, следи от бензин. Как е Александър?
— Благодаря, по-добре. Направи ми услуга — помоли Боб Хърбърт да дойде в единадесет. — Худ прекъсна връзката и прокара ръка през лицето си. — По дяволите. От КЦРУ твърдят, че е Северна Корея, Мати смята, че сме нападнати от южнокорейски вирус, а Грегъри Доналд счита, че някакви южнокорейци са се направили на севернокорейци. Пълен цирк.
— Да, но теб те бива за звероукротител — подхвърли Ан. — Какво му е на Александър?
— Астматичен пристъп.
— Горкото дете — поклати глава Фил Катцен и се отправи към вратата. — Пък и тоя гаден смог по това време на годината. Ще бъда при Мати, ако ти потрябвам.
Когато останаха сами, Худ забеляза, че Ан го гледа втренчено. Не за пръв път я бе виждал да го гледа така, но днес в тъмните, кехлибарени очи имаше някакъв мек, състрадателен блясък, който събуждаше безпокойство в него, тъй като рядко долавяше подобни чувства у съпругата си. Но пък Ан Ферис не беше принудена да живее с него.
— Ан — подхвана той, — президентът…
— Пол! — Лоуъл Кофи влетя в стаята и почти се сблъска с Ан, преди още да е пуснал дръжката.
— Влез, влез — покани го тя. — Няма смисъл да затваряш вратата, след като и без това толкова информация изтича оттук.
— Пол — каза Кофи, — ще ти отнема само секунда. Относно оная проверка на Мати за южнокорейските файлове — единствените думи, които ще излязат от това учреждение, трябва да бъдат: „Без коментар.“ Имаме спогодби за неизнасяне на поверителна информация със Сеул. Възможно е да ни съдят за клевета, ако обвиним пряко човек или някоя група. Пък и рискуваме някои от недотам чистите методи, чрез които е събрана информацията в тези дискети, да станат обществено достояние.
— Поръчай на Марта да изкомандва хората. А някой от хората на Мат да програмира компютрите да записват всички телефонни разговори.
— Не мога, Пол. Съвсем незаконно е.
— Тогава действай незаконно и предай на Марта да уведоми всички, че разговорите се записват.
— Пол!
— Изпълнявай, Лоуъл. Ще се оправям с идиотската адвокатска асоциация после. Не искам хората ми вместо с работата си да са ангажирани да запушват дупките за изтичане на информация, а аз самият да се тревожа дали някой не си е отворил устата.
Лоуъл се нацупи и излезе.
Худ погледна Ан и се опита да събере мислите си. Сега забеляза кърпата, увита с небрежна елегантност около косата й. Мразеше се, че си мисли колко приятно би било да дръпне леко крайчеца на черно-
